Решение № 681 от 15.02.2024, Районен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 681 гр. Пловдив, 15.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20235330105487 по описа за 2023 година

Производство е образувано по искова молба от З. Е. М. срещу „Сити Кеш“ ООД, с която е предявен установителен иск с правна квалификация чл.

124 ГПК, ал. 1 ГПК, връзка чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 11, ал. 1, т. 10, т 20 връзка чл. 22 ЗПК срещу ответното дружество „Сити Кеш“ ООД, с който се иска клаузата по договор за кредит №*** /обективиран чл. 11, ал. 1 от договора/ предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 105.07 лева да бъде прогласена за нищожна като противоречива на принципа на добрите нрави заобикалящо материално- правните изисквания по чл. 19, ал. 4 ГПК и накърняваща договорът за равноправие.

Ищецът излага подробни съображения и аргументи, че процесната клауза е нищожна.

Ангажира доказателства. Претендира разноски.

В срока за отговор по чл. 131 ГПК е постъпил такъв от ответното дружество, в който излага становище, че искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Предявен и е насрещен иск, с който се иска да се осъди първоначалният ищец З. М. да заплати на дружеството сумата от 324.93 лева представляваща сбор от 309,73 лева, представляваща непогасена главница по договор за кредит №*** и сумата от 15,20 лева, представляваща непогасена възнаградителна лихва за периода 03.01.2023 г. -07.03.2023 г.по договор за кредит № *** ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане.

1

Ангажира доказателства. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № *** , по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 350 лв.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40, 05%, а годишният процент на разходите е 49, 98 %,

Съобразно чл. 11 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения посочени в чл. 5, а именно 1 ) банкова гаранция за всички дължими суми по договора или 2) едно или две лица- поръчители, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания: при един поръчител- същият да има осигурителен доход в размер на наймалко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно цитираният чл. 11 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза се изяснява, че непогасеният остатък от главницата по процесния договор за потребителски кредит е 350лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По правните аспекти на спора:

По главния иск:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и ищеца като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 350 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се 2 считат за нищожни.

Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 105,07 лева. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лицапоръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора ( съобразно приетата по делото ССчЕ, кредиторът включва в ГПР само договорната лихва ), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички 3 разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49, 98 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и съобразно заключението на вещото лице, че в ГПР е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над 50 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база- в договора е посочено, че ГПР е 49, 98 %, но след включването на неустойката по чл. 11 от договора, то ГПР ще нарастне над 50 %.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът ще се оскъпи и ГПР ще бъде над 50 % то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 11 от Договор за паричен заем следва да бъде прогласена за нищожна.

Предвид гореизложените мотиви, предявеният главен иск следва да бъде уважен като основателен.

По насрещните искове:

С насрещен иск от Сити кеш ООД се претендира осъждане на първоначалния ищец да заплати на ответника сумата от 309,73 лева, представляваща непогасена главница по договор за кредит № *** и сумата от 15,20 лева, представляваща непогасена възнаградителна лихва по договора за кредит, ведно със законна лихва от дата на подаване на исковата молба.