Определение № 76 от 10.01.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 76 гр. Бургас, 10.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. Стефанова като разгледа докладваното от Вяра Ив. Камбурова Въззивно частно гражданско дело № 20242100501956 по описа за 2024 година Производството е по чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от "Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрисконсулт Ивета Тенева, против разпореждане №13274/03.12.2024 г. постановено по ч. гр. д. № 152/2024 г. по описа на РС Бургас, в частта, в която заповедният съд е отхвърлил заявлението на „Профи кредит България” ЕООД срещу Д. С. Л., за сумата от 42.05 лв.- договорна лихва за периода 01.08.2019г - 01.02.2020г и за сумата от 296.36 лв. – лихва за забава за периода от 01.02.2020г. до 27.11.2024г.-датата на подаване на заявлението.

Жалбата е подадена в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК, от страна с правен интерес да обжалва и е допустима.

Жалбоподателят счита обжалваният акт за незаконосъобразен. Излага доводи, че на този етап от производството заповедният съд не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, цитира относима съдебна практика. Счита, че заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора поради нарушение на закона или добрите нрави и в конкретния случай, превишавайки своите правомощия, е нарушил съдопроизводствените правила. Заявява, че заповедният съд неправилно е приложил нормите на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, във връзка с правомощията си по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК. Намира, че не е извършил задълбочен анализ на кумулативните критерии за наличие на неравноправна клауза, а именно: наличие на клауза, сключена във вреда на потребителя и клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност. Счита, че съдът неправилно не е отчел нормата на чл.145, ал.2 ЗЗП, т.е. преценката на една клауза като неравноправна не включва съответствие между цената и възнаграждението и услугата, която ще бъде извършена в замяна.

По отношение извода на съда относно недължимостта на договорното възнаграждение, заявява, че в процесния договор уговореният ГПР не 1 надхвърля пет пъти размера на законната лихва и е ясно посочена методиката на изчисляването му. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК е действаща към момента на сключване на процесния договор и обвързва страните. Не е налице нарушение на законови норми, както и на добрите нрави, поради и което клаузата, уговаряща договорно възнаграждение е действителна и същото се дължи от длъжника.Счита, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика за формиране на годишния процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми.

Сочи, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане, като следва да се има предвид нормата на чл.19, ал.4 ЗПК относно размера на ГПР.

По отношение на законната лихва заявява, че по отношение на нея е приложим общия принцип и присъждането на нейния размер е последица от уважаването на главния иск, като нейният размер подлежи на установяване в изпълнителното производство.

По отношение на лихвата за забава посочва, че уговорката не представлява неравнопрвана клауза. Подчертава, че кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане, което според съдебната практика не е анатоцизъм.Също така посочва, че лихвеният процент не е обезщетение за забава, а за ползване на парите за повече време от уговорената дата на плащане и се начислява само върху невърната част от главницата върху вноската.

По изложените съображения моли за отмяна на разпореждането в обжалваните части, като бъде постановено друго, с което да се постанови издаване на заповед за изпълнение по отношение на обжалваните вземания, претендирани със заявлението по чл. 410 от ГПК. Моли за присъждане на разноски в размер на 15 лв. - заплатена държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Частно гражданско дело № 8152 по описа за 2024г. на Районен съд- Бургас е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от "Профи кредит България" ЕООД, чрез юрисконсулт Галина Кръстева против длъжника Д. С. Л., за следните суми, дължими по договор за потребителски кредит №300377116608 от 26.06.2019г.:300.00 лв. – главница, 42.05 лв.- договорна лихва за периода 01.08.2019г - 01.02.2020г, 90 лева– възнаграждение за закупена и използвана допълнителна услуга „Фаст“; 150 лева възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“; 30 лева – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 16.08.2019 г.; 200 лева – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни, начислени на 13.01.2020 г., 38,65 лева – лихва за забава за периода от 02.08.2019 г. до 01.02.2020 г.;

296,36 лева – лихва за забава за периода от 01.02.2020 г. до 27.11.2024 г.; ведно със законната лихва от подаване на заявлението на 28.11.2024 г. до изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните със заявлението главница, ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението до изплащане на вземанията, както и за разноски по делото съразмерно на уважената част от искането.

2

С разпореждане №13274/03.12.2024г. заповедният съд е отхвърлили заявлението по отношение на претендираните суми за договорно възнаграждение, лихва за забава, възнаграждение за закупена и използвана допълнителна услуга „Фаст“, възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ и такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането.

За да отхвърли заявлението за горецитираните суми, заповедният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен и се дължи само чистата сума по него. Позовавайки се на решение на СЕС от 21 март 2024г по дело С 714/22, е приел, че закупуването на допълнителните услуги не е предвидено изрично като задължително условие за сключване на договора за потребителски кредит, но представлява търговска практика на кредитора, която цели да прикрие действителните разходи по кредита. Касае е се за разходи, които потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и, които са известни на кредитора към момента на сключването му. При това положение уговорените възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекс“ следва да се квалифицират като общи разходи по кредита, поради което следва да бъдат взети предвид при определяне на ГПР по договора за кредит.Невключването им в ГПР има за цел да създаде една невярна представа относно действителния размер на общите разходи по кредита, така че той да съответства на установения максимум в чл.19, ал.4 ЗПК. Позовавайки се на горецитираното решение на СЕС, районният съд е приел, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички „общи разходи по кредита“, Директива 2008/48 допуска такъв договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че при обявяване на неговата нищожност да се стигне до връщане само на предоставената главница. Прието е, че в договора е посочен ГПР, който не включва уговорените възнаграждения за закупени допълнителни услуги, които представляват общи разходи по кредита. Крайният извод е, че заявлението се основава на недействителен договор за кредит на осн.чл.23, вр.чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради което е издадена заповед само за главницата, а за останалите претендирани вземания заявлението е отхвърлено.

Към заявлението са приложени заверени преписи от договор за потребителски кредит "Стандарт" №30037716608/26.06.2019г, общи условия към договора, погасителен план.

Видно от приложения договор за кредит заявителят е предоставил на длъжника сумата от 300 лв., която следва да бъде върната на 7 месечни вноски, всяка от по 48.87 лв., ГПР - 46,73 %, ГЛП – 40.70 %, лихвен процент на ден - 0, 11 % и дължима сума по кредита 342.05 лв.

В договора е уговорено и възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 140 лв, вноската по тези допълнителни услуги е в размер на 34.29 лв., и е дължима заедно с месечната погасителна вноска, като така общото задължение по договора възлиза на 582.05 лв. с месечна погасителна вноска 83.16 лв с падежна дата 1 ден от месеца.

Жалбата е против разпореждането на БРС , в частта, с която е отхвърлено искането за издаване на заповед за изпълнение за договорна/възнаградителна/ лихва и законна лихва за забава.Съдът я намира за неоснователна по следните съображения:

Правилно районният съд е приел, че досежно договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания е приложим ЗПК. Доколкото, 3 съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит. В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (вж. в този смисъл Решение от 21.11.2002 г. по дело С-743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С429/05, т. 63). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност.

Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Следователно задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора.

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се явява неоснователно.

По отношение на отхвърлянето на заявлението относно договорната лихва, съдът споделя изцяло съображенията на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него. Липсват твърдения в заявлението и в жалбата стойността на допълнителните услуги да е включена в ГПР, но видно от размера на възнаграждението за допълнителните услуги, което надвишава главницата, ГПЛ и дължимата сума /без да е включено възнаграждението за допълнителните услуги/ съдът приема за правилен извода на РС, че посоченото възнаграждение не е включено като общ разход по кредита, представлява търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и поради това следва да се приеме, че посоченият ГПР не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. Поради това съдът споделя мотивите, че договорът за потребителски кредит е нищожен и се дължи само чистата стойност по него.

Посоченото в жалбата, че уговореният ГЛП не противоречи на закона и добрите нрави, че преди сключване на договора на длъжникът е предоставен Стандартен европейски формуляр и той се е запознал с него и впоследствие е сключил договора за кредит и, че така уговореният размер на ГПР/включващ ГЛП/ не надвишава максимума, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК не променят крайния извод на съда, още повече, че РС не е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение за договорното възнаграждение по горните съображения, а поради това, че посоченият в договора ГПР, невключващ възнагражденията за допълнителни услуги по същество може да се приравни 4 към непосочен ГПР. В Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 в отговора на втори и трети въпрос СЕС е приел, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски Поради това жалбата в частта, която е насочена против разпореждането, с което е отказано издаване на заповед за изпълнение за сумата 42.05 лв, представляваща договорна лихва е неоснователна.