Решение № 2464 от 19.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2464 гр. Пловдив, 19.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330114212 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Д. К. Н., ЕГН: **********, от село Й. Г., община С., област П., ул.

„**********“ № ***, чрез пълномощник адв. Г. М., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул.

„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от изпълнителния директор Г. Т. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от управителя П. Д., искове за осъждане на първия ответник да заплати сумата от 5 лева- недължимо платена по недействителен договор за паричен заем № **************** г., както и за осъждане на втория ответник да заплати сумата от 30 лева- недължимо платена по недействителен договор за предоставяне на гаранция от 19.06.2024 г., ведно със законната лихва върху сумите от предявяване на иска17.09.2025 г., до окончателното им изплащане.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт” АД бил сключен договор за потребителски кредит № ********** г., съгласно който ответното дружество й предоставило заемна сума в размер на 2 500 лева. Ищецът се задължил да възстанови в полза на този ответник сума в общ размер на 3 027, 42 лева, включваща главница и лихва по договора. Посочената сума следвало да бъде върната на 22 месечни вноски в различен размер, съгласно погасителния план. Съгласно договора, фиксираният 1 годишен лихвен процент по заема бил в размер на 45 % годишно, а годишният процент на разходите- 51, 55 % процента. Съгласно чл. 4 от договора, заемателят се задължил в тридневен срок от сключването на договора, да представи едно от следните обезпечения: поръчителство, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки. Поради това, че не успяла да осигури от първото обезпечение, ищцата се съгласила да сключи договор за предоставяне на гаранция с посочено от заемодателя дружество- гарант. В случая това бил вторият ответник„Файненшъл България” ЕООД, с което е сключен договор за предоставяне на гаранция от 19.06.2024 г., т.е. същият ден, в който се сключил и договорът за заем. За предоставената услуга ищцата се задължила да заплати на гаранта възнаграждение в размер на 2 010, 58 лева, съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция. Счита, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, поради това, че възнаградителната лихва по договора надвишава трикратния размер на законната лихва за периода. Освен това намира, че информацията, предоставена й в договора е нелоялна и представлява заблуждаваща търговска практика, поради това, че в годишния процент на разходите не са включени всички компоненти и най-вече договора за гаранция, сключен между ищцата и втория ответник по делото. Освен горепосоченото е налице нарушение и на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, а именно в договора да е разписан действителния размер на ГПР. Действително приложения годишен процент на разходите е различен от посочения в договора, поради това, че договорът за поръчителство не е включен в изчисляването на годишния процент на разходите на процесния договор за заем. В този смисъл разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е категорична, че договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по заема и общата сума дължима от кредитополучателя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите в предвид допускания, използвани при изчисляване на договора за кредит. В тази връзка е видно, че договорът за гаранция с втория ответник по делото не е включен в годишния процент на разходите, посочени в договора за заем, макар и съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК всички лихви, други преки и косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, следва да се включат в договора. На следващо място, от съдържанието на годишния процент на разходите не може да се направи извод кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР от 55, 51 %. С клаузата за поръчителство се прехвърлял риска от кредитната институция върху длъжника. С оглед на горепосочените възражения счита, че е налице недействителност на договор за кредит.

Излага, че договорът, сключен с „Файненшъл България” ЕООД, е акцесорен спрямо договора за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД. Договорът с дружеството- гарант се сключва, за да се обезпечи евентуалното неизпълнение по договора за заем. Именно и поради тази причина недействителността на договора за заем води до недействителност и на договора за гаранция, сключен с дружеството- гарант. Освен това, самото уговаряне на възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция от страна на кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт” АД внася неравноправие в кредитното отношение. По договора за гаранция, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава престация, което 2 нарушава принципа на справедливост. На следващо място, самото поставяне на изискване за изплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Счита, че договорът, сключен с „Файненшъл България” ЕООД е такъв, сключен при липса на основание, поради това, че съгласно договора за кредит, сключен с първия ответник, заемодателя има за задължение да извърши оценка на кредитоспособността на заемополучателя, което да предпази потребителя от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Именно и в тази връзка счита, че предвиждането на възнаграждение за поръчител е в пряко противоречие с първоначалния договор за кредит, както и в противоречие с целта на закона. Твърди, че задълженията и по двата договора били изплатени предсрочно, като в полза на всеки от ответниците се платили суми съответно- от 5 лева и от 30 лева, над дължимите главници, с което ответниците се обогатявали неоснователно. Моли за връщане на тези суми, платени при начална липса на основание. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник, в който се признава наличието на сключен договор за кредит при съответните условия и платената над главницата сума от 5 лева, но се оспорва предявения иск. Твърди се, че договорът за кредит бил в съответствие с изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, като в случая лихвата била фиксирана за целия срок на договора. Било спазено и изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като ГПР отразявал общите разходи на потребителя, но към момента на сключване на договора. Размерът на ГПР бил в съответствие и с изискванията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Посочва се, че възнаграждението на поръчителя не било част от разходите по кредита, като предоставянето на обезпечение не било условие за отпускане на заема. Нямало и заблуждаваща търговска практика при посочване на размера на ГПР в договора, защото ищецът разполагал с необходимата преддоговорна информация и бил наясно с условията на договора. В случая кредитът бил отпуснат след направена оценка за кредитоспособността на потребителя. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник, с който исковете се оспорват. Признава се, че търсената сума била получена като възнаграждение за предоставената услуга. Ответникът бил вписан в регистъра на БНБ като дружество, предоставящо гаранционни сделки по занятие, като търговецът обезпечавал изпълнението срещу съответно възнаграждение. Договорът бил сключен по инициатива на потребителя и бил напълно действителен, като не зависел от договора за кредит, а имал самостоятелен характер. Клиентът можел да избере и друго обезпечение, като бил наясно с поетите си задължения. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и също прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца.

В с.з. ответниците не се представляват, но представят писмени становища.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

3

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт” АД е бил сключен договор за паричен заем № ********** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 22 двуседмични вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 45 % и ГПР- 55, 51 % и общ размер на всички плащания- 3 027, 42 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД на 19.06.2024 г. е сключен договор за предоставяне на гаранция № *********, с който вторият ответник се задължава да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от общо 2 010, 58 лева, дължимо за срока на договора, платимо с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за поръчителство, ведно с погасителен план по тях и ОУ.

Представени са и справки за извършени плащания от длъжника по договорите.

Във връзка представените справки е допуснато изменение на осъдителните искове, като първият е увеличен в размер на 422, 07 лева, а вторият- до 1 608, 97 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт” АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт” АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В чл. 2 т. 7 от договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно 4 посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 3 027, 42 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или дружество- гарант, одобрено от кредитора. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 45 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като според заключението на вещото лице с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.