Решение № 2415 от 11.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2415 гр. София, 11.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100505876 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 20214145 от 21.11.2021 г. по гр.д.№ 56632 по описа за 2019 г. на СРС, Първо ГО, 46-ти състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.415 вр. чл.422 ГПК в отношенията между страните, че К. В. И., дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, сумата от 2849,22 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот с аб. № 289148, представляващ ап. 38, находящ се в гр.София, ж.к. „******* за периода м. май 2015 г. – м. април 2017 г., ведно с мораторна лихва в размер на 409,79 лв. за периода от 15.09.2016 г. до 24.08.2018 г., и сумата от 27,50 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м. май 2015 г. – м. април 2017 г., ведно с мораторна лихва в размер на 5,09 лв. за периода от 15.09.2016 г. до 24.08.2018 г., както и законна лихва върху главниците от подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 28.08.2018 г. до окончателното изплащане,за които вземания е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 30.11.2018 г. по ч. гр. д. № 57091 / 2018 г. на Софийски районен съд, 46-ти състав, като ОТХВЪРЛЯ като 1

НЕОСНОВАТЕЛЕН иска за мораторна лихва върху цената на топлинната енергия за разликата над 409,79 лв. до пълния предявен размер от 410,57 лв., както и в тежест на ответника са били възложени разноските по делото.

Постъпила е въззивна жалба от К. В. И., ответник пред СРС.

Решението се обжалва в частта в която претенциите на ищеца по чл.422, ал.1 ГПК са били приети за основателни.

Излагат се доводи, че решението е неправилно поради неприлагане на института на погасителната давност; в случая вземанията се погасявали по давност с кратката 3-годишна давност. Сочи, че възражение за погасяване на вземанията по давност било направено още в заповедното производство; същото било поддържано и в исковото. Нарушен бил чл.113 ЗЗД, който забранявал удължаването на погасителната давност. Освен това не били ангажирани доказателства, че ответника е потребител на топлинна енергия /ТЕ/. Сочи, че в случая друго лице било подало заявление-декларация за встъпване в договорно отношение с ищеца поради което по силата на договорната свобода, уредена в чл.9 ЗЗД, това трето лице било потребител.

По отношение на лихвите за забава се сочи, че ищеца не бил ангажирал доказателства за изпадането в забава на ответника. Претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва също била неоснователна. Такава се присъждала само по осъдителни искове. Претенцията относно услугата дялово разпределение също било недоказана. Не се дължала нито главница, нито лихва за забава.

Иска се от съда да отмени в обжалваната му част първоинстанционното решение и да постанови друго с което да отхвърли тези претенции.

Претендират се разноски.

След подаване на възивната жалба /на 24.03.2022 г./ К. В. И. е починал.

На основание чл.227 ГПК съдът е конституирал неговите наследници по закон – В. С. И., В. К. И. и А. К. И.. Последните с нарочна писмена молба са уведомили съда, че поддържат въззивната жалба.

Въззиваемата страна – „Топлофикация-София“ ЕАД, ищец пред СРС, не депозира отговор по въззивната жалба. В течение на производството излага становище за неоснователност на същата. Претендира разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищеца - „Б.” ООД не взема становище по въззивната жалба.

2

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 02.12.2021 г.

Въззивната жалба е била подадена на 16.12.2021 г./по пощата/.

Следователно въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

С оглед доводите във въззивната жалба настоящата инстанция приема същата за допустима, налице е правен интерес от обжалване.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

На 30.11.2018 г. по ч.гр.д. № 57091 по описа за 2018 г. на СРС, 46 състав е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК /л.13 от заповедното производство/.

За така издадената заповед за изпълнение длъжникът е бил уведомен на 12.02.2019 г.

На 13.02.2019 г. е подадено възражение по чл.414, ал.1 ГПК с което е оспорено наличието на облигационно отношение, както и е направено възражение за погасяване на вземанията по давност.

Указанията по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 03.09.2019 г.

Исковата молба е предявена на 03.10.2019 г.

По съществото на спора:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел че страните по делото са обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, по силата на който топлопреносното предприятие в качеството си на продавач продава на физическо лице в домакинство в качеството му на купувач топлинна енергия за битови нужди. От своя страна купувачът се задължава да заплаща на продавача използваната топлинна енергия по определени цени образувани по съответната за това Наредба и по 3 начини и в срокове, определени от Общите условия. Облигационната връзка била възникнала на основание чл.153, ал.1 ЗЕ. Установило се, че за отоплителен сезон 2015/2016 г. и за отоплителен сезон 2016/2017 г. задълженията на ответника /първоначалния/ са определени в съответствие с действащата нормативна уредба. За извършването на двата годишни отчета не бил осигурен достъп до имота, респ. до ИРРО, поради което ТЕ за отопление била начислена служебно за три радиатора и лира в банята. Поради неосигурен достъп служебно била определена и стойността за БГВ.

Начислена била и ТЕ, отдадена от сградна инсталация. ТЕ за общи части не била начислявана, тъй като радиаторите на стълбището били демонтирани. От заключението на СЧЕ се установило, че стойността на ТЕ възлиза на 2849,22 лв., а на услугата дялово разпределение – 27,50 лв. Задълженията не били погасени. Ответникът не твърдял и не доказвал плащане. Нямало нито твърдения, нито данни да е правил възражения срещу начислените месечни сметки, нито да е правил рекламация срещу изготвените изравнителни сметки в сроковете по ОУ. Затова съдът е достигнал до извода, че главните искове са основателни. Относно претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД съдът е приел, че задълженията са срочни поради което ответникът изпадал в забава в хипотезата на чл.86, ал.1 ЗЗД – след изтичане на срока по ОУ. Действително, ищецът не бил ангажирал доказателства за обявяване на общите фактури при действието на ОУ-2014 г. на интернет страницата на дружеството, но лихва се претендирала от 15.09.2016 г., т.е. след изготвянето на изравнителните сметки. Към този момент били в сила ОУ -2016 г., съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 на които, ликвидността на вземанията настъпвала с изтичането на съответния месец или с издаването на общата фактура, като след изтичане на 45-дневния срок за плащане настъпвала и тяхната изискуемост. Заключението на СЧЕ определяло лихва за забава за периода от 15.09.2016 г.- 24.08.2018 г. върху начислените за имота задължения общо на 415, 40 лв., от които 409, 79 лв. върху стойността на ТЕ и 5,61 лв. върху стойността на услугата дялово разпределение. Затова претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД била основателна за сумата в размер на 409,79 лв., а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 410,57 лв. искът за мораторна лихва върху главницата за ТЕ като неоснователен е бил отхвърлен. По отношение на лихвата за забавено издължаване на главницата за дялово разпределение е присъдена сумата, която е претендирана – 5,09 лв. Върху главниците се дължала и законна лихва 4 от подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 28.08.2018 г. до окончателното плащане.

Възражението за погасяване на вземанията по давност е прието за неоснователно, тъй като и двете фактури били с 45-дневен срок за плащане; същите били издадени на 31.07.2016 г. и 31.07.2017 г. От падежа на първата фактура на 14.09.2016 г. до подаване на заявлението на 28.08.2018 г. не била изтекла тригодишната погасителна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Относно наличието на договорна връзка по доставка и потребление на топлинна енергия:

Правилен е извода на СРС, че страните по делото са обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, по силата на който топлопреносното предприятие в качеството си на продавач продава на физическо лице в домакинство в качеството му на купувач топлинна енергия за битови нужди. От своя страна купувачът се задължава да заплаща на продавача използваната топлинна енергия по определени цени образувани по съответната за това Наредба и по начини и в срокове, определени от Общите условия.

Противно на соченото от ответника /първоначален/, последният е собственик на процесния имот с аб. № 289148 за периода м.05.2015 г. до м.04.2017 г. Това е видно от представения по делото договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ, виж л.79 по делото пред СРС. Този договор за продажба има характер на нот.акт и със същият се прехвърля правото на собственост, арг. от чл.18 ЗС. Видно от самия договор, изрично е посочено, че нот.форма не е необходима.

Доводът във въззивната жалба, че в случая друго лице било подало заявление-декларация за встъпване в договорно отношение с ищеца, е недоказан и като такъв неоснователен.

Задълженията са установени от неоспорените съдебни експертизисчетоводна и техническа такава. Размерът на тези задължения не е оспорен нито пред СРС, нито се съдържат доводи във възивната жалба в този смисъл поради което настоящата инстанция не следва да излага мотиви по този въпрос.

5

Относно дяловото разпределение:

Съгласно чл. 186 ЗЗД разноските по договор за продажба са за сметка на купувача.

Дяловото разпределение на топлинна енергия /ТЕ/ се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и следв. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС- чл.22,ал.1 от ОУ.

В клаузите на чл. 36 от ОУ от 2014 г. и чл. 10 от Общите условия на договорите между "Топлофикация София" ЕАД и търговец /в случая третото лице помагач на страната на ищеца/ за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия между потребители в сграда - етажна собственост, е посочено, че сумите за дялово разпределение се заплащат от потребителите на продавача, който от своя страна заплаща цената на услугите на дружествата за дялово разпределение.

Клаузата на чл.36,ал.1 от ОУ сочи, че стойността се формира от цената за обслужване на партидата, включваща изготвяне на изравнителна сметка, както и цената за отчитане и обработка на данните на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента.

В края на всеки отоплителен сезон се изготвят изравнителни сметки от търговеца, избран в СЕС, въз основа на отчитането и обслужването на партидата се издава фактура за предоставената услуга топлинно счетоводство.

В случая с исковата молба е представен договор между ищцовото дружество и третото лице помагач/л.18 и следв./.

Представен е и договор между ФДР и собствениците на обекти в сградата на ЕС, където се намира процесния топлоснабден имот, виж л.20 и следв./. Действително, ответникът /първоначален/ е отказал да се сключи такъв договор, но същия е обвързан от решението на ОС на ЕС.

Осъществяването на услугата дялово разпределение е доказано, както от представените от третото лице помагач на страната на ищеца, писмени доказателства, виж л.74 и следв. по делото пред СРС, така и от заключението на вещото лице по СТЕ.