Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 362 от 05.03.2026, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Търговско дело 534/2025
Вид
Определение № 362
Подписан
05.03.2026
В сила
20.03.2026
Състав
Ралица Цанкова Райкова

Цитирани разпоредби

  • чл. 19 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 247, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 8, ал. 1 · Закон за международния търговски арбитраж

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 362 гр. Варна, 05.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ралица Ц. Райкова като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Търговско дело № 20253100900534 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Образувано е по молба с вх. No 4433 / 09.02.2026г., подадена от ответника „Електроразпределение Север" АД, ЕИК 104518621, чрез адв. Х. И., с която се иска допълване в частта на разноските на Определение No 122 / 26.01.2026г., постановено по т.д.

534 / 2025г. на ВОС, с което е прекратено производството по делото, поради неподведомственост на съда, на основание чл.8 ал.1 от ЗА.

В молбата се сочи, че на страната се дължат разноски, доколкото делото е прекратено.

Депозиран е отговор и са сторени разноски за процесуално представителство – заплатено е адвокатско възнаграждение в размер на 4 460,51 евро.

В срока по чл. 247, ал.2 ГПК, от ищеца „Милена 98“ ЕООД, чрез адв. Б. Т., е постъпил отговор на молбата. Сочи се, че липсва основание за присъждане на разноски.

Делото е прекратено поради неподведомственост и съдът не е осъществил правораздавателна дейност, нито бил формирал воля по основателността. В случая не бил разрешен спора, а е определен компетентен орган и разноски не се дължат. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност. Моли за отхвърляне на искането или за намаляване на възнаграждението.

Молбата е депозирана в предвидения преклузивен срок. Същата е за допълване на постановения съдебен акт в частта за разноските доколкото произнасяне по тях не е налице, поради което и представянето на списък не е предпоставка за допустимост /арг. от т.8 на ТР №6/2012г. ОСГТК на ВКС/. С оглед на изложеното, съдът намира молбата за процесуално допустима.

Разгледана по същество, молбата е основателна, по следните съображения:

Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. В определение № 105/11.02.2013г. на ВКС по ч. т.д. № 975/2012г., II TО , в отговор на поставения въпрос: "При прекратяване на делото поради приет отвод 1 по чл. 8, ал. 1 ЗМТА вр. чл. 19 ГПК длъжен ли е държавният съд, пред който е предявен иска да препрати делото на компетентния арбитражен съд и дължат ли се в тази хипотеза разноски в полза на ответника по делото" се прави извод за липса на правомощие на държавния съд да препрати делото на арбитражния съд, а по въпроса за дължимостта на разноските се приема следното: „При наличието на арбитражно споразумение и възражение на ответника, съдът се десезира по време на висящността на допустим съдебен процес. Инициирането му от ищеца при несъобразяване с договорената арбитражна клауза съставлява основание за възлагане в негова тежест на направените от ответника разноски до прекратяване на производството по делото поради наличие на относителна отрицателна процесуална предпоставка за продължаване на неговото развитие".

В определение № 791/06.12.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 657/2012 г., I TO, отново е посочено, че аналогично на внесената държавна такса, направените от ответника разноски до момента на прекратяването имат своето процесуално основание, тъй като прекратяването не настъпва по силата на закона, нито се касае за процесуална пречка, за която съдът следи служебно.

Разноските са провокирани от несъобразяване ищеца с договорената арбитражна клауза - относителна отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, от което следва, че ищецът следва да понесе и неблагоприятните последици от последващото му прекратяване, при позоваване на ответника за съществуването й, в срока по чл. 8, ал. 1 вр. с § 3 ПЗР на ЗМТА.

В този смисъл е Определение № 167 от 14.04.2022 г. по к. ч. т. д. № 714 / 2022 г. на Върховен касационен съд, с което не е допуснато касационно обжалване, както и в тази насока са и редица други актове на българските съдилища - напр. определение № 2242/14.10.2013г. на Софийски апелативен съд по в. ч.гр. д. № 3409/2013г., определение № 565/30.10.2017г. на Пазарджишки окръжен съд по в. ч.гр. д. № 728/2017г., определение № 1585/15.07.2013г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 2664/2013г.

Към допълнителния отговор на исковата молба е приложен договор за правна защита и съдействие от 10.10.2025г., ведно с фактура и платежно нареждане, установяващо заплащането на договореното адвокатско възнаграждение в размер на на 4 460,51 евро с вкл. ДДС. Същите доказателства са приложени и към молбата, депозирана от ответника по реда на чл. 248 от ГПК.

Налице са предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 78 ал.4 от ГПК, съобразно посоченото по-горе и доколкото възнаграждението е договорено и заплатено преди постановяване на прекратителното определение. Същото, обаче, настоящият състав намира за прекомерно.

Следва да се съобрази, че с Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22 е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък 2 от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл.101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. размери на адв.възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в понисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от Наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

В случая съдът отчита, че защитата, осъществена в полза на ответни ка се изразява в депозирането на отговор на исковата молба и допълнителен такъв, който преповтаря изложеното в отговора. Основното възражение на ответника е за наличието на арбитражна клауза. Спорът не се отличава с особена фактическа и правна сложност / по отношение на ответника/ с оглед типичните за тези спорове възражения. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че не са налице основания за присъждане на размер съобразно определените размери на адвокатските възнаграждения по Наредба №1/09.07.04г., а съдът намира за справедлив и обоснован, съобразно изложените обективни критерии, размер от 900 евро без ДДС или 1080 евро с вкл. ДДС / по 300 евро за всеки един от кумулативно съединените искове/, като и в този размер и адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено.

С оглед на горното и съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПЪЛВА Определение No 122 / 26.01.2026г., постановено по т.д. 534 / 2025г. на ВОС, В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, като

ОСЪЖДА “Милена 98“ ЕООД, ЕИК 200610055, със седалище и адрес на управление: гр. Дряново, ул. „Арх. Пенчо Койчев“ № 15, представлявано от Денчо Маринов Калестров управител, ДА ЗАПЛАТИ НА „Електроразпределение Север" АД, ЕИК 104518621, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, район „Владислав Варненчик“, Варна Тауърс – Е, бул. „Владислав Варненчик" № 258, представлявано заедно от всеки от двамата членове 3 на управителния съвет: Атанас Андреев Колев, Х. Петров Х.в, Йордан Петков Шарков,Томаш Пецка, сумата от 1080 евро /хиляда и осемдесет евро/, представляваща сторените от ответника разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 248, вр. с чл.78, ал.4 ГПК.

Определението подлежи на обжалване в 7-дневен срок от съобщаването му на страните пред Апелативен съд - Варна.

Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________

4