Решение № 3680 от 20.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3680 гр. София, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Камелия В. Славкова като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20241100505621 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №5621/2024 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „П. К.Б.“ ЕООД ЕИК **** от гр.София срещу решение №20307 от 08.12.2023 г постановено по гр.д.

№59551/20 г на СРС , 25 състав , в частта , с която е отхвърлен иска на въззивника да се признае за установено , че С. В. С., ЕГН ********** от гр.София му дължи сумата от 704,47 лева възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ********** от 24.01.2015г за периода от 22.07.2015г. до 22.02.2017г., за която сума е издадена /частично/ заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.08.2019г. по ч.гр. дело № 39347/2019г. по описа на СРС, 161-ви състав. Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските .

Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част .

Уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и не е нарушен чл.19 ал.4 ЗПК , че ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва .

Нищожността на отделна уговорка не води до нищожност на целия договор за заем – чл.26 ал.4 ЗЗД . Евентуално – ако не се дължи възнаградителна лихва - се дължи законна лихва за забава .

Въззиваемата страна не е подала писмен отговор на въззивната жалба .

Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 13.12.2023 г и е обжалвано в срок на 28.12.2023 г .

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената 1 част .

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна :

В мотивите на СРС , към които настоящият съд препраща на основание чл.272 ГПК , подробно е възпроизведена фактическата обстановка по отношенията между страните . Във връзка с чл.269 ГПК и твърдяната недопустимост и неправилност на решението на СРС , настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост в обжалваната част . Относно неправилност на решението е ограничен само до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .

За да уважи иска в посочената част СРС е приел , че на 24.01.2015г. е бил сключен договор за потребителски кредит между „П. К.Б.“ ЕООД и С. В. С.. В част VI параметри от договора е посочено, че сумата по кредита е в размер на 2000 лева, срок на кредита- 24 месеца; размер на вноската по кредита123,64 лева, при ГПР 49,90 % и ГЛП 41,17 %. Общо дължима сума по кредита- 2967,36 лева. Посочено е, че е избран и закупен пакет от допълнителни услуги, за което се дължи възнаграждение в размер от 1999,92 лева, като размерът на вноската по закупения пакет от допълнителни услуги е 83,33 лева. Общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги- 4967,28 лева, общ размер на вноска 206,97 лева. Представен е и погасителен план към договора за потребителски кредит и сключено споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. От представеното платежно нареждане от 24.01.2015г. се установява и че отпусната в заем сума в размер на 2000 лева е била преведена на ответника по посочената в договора банкова сметка. От представеното извлечение по сметка към договора се установява, че са платени първите четири вноски по договора за кредит в общ размер от 834,02 лева, за което е налице изрично признание на ищеца в исковата молба. Платената от ответника сума е отнесена в погашение на следните задължения - 231,67 лева, главница, 262,89 лева, договорно възнаграждение, 333,32 лева, възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, 6,14 лева лихва за забава, начислена съгласно т. 12, т. 1 от ОУ.

Според СРС доколкото не са наведени твърдения, респ. не са ангажирани доказателства за погасяване на остатъка от главничното задължение същото е основателно и предявения установителен иск следва да бъде уважен изцяло за сумата от 1768,33 лева /2000 лева – 231,67 лева/.

По отношение на вземането за възнаградителна лихва СРС е приел следното: Съгласно чл.

4 от Общите условия, приложими към договора, за ползвания кредит кредитополучателят дължи на кредитодателя годишна лихва, чийто процент е определен в точка 6 от договора.

Общият размер на договорното възнаграждение е предварително определен в погасителния план на база лихвения процент по договора за потребителски кредит. В настоящия случай е уговорен лихвен процент в размер на 41,17 %, като общо дължимата сума по кредита е посочена в размер на 2967,36 лева, тоест уговорената възнаградителна лихва е в размер на 2

967,36 лева.

Според СРС съдът е длъжен да упражни правомощието си да извърши проверка дали възнаградителната лихва противоречи на закона или добрите нрави и дали искането се основана на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, какъвто е процесният, съдът е длъжен служебно да следи за спазване и на императивните разредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК.

Според СРС клаузите от договора, предвиждащи задължение за кредитополучателя да заплаща на ищеца възнаградителна лихва, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Към момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плод и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на заемателя, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем.

Според СРС преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката /Решение 906/ 2004г. по гр. д.

1106/ 2003г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр. д. 315/ 2005г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015г. по ч. гр. д. 6295/ 2014г. на ВКС, IV ГО/ е прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Това правило следва да бъде взето предвид като ориентир за преценка дали процесната клауза, регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема. В този смисъл и Решение от 24.04.2020г., постановено по гр. дело № 10833/2019г. по описа на СГС, ІІІ-Б.

Според СРС в случая уговорената възнаградителна лихва надвишава 40 %, т.е. надвишава трикратния размер на законната лихва, като възнаградителната лихва е в размер от 48,37 % от размера на предоставения заем, поради което съдът намира, че същата противоречи на добрите нрави и се явява нищожна. С оглед на което претенцията на ищеца за заплащане на сумата от 704,47 лева, възнаградителна лихва за периода от 22.07.2015г. до 22.02.2017г.

3 следва да бъде отхвърлена.

Според СРС не се дължи и възнаграждение за допълнителен пакет по споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги . Възнагражденията попадат в хипотезиса на императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото са уговорени за елемент от съдържанието на самото кредитно правоотношение, а не за предоставяне на свързана с него допълнителна услуга. Другата група услуги свързани с отпускането на кредита също попадат в обхвата на посочената забрана, тъй като касаят пряко действията по отпускане и усвояване на сумите по кредита. В тази връзка следва да се посочи също, че в чл.10а, ал.4 ЗПК е предвидено, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, но в противоречие с това правило, в процесния договор за различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение, без уточнение относно вида и стойността на всяка услуга поотделно. На следващо място клаузите, уреждащи вземането за допълнителни услуги, са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Видно от Общите условия на кредитора „П. К.Б." ЕООД, съставляващи неразделна част от договора за потребителски кредит, съгласно клаузата на чл. 15 „Допълнителни услуги“ са описани условията, при които потребителят може да се възползва от допълнителни услуги, а именно: Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; Възможност за смяна на дата на падеж; Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. В чл. 15.2 „Отлагане на вноски“ от Общите условия е посочено, че „ако договорът за потребителски кредит/ДПК/ е със срок от 24 месеца /какъвто е срокът на настоящият договор/ - клиентът може да поиска кредиторът да му отложи четири погасителни вноски след платена трета вноска по ДПК.“ По-долу в същата точка е посочено, че това е максималният брой, който може да бъде отложен и който важи за целия срок на ДПК. Записано е, че клиентът може да поиска от кредитора да му отложи на части или накуп допустимия брой погасителни вноски, но не може да поиска отлагане на повече от три последователни погасителни вноски. В подточка а/ са посочени причините, поради които клиента може да поиска отлагането на определения брой погасителни вноски като например:

Дългосрочна неработоспособност на клиента или на друго лице, участващо с доходите си в домакинството му; Под дългосрочна се разбира неработоспособност, започнала най-рано от деня на подписването на ДПК и продължаваща повече от три седмици /т.е. при неработоспособност продължила по-малко от три седмици клиентът няма право да поиска отлагането на заплащането на погасителна вноска/, прекратен трудов договор на клиента или на друго лице, участващо с доходите си в домакинството му, неплатен отпуск на клиента, който е по-дълъг от 10 дни и др. Тоест за ползването на предварително заплатената от потребителя на услуга „отлагане на заплащането на определен брой погасителни вноски“ е установена процедура, която следва да се спази, преди фактически клиентът да има възможността да се възползва от насрещната договорна престация на кредитора. В подточка б/ е посочена процедурата - клиентът е длъжен да представи на кредитора собственоръчно заверено копие от изброените документи: - лекарско заключение, показващо времетраенето 4 на неработоспособността; документ, потвърждаващ регистрация в бюро по труда; заповед за уволнение, споразумение за прекратяване на трудов договор или друг документ, доказващ прекратяване на трудово правоотношение; документ от работодател за намаляване на трудово възнаграждение или забавяне на неговото изплащане; смъртен акт и удостоверение за наследници; документ, доказващ наличие на застрахователни щети. В чл.15.2.2. от Общите условия е записано, че заявлението заедно със съответните документи, доказващи наличието на посочените условия, трябва да бъде подадено от клиента към кредитора не покъсно от 25 календарни дни от падежа на погасителната вноска. Документите трябва да са издадени не повече от два месеца преди датата на подаване на заявлението, а отлагането на погасителните вноски зависи в крайна сметка от одобрението на кредитора. Аналогични са правилата за намаляване на погасителните вноски изложени в 15.3, 15.3.1, 15.3.3., 15.3.4. от Общите условия /ОУ/, както и за промяна на датата на падежа съгласно чл. 15.4.1 от ОУ.