Решение № 6301 от 21.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6301 гр. С., 21.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-1 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Екатерина Стоева при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Екатерина Стоева Гражданско дело № 20231100110103 по описа за 2023 година

Предмет на производството е предявен от Д. Н. Т. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ гр.С. осъдителен иск с правно основание чл.432, ал.1 ГПК за сумата 90 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 30.04.2023г. до изплащането.

Твърденията на ищцата са за настъпило на 30.04.2023г. пътно-транспортно произшествие между л.а.Тойота Авенсис“ с ДК № ******** ТС, управляван от Г. И. Г., и л.а. Фолксваген Голф с ДК № ********, управляван от Н.Н..Б., в което била пътник.

Причина за произшествието е виновното поведение на водача на л.а. Тойота Авенсис“, който навлязъл в лентата за насрещно движение и реализирал удар в л.а. Фолксваген Голф. Като последица получила травматични увреждания и претърпяла неимуществени вреди, чието репариране претендира от ответника, в качеството на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач.

Ответникът оспорва иска по основание и размер. Релевира възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД с твърдението ищцата да е пътувала в автомобила без поставен обезопасителен колан в нарушение на чл.137а ЗДв.П.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени доказателствата, намира следното:

Като безспорно е отделено наличието на сключен и действащ към деня на събитието договор за задължителна за автомобилистите застраховка „Гражданска отговорност“ за л.а.Тойота Авенсис с ДК № ******** ТС, покриваща отговорността на водача Г. Г. за причинени на трети лица вреди.

Не се спори и относно настъпилото на 30.04.2023г. на път II-81 между гр.С. и гр.Монтана пътно-транспортно произшествие между л.а.Тойота Авенсис, управляван от Г. Г., и л.а.Фолксваген Голф с ДК № ********, управляван от Н.Б., в който ищцата била пътник на предна дясна седалка.

1

Механизмът и обстоятелствата, при които е настъпило се установяват от събраните по делото писмени доказателства, показанията на водачите на участвалите в произшествието превозни средства /св.Г. и св.Б./ и заключенията на две автотехнически експертизи. Видно от същите на посочената дата около 17.30ч., в светлата част от денонощието, л.а. Фолксваген се движил по път II-81 в посока от гр.Костинброд към гр.Монтана със скорост около 95 км./ч., а по същото време в обратната посока л.а. Тойота със скорост около 79 км./ч., като пред него на разстояние около 20-30 метра попътно се движил джип Тойота Рав 4. При приближаване на км.14+200 след завой, по неустановена причина л.а.Фолксваген навлязъл в лентата за насрещно движение, поради което за да избегне удар водачът на джип Тойота Рав 4 направил същото и по този начин се разминали. След тази маневра на джипа и виждайки движещият се срещу него в пътното му платно л.а. Фолксваген, водачът на л.а. Тойота задействал аварийно спиране и отклонил автомобила наляво с навлизане в лентата за насрещно движение. От своя страна водачът на л.а. Фолксваген също предприел аварийно спиране и отклоняване надясно по връщане в своята лента, при което настъпил почти челен удар на границата между двете платна.

Според вещите лица по основната и повторна САТЕ в момента на удара скоростта на л.а. Фолксваген е била 71.91 км./ч. с предприемане на посочените действия на отстояние 55-56м., а скоростта на л.а. Тойота Авенсис 61.24 км./ч. с предприемане идентични действия на отстояние 44-45м., при опасна зона съответно от 93.23м. и 70.57м., от което е направен извод за непредотвратимост чрез аварийно спиране. И двете експертизи дават заключение, че причина за произшествието са както субективните действия на водача на л.а. Фолксваген по навлизането му в лентата за насрещно движение в момент, когато това не е било безопасно за него и другите участници в движението, така и субективните действия на водача на л.а. Тойота Авенсис, който при възприемане навлезлият в лентата му за движение лек автомобил, предприемайки спиране със спирачно закъснение от 5.5м./с. е имал възможност да предотврати удара с отклоняване плътно в дясно на своята лента без да излиза от пътното платно, като по този начин биха се разминали на разстояние между предните им части от порядъка на 1.85м.

От така установения механизъм следва, че основна причина за настъпване на произшествието е поведението на водача на л.а.Фолксваген, който в нарушение забраната по чл.16, ал.1, т.1 ЗДв.П навлязъл в лентата за насрещно движение и по този начин създал опасност за движещите се по нея превозни средства. За застрахования водач на л.а. Тойота Авенсис опасността е била внезапна и непредвидена, но предприетата в тази връзка спасителна маневра не изключва отговорността му.

Съгласно ТР № 106/31.10.1983г. по н.д.№ 90/1982г., ОСНК на ВС, спасителната маневра представлява фактически действия при възникване на критична ситуация, която не е правно регламентирана. При нея водачът е принуден да предприеме такива действия по изменение посоката на движение при създадена реална непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите или за увреждане на имущество с цел да се предотврати настъпването на тези последици. Опасността може се дължи на неправомерното поведение на други участници в движението, на случайно събитие, резултат от природни сили или от неправомерното поведение на самия водач.

Спасителната маневра е правомерна, когато се извършва при условията на крайна необходимост по чл.13, ал.1 НК и се уврежда имущество, а не се причинява смърт или увреждане на хора. Прието е, че може да се предприеме само в опасната зона за спиране, когато от неправомерното поведение на участник в движението или поради 2 случайно събитие, възникнало внезапно и изненадващо, е създадена непосредствена опасност за настъпване на вредни последици. Необходимо условие в тази връзка се явява опасността да не може да бъде предотвратена по предвидените в чл.20, ал.2 ЗДв.П начини чрез намаляване на скоростта или спиране на превозното средство.

Спасителна маневра се предприема в опасната зона за спиране на МПС, тъй като опасността в тези случаи винаги възниква внезапно и изненадващо. Поради това, когато водачът се намира в положение на крайна необходимост по чл.13, ал.1 НК при извършването й, той няма да носи отговорност, само когато от неговото деяние се уврежда имущество. Ако в опасната зона за спиране бъде увредено лицето, създало опасността със своето неправомерно поведение, налице е случайно деяние по смисъла на чл.15 НК. Отговорността му обаче не отпада, ако се увреди друго лице, което не участва в създаване на опасността. Тези разрешения са приложими в конкретния случай при установеното, че при създадената от другия водач Н.Б. опасност, застрахованият водач Г. Г. е предприел спасителна маневра в опасната зона чрез спиране и отклоняване на автомобила с цел избягване удар между двете превозни средства, но като резултат е било увредено не само имущество, а и увреждане ищцата, като пътник в л.а. Фолксваген, поради което носи отговорност за причинени вреди.

Следователно вина за настъпване на произшествието имат и двамата водачи в условията на съпричиняване по чл.53 ЗЗД. В тази хипотеза застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ сключена с единия от тях, отговаря спрямо увредения за пълния размер на вредата до размера на застрахователната сума, а не с оглед приноса в увреждането на застрахования делинквент. Ето защо е налице основание за пораждане договорната отговорност на ответника по застраховката „Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение за претърпените вреди.

Възражението за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД е неоснователно, доколкото по делото се установи от показанията на св.Б. и заключението вещото лице д-р А. по СМЕ, че към момента на произшествието ищцата е била с поставен предпазен колан съгласно изискването на чл.137а ЗДв.П.

Неимуществените вреди съставляват накърняване на нематериални блага и подлежат на обезщетяване по справедливост на основание чл.52 ЗЗД. Понятието "справедливост" по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания са характерът на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които е причинено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., както и произтичащите от това физически и психологически последици за увредения /ППВС № 4/1968г./.

По делото са събрани писмени доказателства /медицински документи/, показанията на св.С.К. и заключенията на две СМЕ. От тях се установява, че в резултат на произшествието ищцата получила счупване на 11-то и 12-то ребра в ляво, счупване на медиалния /вътрешния/ малеол на лява глезенна става и частично разкъсване на вътрешната /делтоидна/ връзка на глезенната става, травматична руптура на тънкото черво, довело до развитие на перитонит. Непосредствено след произшествието постъпила в болнично заведение с извършена по спешност операция на коремната травма и поставена имобилизация на глезенната става за срок от 45 дни.

Според заключението на вещото лице д-р П. перитонитът е състояние причиняващо 3 силни болки и страдания, което в случая е било животозастрашаващо и оперативната интервенция наложителна, след която този процес е бил овладян без данни за последващи негативни за здравето последици. В съдебно заседание сочи, че възстановяването от това увреждане е от порядъка на 15-30 дни. Според заключението на вещото лице д-р А. лечебният и възстановителен период на травмата на глезенната става е около 3 месеца, в които е търпяла болки и страдания.

В показанията си св.С.К. /майка на ищцата/ сочи, че престояла в болницата 12 дни и след изписването продължила лечението в домашни условия. Възстановявала се около 3-4 месеца, като в първия месец изпитвала силни болки, трудно се придвижвала и не можела да се обслужва сама. Възстановила се от операцията, но не и от травмата на крака, който периодично се подувал при натоварване или продължително седене.

Това подуване според обяснението на вещото лице по СМЕ се дължи на разкъсаната вътрешна връзка на глезена, която не зараснала при проведеното консервативно лечение по обездвижване с имобилизация и вероятно е трябвало кракът да бъде опериран, но поради животозастрашаващото състояние приорирет е бил даден на операцията от коремната травма. Този недостатък е траен, би могъл да бъде отстранен чрез нова операция с несигурен резултат, не пречи на нормалното движение, но при всяко по-голямо натоварване ще реагира с болки и оток. Свидетелката сочи още, че ищцата преживяла тежко катастрофата, като с помощта на близки и консултации с психолог успяла да преодолее негативните последици в психичен план, макар и не напълно.

При тези обстоятелства и след като съобрази възрастта на ищцата към деня на произшествието /23г./; вида и тежестта на травматичните увреждания; начина на получаването им; продължителността на лечебния и възстановителен период; интензивността на търпените болки и страдания, свързаните с тях затруднения и неудобства в ежедневието наложили подпомагане и обгрижване от близки; отражението в психично отношение, както и при отчитане остатъчното увреждане на глезена с траен характер, съдът намира за съответно на критерия по чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди от 50 000лв., който е съпоставим с претърпените болки и страдания, на социално-икономическите условия в страната към деня на ПТП и в границите на установените в КЗ лимити на застрахователни суми към деня на произшествието. Поради това искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ следва да се уважи до този размер.

При непозволено увреждане в съответствие чл.84, ал.3 ЗЗД делинквентът е в забава спрямо увредения от деня на увреждането и от този момент дължи обезщетение по чл.86 ЗЗД равно на законната лихва. Отговорността на застрахователя за плащане на обезщетение за вреди произтича от сключения застрахователен договор „Гражданска отговорност”, но е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие. Той отговаря за всички причинени от него вреди, включително и за вредите от забавата. Това изрично е предвидено в чл.429, ал.2, т.2 КЗ, според която разпоредба застрахователното обезщетение обхваща и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на ал.3. Според ал.3 лихвите за забава на застрахования по ал.2, т.2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/. В този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпване на застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на 4 застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Нормата на ал.3 ограничава отговорността на застрахователя за законна лихва, като определя различен от чл.84, ал.3 ЗЗД момент, от който я дължи-по ранната дата от деня на уведомяването му от застрахования или уведомяването, съответно претенцията на увредения за обезщетение. По делото не е установено застрахованият да е уведомил застрахователя за настъпилото събитие в срока по чл.430, ар.1, т.2 КЗ, поради което дължи законна лихва за забава от деня, в който е получил претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди-31.05.2023г.

Разпечатката съдържа 28 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/be336a4a-84e8-4a91-b371-c86f1977b06c