Решение № 59 от 08.06.2026, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 59 гр. Раднево, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен Цветанов при участието на секретаря Росица Д. Динева като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело № 20265520100303 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 11, чл. 22 и чл. 33 ЗПК, чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Производството е образувано по искова молба на Г. В. С., действащ чрез пълномощника адв. Д. М. от АК-П., срещу “Аксес Файнанс“ АД, с която се предявяват искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 11, чл.

22 и чл. 33 ЗПК, чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Ищецът твърди, че на *****г. е сключил с ответното дружество договор за кредит „Бяла Карта“ от *****г., с който ответникът се задължил да му даде револвиращ кредит в размер на 1000 лв., а той се задължил да върне сумата съгласно условията на договора. Твърди, че съгласно чл. 20 от договора за кредит „Бяла Карта“ от ***** г., ако не предостави допълнително обезпечение в срок от 3 дни, то ищецът би дължал неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението. Твърди, че съгласно чл. 21, ал. 4 от договора за кредит „Бяла Карта“ от *****г., ако при забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора, той дължи разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл. 12, ал. 1 от договора. Твърди, че в чл. 21, ал. 5 от договора за кредит „Бяла Карта“ от *****г., било предвидено, че след 1 настъпване на предсрочна изискуемост, той дължал еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева, включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението. Счита, че описаните клаузи на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора за кредит „Бяла Карта“ от *****г. са нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 22 и чл. 33 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП, за което излага подробни съображения. Твърди, че така уговорените клаузи на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора за кредит „Бяла Карта“ от *****г. са нищожни по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗПК вр. с чл.

33 ЗПК, тъй като съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да установи нищожност на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора за кредит „Бяла Карта“ от *****г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника “Аксес Файнанс“ АД, действащо чрез пълномощника И. Н., с който оспорва исковете. Твърди, че финансовият продукт „Бяла Карта“ е револвиращ кредит, който се предоставя под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоява чрез платежен инструмент – кредитна карта, като „Бяла Карта“ като финансов продукт не е вносков продукт, по който задължението от кредитополучателя се изплаща на равни месечни/седмични вноски, както са масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги. Твърди, че на ***** г. Г. В. С., ЕГН **********, бил сключил с „Аксес Файнанс” АД договор за кредит „Бяла Карта“ № *****, по силата на който „Аксес Файнанс” АД е кредитодател, а г-н С., съответно кредитополучател, а по силата на договора дружеството било предоставило на ищеца револвиращ кредит в максимален размер от 1000 лева / 511.29 EUR под формата на разрешен кредитен лимит, увеличен до размер на 1100 лв. / 562.42 EUR, който се усвоявал чрез платежен инструмент – платежна карта, а кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на договора. Твърди, че считано от 25.09.2025 г. и въз основа на подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 207172780 (Купувач) и „Аксес Файнанс“ АД (Продавач), от които представяли 2 извлечение със заличени данни на другите кредитополучатели, кредитор на ищеца не бил „Аксес Файнанс“ АД, а „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД. Твърди, че съгласно сключения договор „Аксес Файнанс“ AД прехвърлило вземането си от ищеца към въпросното трето лице, като е и упълномощило „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД от негово име да уведоми длъжниците, за прехвърлянето на техните задължения по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, в частност да уведоми и ищеца. Твърди, че след извършена справка при дружеството купувач се установило, че „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД изпратило уведомления до длъжниците, вземанията от които е придобило по силата на Приложение № 1 от 25.09.2025 г. към Рамковия договор, а във връзка с договорните им отношения по Рамковия договор, след направена справка от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД ги уведомили, че ищецът е извършвал плащания по задължението си пред „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД. Твърди, че поради това искът се явява недопустим. По същество взема подробно становище за липса на предпоставки за обявяване нищожност на посочените в исковата молба клаузи и относно целия договор.

Иска отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С протоколно определение от 21.05.2026 г. е обявен за окончателен проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на *****г. е сключен между страните договор за кредит „Бяла Карта“ от *****г., с който ответникът се задължил да даде на ищеца револвиращ кредит в размер на 1000 лв., а той се задължил да върне сумата съгласно условията на договора; че съгласно чл. 20 от договора за кредит „Бяла Карта“ от ***** г., ако не се предостави допълнително обезпечение в срок от 3 дни, ищецът би дължал неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението; че съгласно чл. 21, ал. 4 от договора за кредит „Бяла Карта“ от *****г., при забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.

12, ал. 1 от договора, ищецът дължи разходи за действия по събиране на 3 задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл. 12, ал. 1 от договора; че в чл. 21, ал. 5 от договора за кредит „Бяла Карта“ от *****г., е предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост, ищецът дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева, включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже твърденията си за нарушаване на добрите нрави и неравноправност на клаузите за неустойка за обезпечение по договора за кредит и тяхната нищожност.

Ответникът следва да докаже насрещните си твърдения за валидност на клаузите от договора за кредит, чрез доказване на твърдените в отговора факти за това, както и прехвърлянето на вземането и уведомяване на ищеца за това прехвърляне.

Относно възражението на ответника за недопустимост на иска поради осъществена цесия, съдът намира следното:

С Решение № 127/30.07.2018 г. по т. д. № 1103/2017 г. на II т. о. е дадено разрешение на правния въпрос в смисъл, че правната теория и съдебната практика еднозначно приема, че договорът за прехвърляне на вземане /цесия/ се извършва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника, без цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на задълженията. Не е страна по договора за цесия и длъжникът, но последиците, породени от същия несъмнено пряко го засягат. Затова макар цесията да е договор между цедента и цесионера, с извършването и длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента. Едно от най-важните средства за неговата правна защита е съхраняване на възраженията му, които може да противопостави - арг. от чл.

103, ал. 3 ЗЗД. Това означава, че цесията не лишава длъжника и от правото да иска унищожаване на договора, от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във вр. с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента. Но ако има интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, 4 който си остава страна по договора. По аргумент от по–силното основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера. Именно поради наличие на вземане спрямо цедента неизпълнението на договора от страна на последния също не дава право на длъжника да иска обезщетение /връщане/ от цесионера. Изключение следва да е налице само в случаите на неоснователно обогатяване или при недобросъвестност на цесионера, макар законодателят да не го е изрично предвидил, заради специфичните особености на института на неоснователното обогатяване и присъщото на облигационното право общо изискване за добросъвестност. Настоящият съдебен състав напълно споделя правните виждания, изложени в посоченото съдебно решение, поради което приема, че в случая искът е надлежно заведен срещу цедента.

За пълнота ще следва да се посочи, че няма никакви данни по делото ищецът да е уведомявам за твърдяната от ответника цесия, поради което и логично е завел и иска срещу страната по договора за кредит.

По същество: съдържанието на процесния договор за кредит не е спорно между страните.

С оглед предмета на процесния договор за кредит съдът приема, че страна по същия е лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите на ЗПК. Разпоредбите на чл.

10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

По отношение на доводите на ищеца за нищожност на процесния 5 договор за кредит съдът приема следното: От събраните по делото доказателства се установява, че размерът на отпуснатия кредитен лимит кредита е 1000 лева /чл.2, ал. 1/, при ГПР в размер от 46,18 % /чл.4, т.4/, фиксиран ГЛП от 43,2% /чл. 4,т.2/ и дневен лихвен процент в размер на 0,12 % /чл.4, т.2/, като е договорено в чл. 15 предоставянето на обезпечение в петдневен срок от сключването на договора, като при непредоставянето му кредитополучателят дължи неустойка по чл. 20 от договора в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, тоест до 100 лв. /10% от 1000 лв. кредитен лимит/.

Съдът намира клаузата за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение за нищожна като противоречаща и заобикаляща закона, нарушаваща добрите нрави и като неравноправна клауза, за която съдът следи и служебно /чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори/. Клаузата за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е настоящият случай и съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна, поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД (т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.;