Решение № 190 от 17.06.2026, Районен съд - Бяла Слатина

РЕШЕНИЕ

№ 190 гр. Б.С., 17.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-ПЕТРОВА при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-ПЕТРОВА Гражданско дело № 20261410100450 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по постъпила искова молба от Р. Н. Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.Б.С., ул. „В. Л.“№76 чрез адв. М. М. от САК, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.

„Д. Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 по предявени за разглеждане обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове, както следва: с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между Р. Н. Г. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че Договор за паричен заем № 5264465/29.10.2024 г., сключен между Р. Н.

Г. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е нищожен поради заобикаляне на закона, както и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗД вр. с чл.138 ал.2 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните Р. Н. Г. и „Файненшъл България“ ЕООД, че сключеният между Р. Н. Г. и „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № 5264465 е нищожен поради заобикаляне на закона.

В исковата молба се твърди, че на 29.09.2024 г. ищецът сключил договор за паричен заем № 5235426 с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 400,00 лв., на 12 погасителни вноски, всяка по 35,45 лв., ГЛП 50,00 % и ГПР -64,58 %. Сочи се, че в чл. 4 от процесния договор заемателят се бил задължил да предостави обезпечение а заемодателя, като е следвало да подпише договор с „Файнешънъл България“ ЕООД за предоставяне на възмездно поръчителство, като на същата дата бил и подписан между тях договор за предоставяне на гаранция №5235426, като дължащото възнаграждение е в размер на 138,60 лв. или 11,55 лв. на всяка вноска.

Посочва се, че така общият размер на задължението, съгласно представения погасителен план, в който е включен и възнаграждението по договора за гаранция възлизало на сумата от 564,00 лв.

Излагат се съображения, че за да е валидно сключен договорът за потребителски 1 кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10 ал.1 от ЗПК, чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20 ал.2 от ЗПК и чл.12 ал.1 т.7-9 ЗПК.

Поддържа, че процесния кредит е недействителен на основание чл.26 ал.1 вр. чл.11 ал.1 т.10 вр. чл.22 от ЗПК, доколкото не съдържал ГПР и общата сума дължима от потребителя, както и че не е ясно как е изчислена договорната възнаградителна лихва.

Посочва, че възнаграждението за поръчителя следвало да се счита за част от разходите и да е ясно посочено като елемент от ГПР. Твърди се, че ответниците са свързани лица и реално възнаграждението за поръчител е още едно възнаграждение за кредитодателя, като по този начин се заобикаляло разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК. Сочи се, че в договора за поръчителство е посочено, че първият ответник събирало вноските за възнаграждение за поръчителя, поради което и е следвало да включи вноските в ГПР. Поддържа, че като не е сторено това се нарушавали нормите на чл.11 ал.1 от ЗПК и на основание чл.22 ЗПК договорът е недействителен.

Излагат се доводи, че в процесния договор е посочен ГПР по- нисък от действителния, което представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68г ал.4 ЗПП във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП.

Посочва се още, че учреденият в чл.138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство е съглашение за учредяване на обезпечение и има акцесорен характер и представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност се преценявала отделно. Сочи се, че съгласно чл.138 ал.2 изр.1 от ЗЗД поръчителството можело да съществува само за действително задължение и щом договорът за който се поръчителства /в случая договор за потребителски кредит/ е недействителен, то същия не може да породи действително задължение, за което да носи отговорност поръчителят. Твърди се, че недействителността на договора за потребителски кредит не водела автоматично до недействителност на договора за поръчителство, но поръчителят не би могъл да отговаря за изпълнение на несъществуващо задължение, основано на нищожно правоотношение.

Поддържа, че целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Посочва, че договорът за поръчителство е нищожен на основание чл.26 ал. 1 пр.2 от ЗЗД и обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не можело да доведе до неговото саниране.

Сочи се, че при извършена справка в партидата на „Файненшъл България“ ЕООД в ТРРЮЛНЦ се установявало,че към датата на сключване на процесния договор за поръчителство, едноличен собственик на дружеството – гарант е „Изи Асет Мениджмънт“ АД кредитор по процесния договор за кредит, поради което двете дружества са свързани по смисъла на чл.1 ал.1 т.5 от ДР на ТЗ. Сочи, че според чл.4 т.3 от договора излизало, че кредиторът едностранно определял кое дружество да бъде поръчител по кредита. Посочва, че съгласно чл.3 от договора възнаграждението на гаранта е разсрочено на погасителни вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с падежите на погасителните вноски, чиито падежни дати съвпадали изцяло с падежите на погасителните вноски по кредита. Сочи, че първият ответник бил овластен да получава изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор и всички вземания на гаранта по този договор.

Поддържа, че единственият правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД на допълнителен финансов приход в размер на 138,60 лв., представляващ престация на потребителя по гаранционна сделка. Сочи, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлявало част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар.1 т.1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК.

2

Иска се от съда да признае за установено в отношенията между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че договор за паричен заем № 52354265 е нищожен, както и да признае за установено в отношенията между страните Р. Н. Г. и „Файненшъл България“ ЕООД, че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № 5235426 е нищожен.

Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който се изразява становище, че предявените искове са недопустими и неоснователни.

Сочи се, че не е налице правен интерес, което е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. Сочи, че наличието на правен интерес се преценявало според твърденията на ищеца относно спорните отношения между него и ответника в исковата молба. Твърди се, че ищецът не бил обосновал правния си интерес. В подкрепа на твърденията си цитира съдебна практика.

Оспорва основателността на предявените искове и че процесния договор е нищожен.

Сочи, че процесния кредит е валиден и отговаря на изискванията на ЗПК. Посочва, че в процесния договор ГПР е изчислен коректно, като включвал всички разходи по кредита, които са изискуеми съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК.

Оспорва твърдението, че не спазени изискванията на ЗПК, тъй като в ГПР не е включено възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство.

Посочва, че възнаграждението дължимо по предоставяне на гаранция, не представлявал разход по кредита по смисъла на ЗПК и не следва да бъде включен в ГПР.

Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е самостоятелна сделка, за услуга, предоставяна от трето лице, което гарантирало изпълнението на задълженията на заемателя.

Оспорва като неоснователни твърденията за заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Изискването на обезпечение цели намаляване на кредитния риск на заемодателя. Твърди се, че на ищеца са предоставени няколко възможности, включително двама физически лица – поръчители или банкова гаранция. Изборът на дружеството – гарант е била една от възможностите, предоставени на заемателя и е резултат от негово свободен избор.

Оспорва твърденията за неравноправни клаузи, като клаузата за обезпечение не създавала значителен дисбаланс в правата и задълженията на страните, тъй като е насочена към защита на интересите на кредитора и било обичайна практика в кредитирането.

Оспорва твърдението, че процесния договор е недействителен на основание чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Клаузите на договора са в съответствие с цитираните разпоредби, посочени са и ГПР, и общата сума дължима от потребителя, както и взетите предвид допускания. Сочи, че общата дължима сума, представлявала сборът от общият размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, съобразно т.2, §1 от ДП към закона. Сочи, че ГПР е изчислен към момента на сключване на договора за кредит по определения в приложение 1 към ЗПК начин, които са отразени и в договора. Поддържа, че в ГПР е включен само лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това бил единствения разход по кредита.

Посочва, че релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за кредита (дела С-714/22 и С-448/17 на СЕС).

Поддържа, че договорът не само формално отразявал изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и чл.19 ЗПК, но посочените параметри са правилно изчислени и посочени и ГПР е коректно изчислен.

Оспорва твърдението, че невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство при формиране на ГПР е заобикаляне на закона.

3

Оспорва твърдението, че не са спазени изискванията на ЗПК, тъй като в ГПР не е включено възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство и не е налице заобикаляне на чл.19 ал. 4 ЗПК. Посочва, че дружеството нямало задължение да включва възнаграждението в ГПР, тъй като не било част от общия разход по кредита.

Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем и не представлявало разход за допълнителна услуга, който да се включи в ГПР.

Допълнително възнаграждение не е било и условие за предоставяне на заемната сума.

Поддържа, че при промяна на условията на договора не се изчислявал и посочвал нов ГПР, както и че разходите за обезпечаване на вземането не се включвали при изчисляване на общата дължима сума и ГПР, тъй като не са били неизбежен разход, нито са били известни на заемодателя към момента на сключване на договора за заем.

Оспорва твърдението, че невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при формиране на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика.

По тези и останалите подробно изложени в отговора на исковата молба съображения се иска предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба и от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който се изразява становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Поддържа, че иска е недопустим поради липса на правен интерес за ищеца, от исковата молба не ставало ясно какви интереси на ищеца са засегнати към момента на подаването й. Посочва, че в гражданският процес следвало да бъде съблюдавано правилото на чл.3 ГПК, задължаващо участващите в съдебните производства под страх от отговорност за вреди да упражняват предоставените им процесуални права, добросъвестно и съобразно добрите нрави.

Поддържа, че договорът за сключване на гаранция между ищеца и втория ответник е сключен с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна – ищеца се задължавал да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение.