Решение № 108 от 11.04.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 108 гр. София, 11.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова при участието на секретаря Силвиана Б. Шишкова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20248002900596 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

С определение № 2944 от 12.11.2024 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София решение № 1452 от 13.12.2023 г. по гр. д. № 657/2023 г., с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение от 02.12.2022 г. по гр. д. № 234/2022 г. на Окръжен съд - Видин е отхвърлен предявеният от М. И. Х. против „Дженерали застраховане“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на сумата 65 000 лв. (частичен иск от 115 000 лв.), претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 18.11.2017 г. смърт на Иван Михайлов Ангелов (баща на ищцата), и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК са присъдени разноски и юрисконсултско възнаграждение на „Дженерали застраховане“ АД за всяка от съдебните инстанции.

В касационната жалба на М. И. Х. от гр. Брегово, действаща чрез процесуален пълномощник адвокат, се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно с произтичащите от това последици.

Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения 1 на съдопроизводствените правила като не е анализирал в съвкупност събраните по делото доказателства относно механизма на реализиране на произшествието и необосновано, без необходимата аргументация, е приел, че пострадалият И. А. е допринесъл в степен 50 % за настъпване на вредоносния резултат; че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е обосновал изводите си за наличие на принос с мотивите на наказателния съд, постановил влязлата в сила присъда срещу виновния за произшествието водач на МПС; че при постановяване на решението въззивният съд е нарушил чл.269 ГПК като не е обсъдил всички доводи на ищцата, изложени във въззивната жалба, и не се е произнесъл по всички оплаквания в жалбата за неправилност на първоинстанционното решение. Излагат се и касационни доводи за нарушения на материалния закон - чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, при формиране на решаващите изводи на въззивния съд относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, наличието на принос от страна на пострадалия и степента на приноса.

Ответникът по касация „Дженерали застраховане“ АД със седалище в гр. София, представляван от юрисконсулт, оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Изразява становище за оставяне на въззивното решение в сила и претендира юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното :

С решение от 02.12.2022 г. по гр. д. № 234/2022 г. Окръжен съд - Видин е осъдил „Дженерали застраховане“ АД да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на М. И. Х. обезщетение в размер на 28 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени по повод настъпилата при ПТП на 18.11.2017 г. смърт на баща й Иван Михайлов Ангелов, ведно със законната лихва от 02.08.2022 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска (предявен като частичен от сумата 115 000 лв.) за разликата до претендираните 65 000 лв.

Първоинстанционният съд е съобразил влязлата в сила присъда по НОХД № 146/2018 г. на ОС - Видин, изменена с решение по ВНОХД № 1215/2019 г. на Апелативен съд - София, с която Ц. Л. Т., застрахован към датата на произшествието със застраховка „Гражданска отговорност“ на 2 автомобилистите в „Дженерали застраховане“ АД, е признат за виновен в това, че на 18.11.2017 г. в гр. Видин, при управление на лек автомобил „Опел“ с рег. № ВН 4757 ВС, е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.21, ал.1 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца Иван Михайлов Ангелов. След анализ на събраните по делото доказателства съдът е приел, че са доказани предпоставките по чл.432, ал.1 КЗ за ангажиране на отговорността на застрахователното дружество - ответник за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищцата по повод смъртта на нейния баща. Въз основа на заключението на назначената по делото автотехническа експертиза, с помощта на което е изяснен механизмът на произшествието, съдът е направил извод, че с поведението си към момента на инцидента пострадалият пешеходец е нарушил предвидени в ЗДвП правила за движение и е допринесъл за настъпване на произшествието, поради което възражението на ответника за принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е основателно. Като е съпоставил нарушенията, допуснати от двамата участници в инцидента, съдът е направил извод, че основен принос за настъпване на произшествието има водачът на лекия автомобил и че приносът на пешеходеца е значително по-малък - 20 %.

Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд е преценил, че с оглед установеното от свидетелските показания съдържание на отношенията между ищцата и нейния баща следва да се присъди справедливо обезщетение в размер на 28 000 лв., като се отчетат доброволно платеното от ответника обезщетение от 35 000 лв. и определения принос по чл.51, ал.2 ЗЗД.

Сезиран с въззивни жалби от двете страни, Апелативен съд - София е отменил първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, отхвърлил е иска по чл.432, ал.1 КЗ за сумата 28 000 лв. и е потвърдил решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 28 000 лв. до сумата 65 000 лв.

При постановяване на решението си въззивният съд е констатирал, че във въззивното производство спорът между страните е концентриран върху приноса на пострадалия и справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Без да обсъжда и да се позовава на конкретни доказателства по делото, съдът е приел за еднозначно/категорично 3 установено, че пострадалият се е движил по средата на пътното платно, в тъмната част на денонощието, без светлоотразителни дрехи, в състояние на сериозно алкохолно опиянение, бутайки велосипед, натоварен с извънгабаритен товар, с което е допринесъл съществено за настъпване на произшествието. Посочил е, че същественото съпричиняване на вредоносния резултат от пешеходеца е констатирано изрично от наказателния съд при индивидуализиране на наказанието на виновния водач и че съображенията на наказателния съд следва да бъдат взети предвид с оглед правилото на чл.300 ГПК, тъй като мотивите към присъдата са част от нея. Предвид така изложената аргументация въззивният съд се е произнесъл, че процентното изражение на приноса на пешеходеца следва да се определи на 50 %.

За да разреши спора относно справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е изходил от принципната постановка, че загубата на близък роднина - в случая баща, винаги причинява неимуществени вреди. При преценката за размера на обезщетението съдът е взел предвид незаинтересованите и основани на преки впечатления показания на свидетелката В. - кмет на селото, в което е живял до смъртта си И. А..

Свидетелката е заявила, че не познава ищцата, която живее в друго населено място, не я е виждала да посещава баща си, не знае той да е получавал помощи от нея; И. А. живеел сам отдавна, при лоши битови условия - в бунгало тип колиба, водел тежък живот на клошар, прехранвал се, ровейки в кофите за боклук, страдал от алкохолизъм и често бил намиран с колелото/количката си в края на мантинелите до пътя. Въззивният съд е кредитирал частично и показанията на свидетелката Григорова досежно инцидентните посещения на ищцата при нейния баща, като е приел, че в останалата част те не следва да бъдат вземани предвид, тъй като свидетелката няма лични впечатления за живота на починалия. С оглед установените от свидетелите обстоятелства, преценени като релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, и с мотив, че липсата на доказателства за близка емоционална връзка между ищцата и нейния баща не може да обоснове изключване или съществено редуциране на имуществената отговорност на застрахователя, въззивният съд е заключил, че ищцата има право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща си до размер на сумата 70 000 лв.

В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е възприел разрешението, че като краен резултат предявеният иск с правно 4 основание чл.432, ал.1 КЗ следва да бъде отхвърлен изцяло, тъй като след редуциране на определеното по справедливост обезщетение с 50 % и след отчитане на доброволно платеното от застрахователя обезщетение от 35 000 лв. няма възможност за присъждане на допълнително обезщетение.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на съда да постанови решение по спора след обсъждане и съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, и по въпроса може ли гражданският съд, разглеждащ иск за обезщетение за вреди от ПТП, да обоснове изводите си относно приноса на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД със съображения и констатации на наказателния съд, съдържащи се в мотивите към влязлата в сила присъда срещу причинилия произшествието водач на МПС.

Отговор на първия въпрос се съдържа в задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т.19, Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в множество решения на ВКС, постановени при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. (решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ т. о., решение № 69/23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на І т. о. и др.). Задължителната практика е в смисъл, че :

Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и достига до свое собствено решение по отношение на иска, което следва да намери отражение в мотивите към въззивното решение - чл.236, ал.2 ГПК. След изменението на ГПК от 2007 г. уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и 5 доказателства не променя основните характеристики на производството като въззивно. В качеството на втора инстанция по съществото на спора въззивният съд, при съобразяване на ограниченията по чл.269 ГПК, е длъжен да обсъди събраните в хода на делото допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи ясно правнорелевантните факти, които приема за установени въз основа на тях и върху които основава решаващите си правни изводи, да се произнесе по поддържаните във въззивната жалба и в отговора защитни доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност следва да намери отражение в мотивите към въззивното решение, чието съдържание трябва да отговаря на изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, а не да се изчерпва с препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.

По втория въпрос съществува константна практика на ВКС, намерила отражение в решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г. на І т. о., решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на І т. о., решение № 36/21.04.2012 г. по т. д. № 319/2011 г. на ІІ т. о. и др., в която е възприето разрешението, че : В производството по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), аналогичен на чл.432, ал.1 КЗ, приносът на пострадалия следва не само да е надлежно релевиран от застрахователя чрез възражение пред първоинстанционния съд, но и да бъде доказан от него по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване. В гражданското производство, с оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, фактите от значение за приноса подлежат на изрично доказване, независимо дали по отношение на същите вече са били събрани доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното производство; Гражданският съд не може да гради извода си за съпричиняване въз основа на събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа на интерпретацията им от наказателния съд в присъдата относно деянието, в причинна връзка с което се претендира обезщетение за неимуществени вреди и спрямо вредоносния резултат от което се противопоставя възражението за съпричиняване. Влязлата в сила присъда срещу делинквента е задължителна за гражданския съд единствено по отношение на посочените в чл.222 ГПК (отм.), съответно чл.300 ГПК, три компонентна, не и досежно наличието на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, 6 освен в случаите, в които поведението на пострадалия е включено във фактическия състав на престъплението като елемент от установяване на извършеното от дееца (чл.132 НК, чл.118 НК и др.).

Разпечатката съдържа 27 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/be084edc-b382-4822-bce9-65a17e24c177