Определение № 4541 от 09.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4541 гр. София, 09.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Александър Цонев Касационно гражданско дело № 20258002101080 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. С. В. и Е. С. В. срещу решение № 997/22.11.2024 г. по в. гр. д. № 1489/2024 г. на Бургаския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 78/09.04.2024 г. по гр. д. № 562/2023 г. на Айтовския районен съд е постановено ново решение, с което е отхвърлен предявеният от В. С. В. и Е.

С. В., в качеството им на наследници по закон на С. В. Х., починал на 21.12.2016 г., срещу М. Г. Ж. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения на 07.04.2016 г., във формата на нотариален акт № ..., том ..., рег. № 1900, н. д. № 273/07.04.2016 г. на нотариус Г. Г. договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който С. В. Х. като продавач е продал на М. Г. Ж. недвижим имот в [населено място], [улица], вх.

..., ет. ..., апартамент ..., със застроена площ 42,97 кв. м., ведно с прилежащото избено помещение № ..., с площ 6 кв.м., ведно със съответните ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, поради противоречие на този договор с добрите нрави, с оглед нееквивалентност на насрещните престации на страните по него. В изложението към жалбата се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.

За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:

По делото е установено, че с атакувания договор С. В. Х. е прехвърлил на М. Г. Ж. собствеността върху процесния имот, като си е запазил правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на същия. С. В. Х. е починал на 21.12.2016 г. и е оставил за свои 1 наследници по закон двамата си сина – ищците В. С. В. и Е. С. В.. За безспорно е прието обстоятелството, че ищецът В. С. В. и ответницата М. Г. Ж. са живели на съпружески начала в процесното жилище от 2007 г., заедно с бащата на ищеца, вкл. до момента на неговата смърт през 2016 г., но и след това до месец май 2023 г.

Въззивният съд е установил по делото, че продажната цена по процесния договор от 07.04.2016 г. е 9 500 лв., а данъчната оценка на процесния имот, посочена в нотариалния акт е 11 709, 30 лв. Посочил е, че пред първата инстанция са приети основно и допълнително заключения на съдебно-оценителна експертиза за пазарната стойност на процесния апартамент към датата на процесната продажба, като според основното заключение тя е 59 200 лв., а според допълнителното – 38 400 лв. Съдът е посочил, че двете заключения са оспорени от страните по делото, съответно ответницата е оспорила първото, а ищците допълнителното, но дори и да се вземе предвид по-високата пазарна цена, дадена от първоначалното заключение, то не би могло да се обоснове извод за наличието на нееквивалентност на престациите. В тази връзка въззивният съд се е позовал и е цитирал практика на ВКС. Така в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, I г.о. е прието, че по волята на страните цената на един продаван недвижим имот може да бъде и по-ниска от данъчната му оценка и че макар, че понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, което води до нищожност на сделката, тази неравностойност следва да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. В мотивите към решението е посочено още, че когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда - унищожаемост по чл. 33 ЗЗД, ако такъв иск е предявен, каквито твърдения в исковата молба по настоящото дело отсъстват.

Въззивният съд е приел, че в случая уговорената продажна цена по процесния договор за продажба е почти равна на данъчната оценка на имота към 07.04.2016 г. и е между четири и шест пъти по-ниска от пазарната му стойност /в зависимост от това кое заключение на вещото лице се възприеме/, т.е. формалното му съдържание не извежда явна, очевидна нееквивалентност, при която престацията на купувача да е сведена практически до нулева стойност. Също така е отбелязал, че в преценката по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД съдът не е ограничен до формалното съдържание на сделката, а поради естеството на порока нищожност поради накърняване на добрите нрави, е необходимо да съобрази съпътстващите сключването й обстоятелства и дали нейните краен резултат и последици са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. В тази връзка въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели.

Съвкупно от показанията на свидетелите М. и Ж., последната сестра на ответницата, според въззивния съд, се установявало, че грижите за продавача по сделката С. Х. основно са били полагани от ответницата М. Ж.. Така според св. М. между С. Х. и неговия син В. В. е имало спорове за пари, като последният искал да му бъде прехвърлен процесният апартамент, но възрастният човек отказвал. Свидетелката споделя още, че В. В. не е подпомагал финансово своя баща и не го е водил на лекар и лично пред нея Х. е споделял, че ответницата Ж. е била 2 тази, която е полагала грижи за него. Св. Ж. също потвърждава, че грижата за Х. била поета основно от ответницата Ж. и именно затова той и е прехвърлил собствеността върху апартамента. От друга страна, въззивният съд е посочил, че св. Н. няма лични впечатления от отношенията между страните от 2007 г., тъй като след този момент, когато е установена връзката между ищеца В. В. и ответницата, са намалели контактите по между им, от същия този момент свидетелката не е посещавала и жилището, което страните са обитавали.

Свидетелката заявява, че няма представа какви са били отношенията между ответницата и починалия С. Х., но твърди, че последният не я е одобрявал, без обаче да посочи никакви конкретни факти, от които да черпи този си извод. Въззивният съд е стигнал до извода, че показанията на тази свидетелка не опровергават установеното от показанията на водените от ответницата свидетели, че грижите за наследодателя на ищците са полагани от ответницата М. Ж.. Според въззивния съд показанията на св. М. също не съдържат никаква конкретика относно отношенията между ответницата и бащата на ищците, в т.ч. не се излагат факти, които биха могли да опровергаят установеното от показанията на водените от ответницата свидетели. Анализирайки свидетелските показания, съдът е достигнал до извода, че приживе основно грижи за праводателя по сделката е полагала ответницата, поради което е намерил за обяснимо, че продажната цена, на която е прехвърлен имотът е малко по-ниска от данъчната му оценка към момента на сделката. Съдът е посочил, че по този начин прехвърлителят е изразил благодарността си за полаганите грижи и тези, които е очаквал да се полагат за в бъдеще до смъртта му. От твърденията на ищците в исковата молба, че наследодателят е бил физически и икономически зависим от ответницата и се е страхувал да не остане без грижа и опора, въззивният съд е приел, че ищците косвено са признали, че именно тя е била тази, което е полагала грижи за него. Относно представената по делото служебна бележка от Общество Бяло братство, съдебният състав е изложил съображения, че по своето естество тя представлява излагане на свидетелски показания в писмен вид, каквито обаче не са допустимо средство за доказване в гражданския процес. Според въззивния съд при установеното, че полагането на грижи и даването на финансови средства е осъществено от страна на ответницата, както и с оглед конфликтите и напрежението, което е съществувало между наследодателя и ищеца В. В., който е живял с него, е обяснимо от житейска гледна точка прехвърлянето на имота да е станало при цена под данъчната оценка, още повече, че е запазено и пожизнено право на ползване на прехвърлителя. Ето защо въззивната инстанция е направила извод, че установените съпътстващи сключването на сделката обстоятелства и нейният краен резултат и последици са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и морал.

Въззивният съд е приел, че не се установяват от събраните по делото доказателства фактическите твърдения на ищците, че ответницата се е възползвала от състоянието на прехвърлителя, обусловено от неговото психическо заболяване и го е мотивирала по някакъв начин да сключи такава сделка, при която е налице нееквивалентност на престациите, като в тази връзка съдът е посочил, че не следва да се кредитират показанията дадени пред първоинстанционния съд на свидетелите Н. и М., тъй като същите не съдържат никакви конкретни факти, а само констатации на самите свидетели, че бащата на ищците бил много 3 доверчив и се поддавал на чужди влияния. Във връзка със сочените от свидетелите два факта: че прехвърлителят вярвал на врачки и на слухове, че има вода в Д., която ще го излекува и веднага искал да тръгне натам, въззивният съд е изложил, че споделя посоченото от вещите лица по назначената съдебно психиатрична експертиза, че има много хора, които нямат психично заболяване и въпреки това вярват на подобни слухове, т. е. тези съобщените от свидетелите факти не установяват прехвърлителят да е бил прекалено доверчив, лековерен и манипулируем.

Съдът е приел от експертното заключение от назначената после смъртна комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза, че наследодателят на ищците е страдал от психично заболяване, установено още през 1972 г. с диагноза параноидна шизофрения, води се на отчет от тогава, като е имал през годините няколко пъти хоспитализации, последната от които през 2015 г. Вещите лица са констатирали, че при това последно лечение в ЦПЗ лечението е било с акцент върху овладяване не на психотични симптоми и дезориентирано поведение, а на неврозоподобни, афективни такива, както и с оглед повлияване на странични действия на медикаментите и смяна на терапията. Вещите лица са заключили още, че от изследваната медицинска документация се установява, че през периода 2015 г. – 2016 г. /момента на сделката/ установените безпокойство, напрегнатост и тревожност за здравето не са бариера за ориентираност в обстановката и за отчитане последиците от извършеното, нито са предпоставка за податливост на внушения, лъжи, манипулация и болестна промяна във възприятията. В тази връзка съдът е отбелязал, че не следва да се изследва въпросът дали като цяло наследодателят на ищците е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, тъй като самите ищци не отричат тази възможност на бащата си, съобразно техните твърдения дадени в проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно заседание. Също така след като е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че не се установяват факти, подкрепящи твърденията в исковата молба, че към момента на сделката прехвърлителят е бил слаб, болен, социално изолиран, силно внушаем и зависим, лекомислен и неопитен и това състояние е използвано от ответницата, за да го мотивира да сключи сделката при посочената цена. Точно обратното, от показанията на свидетелката М. е приел за установено, че той е бил контактен, адекватен, комуникирал със съседи, не е бил физически тежко болен.

Въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционния съд, че на база съотношението между пазарната оценка на имота /дори да се вземе по-ниската стойност от 38400 лв./ и цената, на която е продаден имотът водят до извод за нееквивалентност на престациите и следователно имотът е прехвърлен срещу нищожна сума. В тази връзка съдът се е позовал на решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., на ВКС, III г. о., където е даден отговор на въпроса кога нееквивалентността на престациите води до нищожност на договор за продажба поради противоречие с добрите нрави, като в това решение на ВКС е прието, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се стигне до извод, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на 4 договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Въззивният съд не е споделил и изводите на първоинстанционния съд, че сумата по сделката не е платена, защото ответницата не е разполагала с възможност да спести такива средства, а показанията на свидетелката Ж., че същата е дала в заем на сестра си сумата от 15 000 лв. са недопустими по силата на чл. 164, т. 3 ГПК. Приел е, че тези изводи на районния съд са незаконосъобразни и изведени в нарушение на процесуалните правила, като е отбелязал, че в обстоятелствената част на исковата молба липсват твърдения за това дали цената по сделката е платена реално, съответно дали ответницата е разполагала със средства, за да я плати, поради което е намерил, че съдът не следва да излага мотиви в този смисъл, както и да анализира доказателствата, касаещи тези обстоятелства.