Решение № 40 от 08.11.2023, Районен съд - Малко Търново

РЕШЕНИЕ

№ 40 гр. Малко Търново, 08.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАЛКО ТЪРНОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЧАНКО П. ПЕТКОВ при участието на секретаря Дора Ж. Папуджикова като разгледа докладваното от ЧАНКО П. ПЕТКОВ Гражданско дело № 20232140100052 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на К. Н. И., ЕГН:

**********, с настоящ адрес: гр. Малко Търново, ж. к. „М. В." № *, вх. *, ет.

1, ап. 2 чрез адв. Д. М. от АК – София, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46, с която е предявен ИСК С правно основание:чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 11 и т. 18 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК - Да бъде признато за установено в отношенията между страните К. Н. И. с ЕГН: ********** и „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ”Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Т. .Т. Т., че клаузата на чл. 4 от от договор за паричен заем № 4625884 е нищожна и

СРЕЩУ „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *****, гр. София, бул.

“Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Бл. Д. ИСК С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 вр. ал. 1 вр. чл. 146 от ЗЗП - Да бъде признато за установено в отношенията между страните К. Н. И. с ЕГН: ********** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

"Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Бл. Д., че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № 4625884 е нищожен и сторените разноски.

Ищцата редовно призована не се явява. Защитата не се явява, като представя писмени бележки.

Ответниците, редовно призовани, не се явяват. Представят писмени 1 бележки.

В исковата молба се твърди, че ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД са сключили Договор за паричен заем № 4625884/27.10.2022 г. за сумата от 600,00 лева, която следвало да се изплати на месечни вноски. В чл. 4 на договора било уговорено обезпечение - ищцата следвало да осигури обезпечение чрез гаранция от две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране на задължението с предварително одобрено от заемодателя дружество - гарант.

На датата на сключване на договора И. била сключила с втория ответник и Договор за предоставяне на гаранция № 4625884, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД било поело задължение да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт" АД задълженията на И.. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство ищцата се била задължила да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, което било разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.

Ищцата сочи, че в отношенията й с „Изи Асет Мениджмънт“ АД се прилагат разпоредбите на ЗПК, поради потребителския характер на сключения между тях договор за паричен заем. С такава характеристика бил и сключения с второто дружество договор за поръчителство. Ищецът твърди, че договорът за поръчителство е акцесорен спрямо договора за паричен заем, което предпоставяло валидното съществуване на главното задължение. Със съображението за тази връзка между делата и свързаността на двете дружества (според справка с Търговския регистър), следвало двата договора да се разглеждат в едно производство.

Ищцата твърди, че са нарушени разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл.11, ал.

1, т. 7 - 12 и т. 20 , чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, като сключеният ДПК бил недействителен, като този порок бил настъпил още при сключване на договора. Заемателят дължат само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва и други разходи (чл. 23 от ЗПК).

Клаузата на чл. 4 от ДПК за предоставяне на обезпечение по съществото си представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и не оставяла на потребителя право на избор дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Изискванията за предоставяне на обезпечение били на практика неосъществими за И., а било правно и житейски необосновано да се счита, че ищцата ще разполага с възможност да осигури посочените обезпечения (банкова гаранция или две лица поръчители). По този начин за И. оставала само възможността да сключи договор с „Файненшъл България“ ЕООД.

2

Кредиторът бил заобиколил закона като не включил възнаграждението по договора за поръчителство в ГПР, като по този начин било заобиколено правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това правело договорът за потребителски кредит недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1 , т. 10 от ЗПК. Според ищцата не било възможно да се установи в посочения ГПР в размер на 41.87% кои разходи се заплащат, а сумата по сключения договор за поръчителство също следвало да се включи в стойността.

Договорът за поръчителство бил изначално лишен от основание - в полза на поребителя не се предоставяла услуга. Обезпечението било в полза на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а цялото възнаграждение било поето от потребителя. При погасяване на задължението на И. „Файненшъл България“ ЕООД придобивало право на регрес спрямо нея за стойността на платеното. Излагат се правни съображения за характера на договора за поръчителство и се сочи съдебна практика. Твърди се, че договорът за поръчителство накърнява и добрите нрави, и е нищожен на това основание.

Прави се искане за постановяване на решение, с което да се признае за установено, че в отношенията между К. Н. И. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4625884 е нищожна. Прави се искане с решението да се приеме за установено, че в отношенията между К.

Н. И. и „Файненшъл България“ ЕООД, че сключения между тях Договор за предоставяне на поръчителство № 4625884 е нищожен.

Ищцата претендира присъждане на разноски.

Ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД депозира писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК чрез юрисконсулт М. К..

Ответникът счита иска за недопустим - дружеството не било носител на спорното материално право, поради което не било и надлежна страна в производството. Задълженията по договора били погасени от втория ответник и „Файненшъл България“ ЕООД било встъпило в правата на удовлетворения кредитор. Възражението за нищожност на целия договор било недопустимо и съдът не следвало да го разглежда и да се произнася по него.

По основателността на иска се твърди следното. Сключеният между страните ДПК бил действителен и отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 , чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК. Не било неравновесия между правата и задълженията на страните. Кредиторът бил действал добросъвестно - на ищеца бил предоставен СЕФ, в който били описани параметрите на кредита, като изрично било посочено, че следва да се предостави обезпечение, т. е. преди сключване на договора И. е знаела това условие. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 18 от ЗПК изискването за предоставяне на обезпечение е допустимо и клаузата на чл. 4 от ДПК е действителна. Ищецът бил наясно с трите възможности за обезпечение на заема и за него била налице възможност да не сключва договора или да се откаже в 14 - дневен срок.

Ответното дружество оспорва и твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Информацията за ГПР и общата дължима сума били налични в 3 сключения договор. В разпоредбата били посочени допускания, а не разходи, а самите те били изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на ЕП и на Съвета относно договорите за потребителските кредити, така и в т.

3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Между страните било приложимо само едно базово допускане по т. 3, б. “а“ на Приложение № 1.

Нормата на чл. 19, ал. 1 била дефинитивна, като законодателят бил определил какво следва да се разбира под термина „годишен процент на разходите“ определени от закона разходи, изразени като годишен процент от общия размер на кредита.

Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР, както и самия ГПР.

Отрича се и твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Предвидените в чл. 4 от Договора обезпечения не целяли заобикаляне на посочената норма, от тях не възниквали разноски по кредита, които да се включат в ГПР. Това следвало и от дефиницитя на §1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Договорът за предоставяне на гаранция бил второ, отделно облигационно правоотношение, с различен субект. Възнаграждението на дружеството гарант не било част от заемното правоотношение по ДПК.

Възнаграждението на дружеството - гарант било насрещна престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Същото било дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от “Файненшъл България“ ЕООД, като било уговорено да възникне задължение само при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да представи едно от другите две обезпечения по договора за заем.

Възнаграждението по договора за поръчителство не представлявало и разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като сключването на договор с дружеството - гарант не било задължително условие за получаване на кредита. Заемодателят намяло как да знае кое от трите обезпечение ще предостави И.. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвиждала, че ГПР се изчислява при сключване на ДПК и кредиторът нямало как да знае дали заемателят ще предостави обезпечение.

Възнаграждението било уговорено като дължимо само при настъпване на посоченото условие - само при обезпечение с гарант и не било дължимо предварително. Не било възможно в ГПР да се включи възнаграждение за услуга, която е предоставена на волята на потребителя.

Възразява се и срещу твърдението за недействителност на договора за предоставяне на гаранция. Не били изложени конкретни твърдения за противоречие с добрите нрави. Не били посочени доказателства, които да обосновават това твърдение.

Ответникът заявява, че съгласно чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7 - 9. Надвишаването на ГПР, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, не 4 водело до недействителност на договора за потребителски кредит, а до нищожност на клаузите, надвишаващи определените по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Твърди се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК, изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно и разпоредбата на чл. 4 не може да бъде нищожна.

Прави се искане за постановяване на съдебно решение, с което предявените искове да се отхвърлят като недопустими, неоснователни и недоказани.

Ответникът прави доказателствени искания и претендира присъждане на разноски.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД също депозира писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК чрез юрисконсулт М. К.. Ответното дружество също счита, че не е надлежна страна по спора с К. И.. В отговора се сочи, че задълженията по процесните договори били прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД с договор за цесия.

По основателността на иска се излагат следните твърдения.

Дружеството сочи, че е самостоятелн субект на правото и като търговско дружество няма за предмет на дейност предоставяне на парични заеми, като дейността му се регулирала от ТЗ, а не от ЗПК.

Ответникът счита, че дори да се приеме, че ДПК сключен с първото дружество е нищожен, то на „Файненшъл България“ ЕООД се дължало възнаграждение в пълен размер. Обявяването на ДПК за недействителен следвало да погаси и задължението по договора за поръчителство, но в случая и при прилагането на ЗПК ищцата следвало да остане задължена за чистата стойност на кредита. Това водело до извода, че има главен дълг и договорът за поръчителство не е нищожен. Цитира се съдебна практика.