Решение № 230 от 10.08.2026, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 230 гр. С., 10.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петранка Р. Прахова

Членове:

Зоя Ст. Шопова

Полина П. Бешкова при участието на секретаря Зорка Т. Янчева като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно гражданско дело № 20265400500257 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК, във вр. с чл.

17 от ЗЗДН.

С Решение № ***/15.05.2026 г. по гр. д. № ***/25 г. Смолянски районен съд е прогласил за недействителен Договор за потребителски кредит № М**********/17.05.2022 г., сключен между Н. Н. В. и „М. П. М.“ ЕАД по предявен иск с правно основание чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД от Н. Н. В. срещу „М. П. М.“ ЕАД; ответникът е осъден на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА да заплати на адв. М. О. адвокатско възнаграждение в размер на 255, 65 лева, както и е осъден да заплати на ищеца 114, 53 евро разноски по делото.

Това решение се обжалва пред Смолянски окръжен съд от ответникът „М. П. М.“ ЕАД, чрез пълномощник адв. М. У., с оплаквания, че е неправилно, незаконосъобразно и противоречи на материалния закон.

Във въззивната жалба се изразява несъгласие с извода на съда за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, доколкото същия противоречи на закона. Сочи се, че легален максимален размер на възнаградителна лихва по един потребителски кредит не същества в Република България, дължимият лихвен процент се регулира косвено чрез ГПР, за чийто размер вече съществува изричен максимален праг в нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че поради това не следва да се прилага съдебната практика, постановена преди измененията на чл. 19 от ЗПК от 2014 г.

1

Сочи се в жалбата, че съдът не е отчел, че процесния кредит има белезите на т. нар. „бързи кредити“, предоставен е от небанкова финансова институция, при сравнително съкратена процедура, минимален брой документи и бързо одобрение за не високи суми и за кратки срокове за връщането им. Твърди се, че възнаградителните лихви по кредите, предоставени от небанкови финансови институции надхвърлят трикратния размер на законната лихва за забава, доколкото рискът от несъбираемост по тези кредити е в пъти по-голям от риска при банковите кредити.

Жалбоподателят твърди, че единствения законов критерий относно размера на възнаградителната лихва се съдържа в чл. 19 ал. 4 от ЗПК относно максималния размер на ГПР и всяко друго разбиране относно преценката за противоречие със закона на лихвите по т. нар. „бързи кредити“ не би почивало на каквато и да е правна логика и би означавало съдът да си позволи произволно да определя като прекомерни лихва по такива кредити при неясни и субективни критерии.

С въззивната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което исковата претенция да се отхвърли като неоснователна.

В срок е депозиран писмен отговор от ищеца Н. Н. В., чрез пълномощник адв. М. О., с който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

В отговора се прави позоваване на разпоредбата на чл. 143 т. 5 от ЗЗП, ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. от ОСТК на ВКС и Решение № ****/11.03.2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ІV г.о. на ВКС. Прави се позоваване и на практика на ВКС, според която противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, като се твърди, че не е налице основание да бъде изоставена тази практика поради изменение в законодателството. Прави се също позоваване на разпоредбата на чл. 7 ал. 3 от ГПК и на ТР № 1/27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС относно засилената роля на съда да следи за нищожност на договорите, едно от основанията за което е и противоречие на договора с добрите нрави.

Твърди се в отговора, че един от елементите на ГПР – възнаградителната лихва в случая е в прекомерен размер. Твърди се, че доколкото в ЗПС липсва регламентиран максимален размер на възнаградителната лихва, не следва автоматично да се отрича възможността съдът да извършва преценка относно справедливия размер на тази лихва и съответствието й с добрите нрави.

С отговора се прави искане да бъде потвърдено обжалваното решение като законосъобразно и обосновано.

В съдебно заседание жалбоподателя не изпраща представител.

Пълномощникът му адв. М. У. в писмено становище поддържа въззивната жалба.

2

Въззиваемият лично и чрез пълномощник адв. М. О. оспорва въззивната жалба.

Смолянски окръжен съд, след като взе предвид изложеното във въззивната жалба и прецени доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, намира въззивната жалба за процесуално допустима като депозирана в законно установения срок от надлежни страни, а по същество съобрази следното:

Между страните е сключен договор за потребителски кредит 10362/17.05.2022 г., по силата на който „М. П. М.“ АД предоставя кредит в размер на 5 600 лева на Н. Н. В., за срок от 48 месеца при размер на месечната вноска 235, 46 лева. В договора е уговорен годишен лихвен процент в размер на 40. 00 % и ГПР в размер на 48, 18 %, както и обща дължима сума в размер на 11 327, 20 лева.

Въведените в исковата молба твърдения за наличието на неравноправни клаузи чл. 18 и чл. 15.1 от договора са недоказани. Изрично в чл. 15 от договора е посочено, че при сключване на договора потребителят не е длъжен да предоставя обезпечения на кредитора. В чл. 18 т. 8 от договора обезщетение за неизпълнение задължението по чл. 18.2.7 е посочено в размер 0. 00 лева, както и в погасителния план като дължима част от обезщетение за неизпълнение по чл. 18.2 т. 8 е посочено 0. 00 лева.

В писмено становище преди първо съдебно заседание са допълнени твърденията за нищожност на договора в смисъл, че клаузата на чл.

9 от договора, предвиждаща годишен лихвен процент в размер на 40 % месечно, е нищожна като противоречаща на добрите нрави и добрите търговски практики; тази клауза е неравноправна, тъй като съставлява директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143 т. 5 от ЗЗП/.

В обжалваното решение районният съд е приел, че нито в договора е уговорена, нито е начислявана неустойка за неизпълнение на задължението за представяне на документ за дохода или други разходи по кредита по чл. 18.2 от договора.

От Смолянски окръжен съд е постановено Решение №

60/19.02.2026 г. по В. гр. д. № 4/26 г. със същите страни, по договор за кредит от 30.11.2021 г., в което производство е приет, че договора е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като видно от мотивите на решението, в този случай в чл. 18.2.8, във вр. с чл. 18.2.7 е уговорено заплащане на 903 лева обезщетение при непредставяне от потребителя в срок 3 работни дни от сключване на договора на оригинален документ за доходите си, декларирани в подадена молба за оценка на кредитоспособността. Докато в договора, предмет на настоящото производство, в чл. 18 т. 8 от договора 3 обезщетение за неизпълнение задължението по чл. 18.2.7 е посочено в размер 0. 00 лева, както и в погасителния план като дължима част от обезщетение за неизпълнение по чл. 18.2 т. 8 е посочено 0. 00 лева.

Районният съд е приел, че клаузата на чл. 9 от договора, предвиждаща годишен лихвен процент в размер на 40 % е нищожна като противоречаща на добрите нрави и добрите търговски практики; тази клауза е неравноправна, тъй като съставлява директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143 т. 5 от ЗЗП/.

Подвеждането на уговорения лихвен процент към разпоредбата на чл. 143 т. 5 от ЗЗП не може да споделено от настоящия състав. Естеството на възнаградителната лихва е съвсем различно от функциите на обезщетение или неустойка, визирани в чл. 143 т. 5 от ЗЗП. Договорната лихва като цена на кредита се уговаря при сключване на договора за кредит като възнаграждение за кредитора и няма нищо общо с неустойка или обезщетение, които биха се дължали при неизпълнение на задължения на кредитополучателя.

Що се касае до размера на възнаградителната лихва – 40 % е уговорена в процесния договор, следва да се посочи, че районният съд се е позовал на неактуална практика на ВКС. Така в Решение № 50086/21.12.2023 г. по т. д. № 1027/22 г. на І т.о. на ВКС се приема, че след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен. В Определение № 1716/10.06.2026 г. по т. д. № 2608/25 г. на ІІ т.о. на ВКС се приема, че надхвърлянето на трикратния размер на законната лихва предвид предмета и характера на договора за кредит само по себе си не представлява критерий за недобросъвестност и нарушаване на добрите нрави; специалният закон допуска валидно договаряне на тежестта на престацията на потребителя до петкратния размер на законната лихва, когато потребителят е освободен от всякакви други разходи.

Предвид гореизложеното необосновано и незаконосъобразно районният съд е приел, че клаузата на чл. 9 от договора между страните е нищожна като противоречаща на добрите нрави и добрите търговски практики, както и че е налице хипотезата на чл. 143 т. 5 от ЗЗП, поради което 4 обжалваното решение следва да бъде отменено и се постанови друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

Ще следва въззиваемия да заплати на жалбоподателя деловодни разноски за двете инстанции общо в размер на 245, 42 евро за адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от гореизложеното Смолянски окръжен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № ***/15.05.2026 г. по гр. д. № ***/25 г. на Смолянски районен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на Н. Н. В., ЕГН **********, гр. С., ул. „Х. С.“ № 43, срещу „М. П. М.“ АД, ЕИК *********, на основание чл. 22, във вр. с чл.

11 т. 10 – 11 от ЗПК да бъде прогласена недействителността на сключения между тях Договор за потребителски кредит М**********/17.05.2022 г. – като неоснователен и недоказан.

ОСЪЖДА Н. Н. В., ЕГН **********, гр. С., ул. „Х. С.“ № 43, да заплати на „М. П. М.“ АД, ЕИК *********, деловодни разноски за двете съдебни инстанции в размер на 245, 42 евро за адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

5

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6