Определение № 22045 от 15.10.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 22045 гр. София, 15.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-А, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Ботева

Членове:

Екатерина Стоева

Зорница Анг. Езекиева като разгледа докладваното от Зорница Анг. Езекиева Въззивно частно гражданско дело № 20261100510342 по описа за 2026 година

Производството е по чл.274 ГПК .

С частна жалба вх. № 237913/17.8.2026 г. заявителят по гр.д.№ 8023/2025г. на СРС обжалва разпореждане № 75685/22.6.2026г. на съда, с което частично е отхвърлено заявлението му по чл.410 ГПК.

Софийски градски съд, като съобрази, че жалбата е допустима - представени са доказателства за платена такса, като препис не се връчва, по същество, намира следното.

С оспореното разпореждане, съдът, след уточнение на заявлението с молба от 11.4.2025г., по негови указания, е приел, че начинът на изчисляване на лихвите по договора е в пряко противоречие с разпоредбата на чл.33 ЗПК, което води и до вероятна неравноправност на клаузите, които уреждат лихвата, както и поради евентуално противоречие с разпоредбата на чл.10,ал.2 ЗЗД. Частично, е приел, че от представеното извлечение, главницата възлиза на по – малка от претендираната от заявителя сума, за която сума е издал заповед.

Заявителят - жалбоподател, с частната жалба представя движение по сметка, като счита, че от нея е видно как са отнасяни сумите за погасяване на дълга. Изложеното, обуславя извода му, че доколкото главницата е главница по кредитна карта, е възможно многократно теглене и възстановяване на сумата, поради което и за установяване на размера на дължимата главница са необходими специални знания, респективно – въпросът не следва да се разглежда в заповедното производство.

За да постанови оспореното разпореждане, съдът е приел, извършвайки, на основание чл.411,ал.2,т.2 ГПК служебна проверка за съответствие на договора с императивни разпоредби, че ако е имало частично плащане по картата, по ОУ върху неусвоената част от кредитния лимит, се прилага лихва 16 или 18 процента годишно, отново, като на следващия 1 месец, в който се начислява лихва за разходите в първия, се начислява и лихва в обичайния размер – възнаградителна, върху вече натрупаната лихва. У съда е възникнало съмнение, че е налице пряко противоречие с разпоредбата на чл.33,ал.1 и 2 ЗПК, че се дължи само мораторна лихва, в размер на законната такава, което води до неравноправност на цитираните клаузи. Установил е и евентуално противоречие с чл.10,ал.2 ЗЗД. След това, в изпълнение на чл.23 ЗПК, като е приел, че следва да уважи заявлението само за суми, които няма съмнение, че са получени от потребителяя, и които възлизат на 1011 лева по доказателствата към молба - уточнение / само тегления и трансакции с картата, без лихви и такси/, намалени с признаните плащания 486,29 лева, е констатирал, че чистата стойност възлиза на 524,71 лева и е уважил заявлението за тази стойност, но в евро.

По същество, съдът намира оспореното разпореждане за частично неправилно, поради следното.

Във връзка с преюдициални запитвания по приложението на Директива 93/13/ЕИО е формирана многобройна практика на Съда на Европейския съюз, включително по въпроса, дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор.

В решенията по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98, С397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10 е прието, че Националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО. В решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е прието, че националният съд е длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по дела С-618/10 и С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство да преценява служебно или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза, ако потребителят не подаде възражение.

В изпълнение на приетото от СЕС, първоинстанционният съд е извършил служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора и ОУ, констатирал е, че договорът и общите условия предвиждат олихвяване, противоречащо на императивна разпоредба / чл.33 ЗПК/, както и вероятна неравноправност на клаузите и липса на индивидуална договореност на същите. Констатирал е и вероятно противоречие с разпоредбата на чл.10 ЗЗД. Ето защо, правилно съдът е отказал издаване на заповед за претендираната лихва, което правомощие има не само по цитираните решения на СЕС, но и по националното право – чл.411,ал.2,т.3 ГПК, при посочена степен на вероятност, предвид етапа на производството.

Констатациите на съда са видни и от представеното към частната жалба движение по сметката, от което е видно, че действително е налице натрупване на лихви, осчетоводявани като общо задължение по салдо. В тази част, оспореното разпореждане е правилно.

Относно претендираната главница. В заявлението е посочено, че се претендира сумата 1000лева, при посочено сключване на договора, за срок от една година, при автоматично удължаване. Посочено е, че същият е сключен на 30.6.2017г., както и че изискуемостта на 2 вземанията е настъпила на 5.3.2018г.

Изложеното сочи на изискуемост преди изтичане на уговорения срок, без данни при каква от хипотезите в договора. С уточнителната молба, по указанията на съда, е посочено, че главницата е формирана като разлика от всички изтеглени суми чрез картата в общ размер 1016,50 лева и внесените, платени за погасяване на дълга. Представено е извлечение, инкорпорирано в самата молба, от което е видно, че са налице множество плащания и тегления, изчислени от съда за сума 1011 лева, след това – „миграция“, както и вноски на каса, и начислявани лихви. Вземането, за което заявлението е уважено, е за разликата между реално получените суми и вноските.

Приложената от съда разпоредба на чл.23 ЗПК, макар да съставлява императивна разпоредба, е неприложима в настоящия случай. Липсва констатация, че договорът е недействителен, на основание чл.22 ЗПК- липсват мотиви в тази насока.Съдът е констатирал, че отделни разпоредби в договора са недействителни, които разпоредби касаят възнаградителната и наказателна лихва.

Съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочената разпоредба е транспонирана разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, в която е предвидено, че неравноправните клаузи, съдържащи се в договори между потребители и продавачи или доставчици, не обвързват потребителите, при условията, определени в националното право на държавите членки, и че договорът продължава да е обвързващ за страните в останалата част, ако може да продължи да се изпълнява и без неравноправните клаузи. С посочените разпоредби се цели не обявяване на недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. В редица свои решения СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход /в този смисъл решение от 14.03.2019г. по дело C-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019г. по дело С-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10, EU:C:2012:144, т. 32/. В решението по дело С-26/13 /т. 83 и 84 от мотивите и т. 3 от диспозитива/ СЕС признава възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от вътрешното право, за да запази действието на договора, когато обезсилването на договора в неговата цялост би могло да изложи потребителя на особено неблагоприятни последици. В действителност последицата 3 от такава недействителност поначало води до незабавна изискуемост на остатъка от сумата по кредита в размери, които вероятно биха превишили финансовите възможности на потребителя и по този начин биха поставили в по-неблагоприятно положение потребителя, отколкото кредитодателя. Договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите , посочени от СРС, предвид разпоредбата на чл. 430 ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.

Ето защо, съдът е следвало да издаде заповед за горницата до претендирания размер, поради което и разпореждането следва да се отмени в частта по главница, в частта по обезщетение за забава в размер на законната лихва, както и в частта за разноски по заповедното производство - още 11,37евро от внесената такса, както и още 29,02 евро юрисконсултско възнаграждение. Претенцията на заявителя в частната жалба за съответните суми -20,07 евро такса и 51,13 евро възнаграждение, е неоснователна за горницата, предвид неоснователността на жалбата относно лихвата.

Съдът не следва да присъжда такса за жалбата, по аргумент от разпоредбата на чл.81 ГПК.

Делото следва да се върне на СРС за издаване на заповед за остатъка от главница и сочената такса и юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът,

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане № 75685/22.6.2026г. по гр.д.№ 8023/2025г. на СРС в частта, в която заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 46793/11.2.2025г. е отхвърлено, в частта за горницата над сумата 268,28 евро до 511,29 евро, и в частта за сумата 58,15 евро – обезщетение за забава и ВРЪЩА делото на СРС за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за сумата от още 243,01 евро – главница, ведно със законната лихва от 11.2.2025г. до плащането, за сумата 58,15 евро - обезщетение за забава върху цялата главница 511,29 евро, за период 2.4.2024г. до 31.1.2025г., както и за разноски: още 11,37евро държавна такса и още 29,02 евро юрисконсултско възнаграждение.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба № 257913/17.8.2026г., в частта й претенцията за възнаградителна лихва в размер 433,98евро за период 5.3.2018г. до 1.4.2024г.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

4

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5