Разпореждане № 13015 от 29.05.2026, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 13015 гр. Варна, 29.05.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Насуф Исмал като разгледа докладваното от Насуф Исмал Частно гражданско дело № 20263110103782 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 410 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадено от „*” ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: *, чрез пълномощник М. Т. – юрисконсулт, заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист за вземания срещу длъжника К., ЕГН **********, с адрес: *, за следните суми:

1./ 306,78 евро – заета сума по договор за паричен заем № * от 19.12.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 29.05.2026 г., до окончателното погасяване на вземането;

2./ 58,16 евро – договорна лихва за периода от 19.12.2024 г. до 19.06.2025 г.;

3 . / 52,54 евро – мораторна лихва, начислена върху заетата сума за периода от 01.03.2025 г. до 01.04.2026 г. ;

4 . / 102,89 евро – неустойка за неизпълнение на задължение по договора за представяне на обезпечение;

5./ 76,69 евро – еднократна неустойка за забава;

Претендират се и сторените в заповедното производство разноски в размер на 10,86 евро за заплатена държавна такса и 180,00 евро юрисконсултско възнаграждение.

След като се запозна с материалите по делото, съдът намира следното:

Подаденото заявление отговаря на изискванията за редовност, регламентирани в чл.

410, ал. 2 във вр. чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК и чл. 410, ал. 3 ГПК, и не са налице визираните в разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 4 и 5 ГПК пречки.

Освен проверка на формална редовност на заявлението, на основание чл. 411, ал. 2, т.

2 и 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да провери и съответствието на искането, с което е сезиран, със закона и добрите нрави, като и с императивните правила за защита на потребителите. Когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това, заповед за изпълнение не следва да бъде издавана – арг. от чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК.

От съдържанието на ангажирания договор за паричен заем № * от 19.12.2024 г. се констатира, че уговореният между страните годишен лихвен процент възлиза на 50%, а ГПР – 63.35%. Общата сума за връщане по заема е равна на 713,76 лева, формирана от заетата сума в размер на 600,00 лева и договорната лихва в размер на 113,76 лева. Срокът за погасяване на заема е 6 месеца, като месечните вноски са посочени в погасителния план – неразделна част от договора с начална падежна дата 20.01.2025 г. и крайна – 19.06.2025 г.

Съгласно чл. 5 от договора, страните са уговорили договорът за кредит да бъде 1 обезпечен в 3-дневен срок от подписването му с банкова гаранция или с поръчителство, като са посочени и критериите, на които следва да отговарят поръчителите – един или двама.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на задължението по чл. 5, ал. 1 за обезпечаване на кредита с банкова гаранция или поръчител/и, заемополучателят дължи неустойка в размер на 384,24 лева.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора, заемополучателят е длъжен да заплаща и такси, определени съгласно Тарифата на кредитодателя, в случай на забава или неизпълнение на задълженията по договора за кредит, за това че кредиторът може да предприеме действия за извънсъдебно събиране на вземанията към кредитополучателя, а именно - изпращане на съобщения, покани и уведомления на посочените от кредитополучателя адреси, периодично информиране на кредитополучателя за допуснатите забави и възможностите за изпълнение чрез провеждане на телефонни разговори и извършване посещения на посочените от кредитополучателя адреси за връчване на покани, съобщения и уведомления.

Видно е от ангажираната Тарифа, че в пункт 6 е предвидено заплащане на разходи за събиране на просрочено вземане в размер от 25% от стойността на кредита или в размер на 150,00 лева (600,00 лева Х 25%). Разходите за събиране на кредита включват: разходи за изпращане на напомнителни писма, ел. съобщения, провеждане на телефонни разговори, посещения в дома на длъжника за връчване на покани и др., вкл. действия по отлагане на прехвърлянето на просроченото задължение на колекторски фирми.

Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.

24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл.

148 от ЗЗП/.

Горното поражда служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни императивни норми. Заповедното производство е инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор права. Именно тази характеристика обаче изключва безусловното приложение на този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително основание в хипотези на задължения, произтичащи от потребителски договори. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическия състав, породил задължението на потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи, които не са били индивидуално договорени и само ако потребителят изрично се откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния процес по установяване на параметрите на правоотношението между неравнопоставените страни. Естеството на потребителската закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на неоспорена поради неинформираност на по-слабата страна защита на потребител, който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.

Предвидената в договора неустойка за непредоставено обезпечение, следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от 2 фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равен на половината от размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19 ал. 3 и чл. 21 ал. 1 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставяне на потребителя. Уговарянето на цената на допълнителните услуги с необоснованите предимства, събирана по начин идентичен с лихвата несъмнено налага квалифицирането на услугите за събиране на просрочено вземане по представената Тарифа на „*“ ООД като средство за заобикаляне на забрани. В този смисъл съдът счита, че клаузите досежно допълнителните услуги са несъвместими с императивна нормативна уредба, гарантираща специфична потребителска защита при кредитиране.

Със заявлението таксата за допълнителните услуги по събиране на вземането се претендира като мораторна неустойка в размер на 25% от заетата сума. Тук следва да се посочи, че по правилата на чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл. 86, ал.

1 ЗЗД в размер на законна лихва за същото неизпълнение, тъй като по този начин длъжникът би понесъл две гражданскоправни санкции за едно и също неизпълнение, а кредиторът би получил две обезщетения. В този смисъл е и последователната каузална съдебна практика, обективирана в множество решения /Решение № 507/16.05.1996 г. по гр. д. № 2380/1994 г.;

Решение № 1823/27.10.1995 г. по гр. д. № 2879/94 г. на V г.о.; Решение № 68/09.07.2012г. по т.д.№ 450/2011г. на I т.о.; Решение № 230/13.07.2011г. по т. д. № 1088/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др./. В конкретния случай се претендира мораторна лихва върху заетата сума в размер от 52,54 евро, начислена за периода от 01.03.2025 г. до 01.04.2026 г. и мораторна неустойка в размер от 76,69 евро, която е еднократно начислена и възлиза в размер на 25 % от сумите по кредита поради забавата на длъжника с повече от 90 дни. При присъдено обезщетение в размер на законната лихва кредиторът е удовлетворен за вредите от забавата.

В същото време обаче в разрез с чл. 33 от ЗПК, съгласно която разпоредба при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, кредитодателят начислява и събира от длъжника такси по силата на Тарифата към договора, уговорена в чл. 6, ал. 2. С процесната клауза за такси в полза на кредитора всъщност се обезпечават вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.

33, ал. 1 от ЗПК.

Ето защо, настоящият съдебен състав счита, че е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговорените допълнителни вземания за неустойка за непредставено обезпечение в размер на 102,89 евро и вземането за такса за събиране на просроченото задължение в размер на 76,69 евро, съставляват скрит добавък и следва да бъдат включени в годишния процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по 3 кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4 от цитирания законов текст е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.