Решение № 575 от 29.07.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 575 гр. П., 29.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: С. С. М. при участието на секретаря С.В.С.А като разгледа докладваното от С. С. М. Гражданско дело № 20261720103240 по описа за 2026 година

Образувано е по искова молба от Р. Д. К., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. П., кв. *****, срещу "КРЕДИРЕКТ" ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. “****” № ****, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 434,48 евро на ищцата, представляваща заплатена сума по недействителен договор за паричен заем № ****, сключен на 21.12.2024 г. между страните по делото, ведно със законната лихва от момента на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Направено е искане за присъждане на сторените по делото разноски, включително и на адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.2 от ЗАдв.

В исковата молба се твърди, че на 21.12.2024 г. между страните е сключен договор за паричен заем № **** за сума в размер на 715,81 евро.

Сочи се, че към 17.02.2026 г. ищцата е заплатила сумата от 1150,29 евро, от които 704 евро за неустойка поради непредставяне на обезпечение. Излага се, че сумата от 434,48 евро от платените общо 1150,29 евро е платена при изначална липса на основание.

Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявения иск като неоснователен по 1 подробно изложени съображения. Ответникът счита, че са налице предпоставки за провеждане на медиационна среща по реда на чл. 140а, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Посочено е, че исковата молба е нередовна, тъй като не отговаря на изискването на чл. 127, ал. 4 ГПК. Не се оспорва получаването на сумата от 434,48 евро, но се поддържа, че сумата е получена на основание действителни клаузи от процесния договор. Посочва се, че целта на договорения размер на неустойката е да подтикне кредитополучателя да предостави обезпечение по кредитното правоотношение, което не противоречи на добрите нрави, както и че вземането за неустойка не следва да бъде включено в ГПР. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск като неоснователен, както и да бъдат присъдени в полза на ответника направените по делото разноски.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по силата на сключения договор за паричен заем № **** от 21.12.2024 г., както и погасителен план към него. Представени са и стандартен европейски формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителски кредити и искане за сключване на договор за кредит от 21.12.2024 г. от Р. К..

Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора параметрите на последния са следните: размер на кредита – 1400 лева, размер на погасителната вноска – 5 по 58,33 лв. и 13 по 141,65 лв., вид вноска – месечна, годишен процент на разходите на заема (ГПР) – 63,11 %, брой вноски – 18, фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 50 %, дата на първо плащане – 21.01.2025 г., обезпечение – поръчител, дата на последно плащане – 22.06.2026 г., обща сума за плащане – 2133,10 лв.

В чл. 13, ал. 5 от договора е договорена неустойка за непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 6 от същия (поръчителство на едно или две физически лица). Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора страните се споразумяват, че кредитополучателят ще предостави посоченото в ал. 1 обезпечение в срок до 14 дни от сключване на договора. Общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпечението във вида и съгласно изискванията на кредитодателя възлиза на 1352,94 лева за целия срок на договора за потребителски кредит.

2

В чл. 6, ал.1 от договора за потребителски кредит се предвижда следното обезпечение: поръчителство на едно или две физически лица, чийто осигурителен доход следва да е в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната или поръчителство на две физически лица, като осигурителният доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; не са кредитополучатели по сключени с кредитора договори, по които е налице неизпълнение; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход или безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща освен главницата, също така и лихвата.

С проекта си доклад по настоящото дело, обективиран в определение № 1736/26.05.2026 г., обявен за окончателен в открито съдебно заседание, съдът е отделил като безспорно между страните обстоятелството, че ищцата Р. К. към 17.02.2026 г. е заплатила на ответника „Кредирект“ ЕООД сумата от 1150,29 евро, от които 704 евро за неустойка поради непредоставяне на обезпечение по процесния договор за паричен заем № **** от 21.12.2024 г.

При така установената фактическа обстановка и при съвкупната преценка на събраните доказателства по делото, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

Предявен е главен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1-во от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 434,48 евро, представляваща заплатена сума по недействителен договор за паричен заем № ****, сключен на 21.12.2024 г. между страните по делото, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане на сумата. Разгледан по същество, предявеният иск е изцяло основателен, като съображенията за това са следните:

3

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.

Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в 4 потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт.

В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдените в тази насока правни постановки и събрания доказателствен материал се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна - кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка 5 на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл клауза, като уговорената в чл.13, ал. 5 от процесния договор за потребителски кредит, според която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, предвидено в чл.6 от договора, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му – 1352,94 лева при главница от 1400 лева, няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.13, ал. 5 от договора, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя.