Решение № 5391 от 05.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5391 гр. Пловдив, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330109040 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. М. Д., чрез пълномощник – адв. С. Н., против „Сити Кеш” ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 127,08 лева, недължимо платена по Договор за потребителски кредит № *** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.05.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на 30.07.2021 г. между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № *** към искане № ***, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 400 лева под формата на заемни средства, при уговорен фиксиран лихвен процент от 40,05 % и ГПР от 49,93 %. Съобразно условията на договора заемът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на кумулативно поставени в договора изисквания. Посочва се, че в чл. 11 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 163,36 лева, платима разсрочено заедно с погасителните вноски. От правна страна се сочи, че чрез клаузата за заплащане на неустойка се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се цели допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва. Поддържа се, че неустойката противоречи на принципа на добросъвестността, като излиза извън присъщата й обезпечителна функции. Изтъква се, че неустойката не е включена като разход в ГПР, което съставлява нарушение на императивните изисквания на 1

ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендира се присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който се изразява становище за злоупотреба с процесуални права предвид наличие на висящи идентични производства между същите страни, в която насока се прави искане за съединяване по реда на чл. 213 ГПК в едно производство на настоящото дело, както и гр. д. № 9041/2025 г., гр. д. № 9720/2025 г. и гр. д. № 4274/2025 г. по описа на РС – Пловдив. В случай, че съдът не уважи така направеното искане се претендира да не се присъждат разноски на ищеца за повече от едно производство. По същество са наведени доводи за неоснователност и недоказаност на предявената претенция, като се твърди, че договорът за кредит не е недействителен по смисъла на ЗПК. Поддържа се, че неустойката не следвало да се включва в ГПР, доколкото се дължала след сключване на договора и единствено при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение. Неустойката имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Изтъква се, че кредитополучателят е бил запознат с параметрите по правоотношението и е разполагал с възможност в 14-дневен срок да се откаже от договора. Твърди се, че клаузата за неустойка е индивидуално уговорена между страните, че неустойката не противоречи на добрите нрави, че има компенсаторен характер. В подкрепа на твърдението, че длъжникът е бил наясно с финансовите последици от сделката се сочи обстоятелството, че между страните били сключени общо осем идентични договора за кредит. Изтъква се, че вместо да упражнява добросъвестно правата си още по първия договор, ищецът сключил други договори, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. В тази връзка се твърди, че ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД. При това положение и предвид валидното правоотношение между страните, ответникът счита, че неоснователно се претендира връщане на платени по договора за кредит суми. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Сити Кеш” ООД, в качеството на кредитор, и С. М. Д., като кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 30.07.2021 г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 400 лева. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05 %, а годишният процент на разходите е 49,93 %. Общият размер на дължимата сума възлизал на 431,64 лева.

2

Съобразно чл. 5 от Договора страните са постигнали съгласие кредитът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължения в размера на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или 2) поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания: при един поръчител - същият да има осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключени с кредитора; не е/са кредитополучател/и по сключени договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

Съобразно чл. 11, ал. 1 от Договора при неизпълнение на горепосоченото задължение в тридневен срок, считано от сключване на договора, кредитополучателят следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 163,36 лева. По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че вземането за неустойка не е включено при формиране на приложимия по договора ГПР.

От приложения погасителен план е видно, че дължимата по договора сума е следвало да бъде върната на 17 погасителни вноски в размер на 35,00 лева при включена неустойка, като общият размер възлиза на 595 лева. В отговора на исковата молба се съдържа изрично признание, че процесната сума в размер 127,08 лева е получена от ответното дружество като неустойка по договора.

Представен е приходен касов ордер № *** от 07.10.2021 г., от който се установява, че на посочената дата ищцата е заплатила на ответника „Сити Кеш“ ООД по процесния договор сумата в размер на 318 лева. Видно от приходен касов ордер № *** от 20.10.2021 г. ищцата е заплатила по договора сумата в размер на 240,72 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е 3 действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 163,36 лева. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за кредитополучателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица - поръчители /които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания/ или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5 и чл.

11, ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физически лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания или банкова гаранция в двоен размер на всички дължими към кредитора суми и то в толкова кратък срок след усвояване на сумата по договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът единствено цели да се обогати за сметка на длъжника и да го натовари със задължението да му заплати допълнително възнаграждение /обозначено като неустойка/ за предоставения финансов ресурс.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, в каквато насока се съдържа изрично признание в отговора на исковата молба. Стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 11, ал. 2 от 4 договора, изначално разсрочва вземането за неустойка при липса на обезпечение. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочена стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. По делото е отделено за безспорно обстоятелството, че процесната неустойка не е взета предвид при изчисляване на ГПР.При това положение е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.