Решение № 3694 от 29.02.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3694 гр. София, 29.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА при участието на секретаря ВЕРА С. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско дело № 20221110163606 по описа за 2022 година

Образувано е по искова молба, подадена от С. А. К., с която срещу /фирма/ е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата на 154,84 лева ( чрез изменение на иска на осн. чл. 214, ал. 1 ГПК), платена без основание по нищожен договор за предоставяне на гаранция № ******* от 22.11.2021 г. и договор за паричен заем № ******* от 22.11.2021г., сключен с /фирма/, евентуално наличие на нищожни клаузи по същите. Претендира се и законна лихва върху главницата до нейното окончателно изплащане.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за предоставяне на поръчителство, с който се е задължил да заплати възнаграждение на ответника в размер на сумата от 350 лева, разсрочена за изплащане, заедно с паричната вноска по договора за кредит. Навежда доводи за нищожност на договора поради заобикаляне на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК /доколкото договорът за кредит и договорът за предоставяне на поръчителство били свързани сделки/, както и поради противоречие с добрите нрави.

Ответникът оспорва предявените искове с доводи за тяхната неоснователност.

Поддържа, че предявяването на процесните искове представлява злоупотреба с права.

Оспорва исковете по основателност, като поддържа, че договорът не противоречи на добрите нрави, нито с него се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като посочената разпоредба не е приложима към процесното правоотношение. Искането, отправено до съда, е да отхвърли предявените искове. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Във връзка със заявление за отказ от иск с № ******* от 08.08.2023 г. , подадено от ищцата С. К., молба с № ******* от 14.08.2023 г. на ищцата, в която същата изрично заявява, че не се отказва от исковете си, както и изричното заявление на ищцата, направено лично от нея в съдебно заседание от 23.10.2023 г. (виж Протокол № 23774 от 23.10.2023 г.), че поддържа молбата от 14.08.2023 г., с която оттегля отказа от иска и влязло в сила определение, с което е оставено без разглеждане заявление с № ******* от 08.08.2023 г. за отказ от иска от страна на ищеца, съдът намира следното: В 1 практиката на ВКС (вж. – решение № ***/13.07.2017 г. по т. д. № ***/ 2017 г., I т.о., определение № ***/17.10.2011 г. по ч.т.д. № ***/2011 г., II т.о., определение № ***/07.12.2012 г. по ч. т. д. № ***/2012 г., I т. о., определение № ***/17.01.2014 г. по ч.гр.д. № ****/2013 г., III г.о. и др.), която се споделя от настоящия състав, е изяснен въпросът – оттегляема ли е и до кой момент молбата за оттегляне или отказ от иск.

Приема се, че молбата за оттегляне или отказ от иска е оттегляема до постановяване от съда, на основание чл. 232 ГПК, респ. – чл. 233 ГПК, на определението за прекратяване на производството по делото. Когато ищецът е оттеглил волеизявлението си за оттегляне или отказ от иска, преди съдът да се произнесе по направеното искане, не е налице валидно волеизявление и съдът не може да прекрати делото. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че дължи произнасяне по исковете, с които е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за паричен заем № *******/22.11.2021 г. е видно, че между ищеца С. А. К., в качеството на заемател, и /фирма/, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който /фирма/ е предоставило на потребителя сумата в размер на 700 лева, която ищецът се е задължил да върне на определени в договора и погасителен план към него вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40% и годишен процент на разходите, посочен в договора в размер на 45,48%. В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с /фирма/; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да няма неплатени осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата от 738,18 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружествогарант, което предоставя гаранционни сделки.

На следващо място, безспорно е по делото, че на 22.11.2021 г. между С. А. К., в качеството на потребител, и /фирма/, в качеството му на гарант, е бил сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на /фирма/, с потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 700 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 257,82 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 42,97 лв., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, /фирма/ е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението 2 на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.

От справките за извършените плащания от ответника се установява, че по договора за гаранция са извършени плащания в общ размер на 154,84 лева за периода от 03.12.2021 г. до 29.12.2021 г., като неплатеният остатък е в размер на 102,98 лева , а по договора за заем са платени сумите в размер на 700 лева – главница и 22,93 лева – лихва, като неплатеният остатък по договора за заем е в размер на 15,25 лева.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Публично известен е фактът, доколкото това обстоятелство е обявено по партидата на ответното търговско дружество в ТРРЮЛНЦ, че едноличен собственик на капитала на ответника е /фирма/. Следователно страната по договора за гаранция е дъщерно дружество на кредитодателя по договора за кредит, с оглед което и съдът приема, че между двете дружества е налице положение на контрол и свързаност по см. на ТЗ. В допълнение на горното, съдът намира, че от съществено значение за правилното разрешаване на спора между страните са и обстоятелствата, че двата договора – договорът за кредит и този за предоставяне на гаранция, са сключени в един и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в полза на търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит обезпечение, да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да получава плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се държи сметка за положението на потребителя, който извън всякакво съмнение има това качество и по двата договора.

Установено е в производството, че между ищеца и /фирма/ е сключен договор за потребителски кредит по отношение на който е приложима правната регламентация на ЗПК. Макар от страна на ответника да се поддържа, че сключеният между страните в производството договор попада извън правния режим на този закон, съдът приема, че се касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани съвкупно по изложените по-напред съображения. Възнаграждението, което потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит, доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по договора за кредит. Поради този причина преценката относно действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава. В тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните, закрепени в съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя по договорите за кредит, по които е страна. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите 3 предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 45,48%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с /фирма/, което според настоящия състав на съда се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо че страна по правоотношението се явява търговско дружество, което формално и юридически е самостоятелен правен субект. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.