Решение № 168 от 05.08.2026, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 168 гр. С., 05.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Н.П.Р. при участието на секретаря В.Н.Л. като разгледа докладваното от Н.П.Р. Гражданско дело № 20264150100144 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правно по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата твърди, че на 27.08.2025 г. е сключила с ответника Договор за паричен заем № 9** за сумата в размер на 1,200.00 лева, лихвен процент по кредита: 3,900%, Годишен процент на разходите (ГПР): 58.567%, срок за погасяване: 7 месеца и обща сума, дължима от потребителя: 1.394,36 лева.

Сочи, че съгласно чл. 6 от Договора за заем е следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за потребителски кредит да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия (качени на уебсайта на ответника - http5://crediyes.bq/obsh1i-ijsloviva/|. Сочи, че в чл. 6, ал. 2 от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 705,64 лева, както и че въпросната неустойка е включена в погасителния план към Договора за заем и дължима заедно с погасителната вноска за главница и лихва. Като последица от това следвало да върне за по кредита сума в размер на 2,100 лева. Твърди, че не е успяла да предостави обезпечение съгласно изискванията на кредитора, за което и е начислена въпросната неустойка. Счита, че неустойката е разход по кредита, поначало известен на кредитора и предвид практически невъзможните условия за изпълнение за да не бъде начислена тя, то това е в действителност скрита лихва, която е следвало да бъде отразена в ГПР. Счита, че договорът е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР.

Навежда твърдение, че кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители, банкова 1 гаранция или договорна ипотека в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Навежда, че предвидената „неустойка" не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Счита, че от неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.

Твърди, че предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора.

Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал.

1 от ЗЗП. Отделно от това, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. Сочи, че такова разрешение е дадено и в Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Според чл. 3 от Директива 93/1 З/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на 2 договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт.

Предвид съдържанието на договора считам, че може да се направи обоснован извод, че договора е типов и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе.

Счита, че посочената клауза за уговорена неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. На следващо място посочва, че Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, което в настоящия случай не е сторено, тъй като размерите на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. В случая било видно, че предоставената главница по договора е в размер на 1,200.00 лева, а срокът за връщането й е на 7 вноски от по 300 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 2,100 лева не съответства на посочените размери на лихвения процент и на годишния процент на разходите. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото.

Счита, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че Договор за паричен заем №** от 27.08.2025 г. сключен С „**“ ОДД, ЕИК: ** е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР. Претендира разноски. В хода на устните състезания не взема становище. С писмена молба посочва, че поддържа изложеното в исковата молба.

Ответникът „**“ ООД в законоустановения срок е подал отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на предявения иск. Сочи, че ищцата на дата 27.08.2025 г. е бил предоставен екземпляр от Стандартен европейски формуляр (СЕФ), чрез който на й е предоставена в изискуемата по закон форма преддоговорна информация относно предоставяне на парична сума в заем и сключване на договор за заем. След предоставяне па СЕФ на заинтересованото лице С. П. на същата дата е подадена до ответното дружество Молба за заем № ** от 27.08.2025г. От текста на молбата за заем било видно, че клиентът, подписвайки молбата, се е запознал предварително, 3 разбира и безусловно приема Общите условия към договора за заем, които са предоставени за запознаване преди сключване на договора – с попълване на искането (молбата) за заем, а екземпляр от ОУ на дружеството били поставени па хартиен носител па видно място във всеки един от офисите в страната на разположение, както и ти интернет страницата на дружеството. След одобрение и оценка на депозираното от ищцата бил сключен процесния договор. В чл.6 от договора за заем била дадена възможност на заемателя да избере начините на обезпечаване на заема, като са посочени възможните варианти за това. В чл.8 от договора за заем била посочена сумата, която потребителят би заплатил ако не представи исканото обезпечение в 3 дневен срок. Ищцата била запозната с това обстоятелство и подписала договора за заем в размер на 1200 лева, и сумата й е била преведена в брой.

Счита за неоснователни твърдения в исковата молба отнасящи се до разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Сочи, че в разпоредбата па чл.3, т.5 от Договора е посочен конкретен размер на ГПР. Същия размер е посочен и в предоставения на Ищецът СЕФ - в част III. Разходи по кредита т.2. Така посочения ГПIP бил изчислен изцяло съобразно разпоредбата на чл.19 от 3ПК.

Сочи, че разпоредбата на чл. 19, ал.3 т.1 от ЗПК при изчисление на ГПР не следва да бъде включен размерът на неустойката но чл.8 от договора за заем, тъй като но своята същност тя съставлява разход, който потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора за заем, посочено в чл.6 от същия, поради което твърди, че неустойката по чл. 8 от договора за заем няма характера на лихва, такса или друг разход по кредита.

Твърди, че процесният договор съдържа информация за лихвения процент по заема, както и за условията за прилагането му. Лихвения процент е посочен както в СЕФ, изчислен на годишна база, така и в чл.Зл.7 от Договора за заем, изчислен на месечна база, поради което не можело да се приеме, че има противоречие с добрите прави, предвид това, че ГПР надхвърля петкратния размер на законната лихва за периода, който към момента на сключването е 10 пункта на годишна база.

Не приема твърдението, че неустойката по чл.8 от договора за заем следва да бъде включена към размера на договорката лихва и към размера ГПР, тъй като в разпоредбата па чл. 19, ал.3 от ЗПК изрично е посочено, че към ГПР не се включват разходи, които потребителите заплащат за неизпълнение па задълженията си по договора за кредит.

Сочи, че при сключване на договор за паричен заем, страните по него са действали в рамките на свободата на договаряне (чл.9 ЗЗД) и по тяхна воля са формулирали клаузата но чл.8 по начин, който да гарантира изпълнението на задълженията на заемателя (обезпечителна функция), да осигури обезщетяването па заемодателя за евентуалните вреди при неизпълнение (обезщетителна функция), както и евентуално да санкционира неизправния заемател чрез заплащане па допълнителна парична сума в полза на изправната страна. Задължението за плащане на тази неустойка е последица именно от неизпълнение от страна па неизправния заемател, който не е изпълнил едно доброволно и съзнателно поето задължение при сключване на договор № **.