Определение № 668 от 21.10.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 668 гр. Плевен, 21.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕМИЛ СТ. БАНКОВ

Членове:

КРИСТИНА АНТ. ЛАЛЕВА

БОРИСЛАВА ИЛ. ЯКИМОВА като разгледа докладваното от БОРИСЛАВА ИЛ. ЯКИМОВА Въззивно частно наказателно дело № 20254400600732 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.243 ал.8 НПК и е образувано по частен протест от прокурор при РП-Плевен срещу определение №828 от 02.09.2025г. по ЧНД 1485/2025 на РС-Плевен, с което се отменя постановление за прекратяване на наказателно производство по досъдебно производство прокурорска преписка № 1292/2024г. по описа на РП-Плевен, водено за престъпление по чл. 212, ал.1 НК.

В протеста се излагат доводи за незаконосъобразност на определението, постановено от РС-Плевен. Излагат се подробни доводи за несъставомерност на деянието по чл. 212, ал. 1 НК и също така за малозначителност на деянието по отношение на престъпния състав по чл. 309, ал. 1 НК. Възразява, че изявлението на първоинстанционния съд относно това спрямо кое лице да се повдига и предявява обвинене по чл. 309, ал. 1 НК е пряко вмешателство в дейността на прокуратурата. Твърди също, че по делото е направена неправилна интерпретация на доказателствения материал, което е довело до постановяване на незаконосъобразен акт. Моли да бъде отменено определението на РС-Плевен и да се потвърди прекратяването на досъдебното производство.

Съдът, след като обсъди изложеното в жалбата, доказателствата по делото, обосноваността и законосъобразността на обжалваното постановление и първоинстанционното определение, намира за установено следното:

Съдебният състав, след като се запозна с подадения протест и след като извърши преценката по реда на чл. 243, ал. 8 от НПК, установи, че същият е депозиран в законоустановения 7-дневен срок от получаване на определението на Районен съд-Плевен, от надлежно легитимиран да инициира въззивна проверка субект, поради което е и процесуално допустим.

Разгледан по същество, същият е основателен.

1

Това е второ по ред производство пред първата инстанция и първо пред настоящата въззивна. При първото постановено определение, с което се отменя постановлението за прекратяване на прокуратурата, обективирано в Определение № 572 от 30.05.2025 по ЧНД 933/2025, не е бил подаван частен протест, поради което то е влязло в сила и не е било предмет на въззивна проверка. Настоящият въззивен съдебен състав намира, че атакуваният съдебен акт- Определение №828 от 02.09.2025г. по ЧНД 1485/2025 на РСПлевен по описа на Районен съд-Плевен е постановен при допуснато съществено процесуално нарушение, което предпоставя неговата цялостна отмяна като незаконосъобразен. Първостепенният съд, в разрез със закона, е разгледал по същество процесуално недопустима жалба, депозирана от лице, което не разполага с накърнен правен интерес за обжалване, тъй като същото не притежава процесуалното качество на пострадал от инкриминираното от държавния обвинител престъпно деяние с правна квалификация по чл. 212, ал.

1 НК.

Безспорно установено в практиката и доктрината е, че предпоставките за осъществяване на съдебен контрол върху постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и параметрите на тази императивно установена намеса на съдебния орган в подготвителната досъдебна фаза са уредени в процесуалния наказателен закон изчерпателно и лимитативно. Действащата уредба на този правен институт осигурява необходимия баланс между правата на обвиняемия, респективно пострадалия от престъплението, и функциите и правомощията на държавното обвинение в съответствие с фиксираните в основния закон фундаментални конституционни принципи, касателно правата на личността (в този смисъл Решение № 7 от 16.12.2004 г. по к.д. № 6 от 2004 г. на Конституционния съд на Република България, пункт III, докладчик-съдия Л.Г.), поради което същата следва да бъде съблюдавана стриктно. Съгласно чл. 243, ал. 4 НПК правото на жалба пред съда срещу посочения прокурорски акт възниква единствено за ограничен кръг от лица – обвиняемия, пострадалия или неговите наследници и ощетеното юридическо лице. В случай на упражняване на тези предоставени от законодателя процесуални гаранции, съответният местно и родово компетентен първоинстанционен съд е задължен да извърши проверка до колко посоченото субективно процесуално право е възникнало реално спрямо заинтересованите лица. В аспекта на конкретния казус, посоченото 2 задължение не е било изпълнено прецизно от Районен съд-Плевен, независимо че в атакуваното определение дори не се съдържат формални доводи относно твърдение, че съдът е сезиран от лице притежаващи процесуалното качество на пострадал от твърдяното престъпление.

Изводите на първия съд, че жалбоподателката А. Г. Ц., в качеството й на пострадал, притежава процесуална легитимация да обжалва постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство настоящият съдебен състав намира, че не намират опора в закона и релевантната по делото фактология. Процесуалното качество на пострадал в досъдебното производство възниква единствено за физическо лице, което евентуално може да се конституира в съдебната фаза на наказателния процес като частен обвинител и/или граждански ищец (в този смисъл ТР № 2-2002 на ОСНК на ВКС, т. 1, абз. 5, докладчик-съдия Р.Н. и р.

№ 596-2002-II н.о. на ВКС). За разлика от НПК, разпоредбата на чл. 74 от действащия процесуален закон съдържа легална дефиниция на понятието пострадал - физическо лице, което пряко и непосредствено е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. Вредата като негативно въздействие върху благо, охранявано от правото, се състои в отрицателно изменение в материалната или в духовната сфера на един правен субект. Съотнесено към наказателното право това общо положение обосновава, че засегнатият с престъплението обект трябва да е свързан с имуществени или неимуществени права на гражданите или с имуществени права на юридически лица. Вредите- както имуществени, така и неимуществени следва да са причинени на пострадалото лице като непосредствена последица от престъпното деяние, което е предмет на разследване. Вярно е, че има спор досежно това дали вредите трябва да са съставомерни, или не. Настоящият съдебен състав застъпва становището, че тези вреди не е нужно да са съставомерни, но е необходима да са в пряка причинно-следствена връзка с престъпното деяние, да са засегнати негови признати от закона интереси. Аргументите за това са следните: първо, ноторен факт е, че нормите, регламентиращи правата на гражданите, могат да се тълкуват стриктно или разширително, но не и стеснително, точно каквото би било, ако се приеме за правилно, че вредите трябва да са съставомерни. Второ, всяко престъпление е и деликт, но не всеки деликт е престъпление. Съгласно чл. 45 ЗЗД „Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил 3 другиму.“. Освен това, съгласно чл. 52 ЗЗД „Обезщетението за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост.“ Основанието за възникване на отговорност за вреди е деянието, а не престъплението, тъй като ЗЗД не предвижда възстановяване на вреди само следствие от престъпление. Ето защо преценката на съда дали е възникнала надлежна процесуална правоспособност за посочените лица е винаги конкретна и за да се приеме, че от престъплението обективно може да има пострадал, следва да съдържа положителен извод за наличието на общественоопасни последици, като вредата следва да е в причинна връзка от деянието, или казано по друг начиндали обектът на посегателството (защитените чрез криминилизацията обществени отношения) е свързан с правната сфера на определен правен субект (физическо или юридическо лице). Липсата на отрицателно изменение в материалната или духовната сфера на конкретни лица, предвид различния обект на защита, представлява своеобразна пречка за възникването на процесуална правоспособност, респективно води до невъзможност да бъде реализиран съдебен контрол върху постановлението за прекратяване на наказателното производство от прокурора.

Съдът стигна до този извод по следните съображения:Първо, още в сигнала до прокуратурата А. Ц. твърди, че сумата в размер на 5000 (пет хиляди) лв. тя е изтеглила от свое име да помогне на Д. Л., като ги е дала на последната, която на ръка на нея или чрез дъщеря й ги е връщала. После, по време на разпита си в качеството на свидетел тя твърди (л. 41 от Досъдебното производство), че Л. й дължи пари по заема от 5000 (пет хиляди) лв., по който тя доброволно била станала поръчител. Това противоречие нито е констатирано, нито е обсъдено от Районния съд. Освен това, в показанията на свидетелката Ц. Л. (л. 47 от ДП) тя заявява, кредитът от 500 (петстотин)лв., който Д. Л. е теглила на свое име, по който подалата сигнала Ц. не знаела, че е поръчител, е бил погасен от въпросната Л.. Съдът кредитира тези показания, защото ако кредитът не е бил връщан, то Взаимоспомагателната каса е нямало да бездейства и е щяла да предприеме действия по събиране на кредита. От Показанията на свидетелката Н. К. Ц. (лист 52 от ДП) става ясно, че свидетелката Л. е говорила с нея и е имала нейното устно съгласие да й стане поръчител, като въведе нейните данни и я подпише в заявлението за кредита и е малко съмнително едната поръчителка да е била питана предварително, а другата не. Съдът си го обяснява по следния начин: след като кредитът от 4

5000 (пет хиляди) лв. е бил теглен от свидетелката Ц. и даден на свидетелката Л. лично, то дори и да е било преустановено плащането му от страна на Л. към Ц. поради влошени отношения (лист 42 от ДП), то явно Ц. е връщала кредита, в противен случай ВСКаса щеше да предприеме действия по събирането му от поръчителите,каквито данни по делото няма. Така стигаме до извода, че след като не е притежавала правни средства или възможности да си получи голямата сума обратно, тя е подала сигнал до прокуратурата за по-малката /по заема от 500лв./, но заемът от 500лв. е бил погасен. Тоест стигаме до извода, че не е настъпила имотна вреда.

Настоящият състав няма детайлно да разглежда престъплението по чл. 212, ал. 1 НК, тъй като в случая е безпредметно, но само ще изтъкне, че е съгласен с доводите на държавното обвинение и първоинстанционния съд, че в случая не е налице присвоително намерение, което е част от субективната страна на документната измама.

По отношение на престъплението по чл. 309, ал. 1 НК въззивният съд счита, че също не може да се говори за качеството на пострадал в настоящия казус. Родовият обект на посегателство при престъпленията от глава ІХ на НК са обществените отношения, свързани с документооборота- съставяне, използване и съхранение на различните видове документи. В решение 486-81І н.о. ВС приема, че „при документните престъпления обект на защита не е правото на собственост, а установеният ред и начин за съставянето и използуването на документите“. В настоящия случай дори и свидетелката Л. да се е подписала като поръчител от името на свидетелката Ц., то свидетелката Ц. няма интерес от обжалване, тъй като не са настъпили вреди, кредитът е изплатен, а и засегнатите отношения са от друг порядък.

Настоящият състав споделя напълно виждането на държавното обвинение, че ще става дума за малозначително деяние. Но настоящият съдебен състав трябва да изтъкне (само за пълнота), че и тук нещата не са доведени докрайтъй като дори да не е осъществен съставът на чл. 309 НК поради невъзможност да се установи кое лице е положило подписа, то точно поради тази причина законодателят е предвидил субсидиарният състав на чл. 316 НК и той намира приложежение, когато не може да се подведе лицето под наказателна отговорност.

Въззивният съд обаче иска да акцентира на нещо изключително важно, тъй като напълно споделя възраженията на представителя на държавното 5 обвинение за недопустимо вмешателство в работата на прокуратурата.

Правомощията на съда в процедурата по чл. 243, ал. 5 - ал. 8 от НПК не са в същия обем, както в съдебната фаза на наказателния процес, при решаване на въпросите по чл. 301 от НПК. Регулираните правоотношения са от различен порядък, тъй като в единия случай се касае до съдебен контрол върху досъдебната дейност, когато делото е прекратено преди да е стигнало до съдебната фаза, а в другия - за преценка на съда, осъществяваща се в съдебната фаза, при повдигнато с внесен обвинителен акт обвинение.

Разпечатката съдържа 24 от 36 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bdc19788-9a9c-4cd6-bc1e-0b0647836349