Решение № 265283 от 06.08.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н

И Е

№……

Гр. София, 06.08.2021 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д

А

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

Мл. съдия : Роси

Михайлова при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 4996 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 11010/14.01.2020 г. по гр. дело № 54047/2018 г. на СРС,157 с - е, признава за установено, по предявените от Д.А.М., ЕГН ********** и А.А.М., ЕГН **********, срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 от ЗЕ, че „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, няма право на принудително изпълнение за сумата от 3 822, 34 лв. - представляваща цена на топлинна енергия за периода за периода за периода 06.03.2006 г. - 01.01.2016 г. за имот, представляващ ап. 134, находящ се в гр. София, ж. к. ******* и за сумата 1 154, 45 лв. - представляваща лихва за забава за периода 06.03.2006 г. - 01.01.2016 г., поради погасяване на вземанията по давност, като исковете са отхвърлени над сумата от 3 822, 34 лв. до пълния предявен размер от 14 245 лв. и сумата за лихва за забава над 1 154, 45 лв. до пълния предявен размер от 8 684, 83 лв.

Със същото решение са отхвърлени предявените от Д.А.М., ЕГН ********** и А.А.М., ЕГН

********** срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК

*******, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 от ЗЕ, за признаване за установено, че ищците не дължат сумата от 506 лв. - главница, представляваща цена на топлинна енергия за периода м. 07.2014 г. - м. 11.2018 г за имот, представляващ ап. 39, находящ се в гр. София, ж. к. *******и сумата от 338 лв. - лихва за периода м.

07.2014 г. - м. 11.2018 г, поради непоискана доставка на основание чл. 62 ЗЗП, както и че не дължат сумата 5 379 лв. - представляваща главница и лихва за забава за периода 01.01.2016 г. - 06.03.2018 г. за апартамент 134, находящ се в гр.София, ж. к. ********, поради непоръчана доставка.

Решението се оспорва само от А.А.М. в частите, в които исковете са отхвърлени с доводи, че е постановено в противоречие с материалния закон и задължителната съдебна практика във връзка със заплащането на непоискана доставка. Позовава се на нарушение на нормата на чл. 62 ЗЗП, като поддържа, че не е налице нито искане, нито съгласие за извършване на доставката на ТЕ от страна на потребителите. Неоснователно съдът е достигнал до извод, че доставката на ТЕ е направена в резултат от искане на ЕС, поради което не е необходимо индивидуално искане на ищците, както и че колективното искане е достатъчно да обоснове валидно задължение за заплащане на ТЕ. Твърди, че разпоредбите на ЗЕ са приложими, доколкото не противоречат на ЗЗП. В случая е налице такова противоречие, тъй като ЗЕ предвижда заплащане на доставки, поръчани по силата на решение на ЕС или колективен договор, а ЗЗП предвижда, че такива се дължат само при наличие на индивидуални договори. Моли да се отмени решението и отрицателните установителни искове да се уважат изцяло. Претендират разноски в производството.

Ищцата М.Г.К., конституирана с определение от 07.10.2020 г. на мястото на починалата първоначална ищца Д.А.М., редовно призована, не взема становище по жалбата в предоставения срок. Тъй като въззивната жалба е подадена след смъртта на ищцата Д.А.М. настъпила на 29.12.2019 г., съдът намира, че тази жалба не обвързва нейният наследник по закон, който има право на самостоятелно обжалване в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, каквото не е предприел.

Въззиваемата страна - ответникът „Т.С.” ЕАД не е подал писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. В молба, депозирана в съдебно заседание на 12.05.2021 г., ответникът оспорва жалбата, моли да се остави без уважение.

Претендира разноски и евентуално моли да се намалят разноските на ищците поради прекомерност.

Третото лице помагач на ответника - „Т.с.“

ЕООД не е взело становище по жалбата.

По реда на въззивната проверка, настоящият състав намира следното :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно постановено и допустимо в оспорената от ищцата отхвърлителна част при изяснена по делото фактическа обстановка.

В частите, в които отрицателните установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК са уважени - решението не е оспорено и е влязло в сила.

В случая исковете са се основавали на твърдението на ищците, че процесните вземания не са възникнали, тъй като е налице непоръчана (непоискана) доставка на ТЕ, като при условията на евентуалност е поддържано, че вземанията са недължими поради погасяването по давност на правото на принудително изпълнение за периода 06.03.2006 г. - 01.01.2016 г. за ап. 134.

Основателно и в съответствие с процесуалния закон СРС е приел, че по общите правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса, съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК, всяка страна следва да докаже пълно и главно положителните факти, от които черпи изгодни за себе си последици. Тъй като става въпрос за отрицателни установителни искове за недължимост на суми по договор за доставка на ТЕ, в тежест на ответника е било да установи пълно и главно, по основание и размер вземането си срещу ищците, а ищците е следвало да докажат възраженията си срещу вземането и срещу неговата дължимост.

Предвид спецификата на търсената защита, в доказателствена тежест на ответника е да докаже пълно и главно фактите, от които е възникнало процесното вземане, в конкретния случай, наличието на договор за покупко - продажба на топлинна енергия и доставка на такава за битови нужди до имотите на ищците на претендираната стойност, съответно обстоятелствата свързани със спиране или прекъсване на давността за вземанията.

Обосновано и в съответствие с материалния закон и трайната практика на съдилищата по въпроса СРС е приел, че договорното отношение между главните страни възниква от качеството на ищците на собственици или носители на ограничено вещно право на ползване върху описаните в исковата молба недвижими имот или писмен договор - аргумент от разпоредбата на чл. 149, ал. 1 от ЗЕ и чл. 153, ал.1 от ЗЕ.

В допълнение на изложеното от СРС и във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи, че съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм.

- ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.

Следователно законът е предпоставил възникването на качеството потребител на ТЕ от пълното и главно доказване от ищеца на обстоятелството, че ответникът е собственик, вещен ползвател или лице, което изрично е поискало откриване на партида на свое име при доставчика на ТЕ, като ползвател на същата.

По силата на закона (чл. 150 ЗЕ,) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя.

Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона. (в посочения смисъл решение № 35 от

21.02.2014 г. по гр. д. №

3184/2013 г., ГК, ІІІ ТО на ВКС).

По делото е безспорно обстоятелството, че ищците са собственици на ап. 134, находящ се в гр. София, ж. к. *******4, съгласно приетото в последното съдебно заседание пред СРС, а относно ап. 39, находящ се в гр. София, ж. к. *******качеството на ищците на собственици се установява представения пред СРС нотариален акт за продажба на недвижим имот № 189, т. LLXX, дело № 23609 от 01.09.1997 г. и удостоверение за наследници, според което Д.А.М. и А.А.М., са единствени наследници (дъщери) на собственика на имота А.С. М.. Доколкото не е установено и не се твърди нищо различно, съдът намира, че правата на двете ответници в собствеността са равни - т. е. по 1/2 част.

Пред

СРС се установява, включително от приетата и неоспорена СТЕ, подаването на топлинна енергия за сградна инсталация и за общите части на сграда в режим на етажна собственост за процесните имоти и периоди.

Във връзка с основния довод в жалбата, че съдът неоснователно е приел, че е налице поискана доставка от ищците, въззивният състав споделя изводите на СРС относно приложението на Директива

2011/83, на която се позоват ищците и анализа на нормите й и препраща към изводите на СРС по този въпрос, на основание чл. 272 ГПК.

Обосновано съдът е направил извод, че доставката на отопление в сграда — етажна собственост е резултат от искане, направено за сметка на всички етажни собственици в сградата, в съответствие с предвидените в националното право особени правила за етажната собственост. За този извод е ирелевантно дали съответните етажни собственици са участвали в приемането на решението или са му се противопоставили.

Основателно СРС е приел освен това, че подаването на топлинна енергия за сградната инсталация, а оттам и за общите части на сграда - етажна собственост, което се извършва вследствие на взетото от етажната собственост решение за присъединяване на сградата към централното отопление, не може да се смята за непоръчана доставка на централно отопление по смисъла на член 27 от Директива 2011/83, като се е позовал на решение по дело С-708/17 дело С-725/17.

В допълнение на изложеното от СРС и във връзка с доводите в жалбата следва да се посочи, че по въпроса за съотношението между разпоредбите на ЗЕ и ЗЗП във връзка с доставката на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които те не противоречат на разпоредбата на чл. 62 ЗЗП, във връзка с § 1 от ДР на ЗЗП.

В ТР № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК на ВКС, по задължителен за съдилищата път, се възприема становището, че уредбата на отношенията в топлоснабдяването на сгради под режим на етажна собственост заварва при влизането си в сила от 10.06.2006 г. ЗЗП, който изрично забранява доставката на централно отопление без искане на потребителя.

Според ВКС „непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията

ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП - двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат“.