Решение № 132 от 13.10.2023, Окръжен съд - Кърджали

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 132 гр. К., 13.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова И.

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Петя Хр. Михайлова като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело № 20235100500163 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

С Решение № 68/20.02.2023 г., постановено по гр. д. № 765/2022 г., Районен съд – К. е допуснал да се извърши делба на търговски обект със застроена площ 85,15 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на гр. К., между съделителите: ищцата Г. В. Г. и ответниците М. Г. Б., П. И. Б., Н. М. Б., И. М. Б., С. П. Ч., З.

С. В., П. С. Ч. и П. Д. Б., при дялове: 1/8 ид. ч. за съделителя Г. В. Г., 1/4 ид. ч. за съделителя М. Г. Б., 4/24 ид. ч. за съделителя П. И. Б., 1/24 ид. ч. за съделителя Н. М. Б., 1/24 ид. ч. за съделителя И. М. Б., 4/24 ид. ч. за съделителя С. П. Ч., 1/24 ид. ч. за съделителя З. С. В., 1/24 ид. ч. за съделителя П. С. Ч. и 1/8 ид. ч. за съделителя П. Д. Б..

В първоинстанционното производство по искане на съделителите П. С.

Ч., З. С. В., С. П. Ч., П. Д. Б., П. И. Б., И. М. Б., Н. М. Б. и М. Г. Б., е постановено по реда на чл.250 от ГПК, Допълнително решение №

132/07.04.2023 г., с което делбеният съд е оставил без уважение направеното искане за допълване на постановеното по делото решението по допускане на делбата.

1

В настоящото въззивно производство срещу Допълнителното решение № 132/07.04.2023 г., е депозирана чрез процесуален представител, от ответниците в първоинстанционното производство – П. С. Ч., З. С. В., С. П.

Ч., П. Д. Б., П. И. Б., И. М. Б., Н. М. Б. и М. Г. Б. въззивна жалба. обжалваното решение, постановено по реда на чл.250 от ГПК, се атакува като неправилно и необосновано. Във въззивната жалба се сочи, че в делбеното производство е предявен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, по който първоинстанционният съд дължи произнасяне относно неговата допустимост и основателност с решението си по допускане на делбата, което обаче не е направил. Сочи се също, че неправилно и в противоречие със съдопроизводствените правила първоинстанционният съд приел, че искът за обезщетение, в частта за времето от 28.04.2022 г. до 21.06.2022 г. е иск по чл.

31, ал.2 от ЗС и подлежи на разглеждане при втора фаза на делбата, а в останалата му част за периода след 21.06.2022 г. е приел, че е искане по чл.

344, ал.2 от ГПК за постановяване на привременни мерки по отношение на процесния имот и отново не се произнесъл по същото. С жалбата се иска допълнителното решение да бъде отменено, вместо което делото да бъде върнато на първата инстанция с указания относно прилагането на закона. С жалбата се претендират разноски.

В срока и по реда чл. 263, ал. 1 от ГПК, не е депозиран отговор на въззивната жалба от въззИ.емата, ищец в първоинстанционното производство Г. В. Г..

В съдебно заседание, въззивниците чрез процесуалния си представител, поддържат въззивната жалба по съображенията, изложени в нея.

В съдебно заседание, въззИ.емата чрез процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба като неоснователна. Представя списък на разноските по чл.80 от ГПК.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от въззивниците, приема следното:

Жалбата, като подадена в срок и от лица, имащи интерес от обжалването, се явява допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Компетентния първоинстанционен съд е сезиран с депозирана от ищцата 2

Г. В. Г. искова молба, с която е поискала прекратяване на съсобствеността върху търговски обект със застроена площ 85,15 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на гр. К., одобрена със Заповед № РД18-66/18.10.2006г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо самостоятелният обект е от 22.03.22г., адрес на имота: гр. К., ул.“Б.“, ет. 1, обект - магазин, предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нИ. на обекта: 1, находящ се на първия етаж на сграда с идентификатор ***, с предназначение: друг вид обществена сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. К., одобрена със Заповед № РД-18- 66/18.10.2006г. на Изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо самостоятелният обект е от 22.03.22г., състоящ се от търговска зала, два склада и санитарен възел, при съседни самостоятелни обекти в сградата, съгласно схема за самостоятелен обект в сграда № 15-305595-22.03.22г.: на същият етаж- обект с идентификатор ***, обект с идентификатор ***, обект с идентификатор ***, обект с идентификатор ***, обект с идентификатор ***; под обекта няма; над обекта-обект с идентификатор ***, ведно с правото на строеж върху поземления имот в размер на 85,15 кв.м., между нея и ответниците, при квоти: 1/8 идеална част за ищцата Г. В. Г., 1/8 идеална част за ответника П. Д.

Б., 4/24 идеални части за ответника С. П. Ч., 1/24 идеална част за ответника З.

С. В., 1/24 идеална част за ответника П. С. Ч., 4/24 идеални части за ответника П. И. Б., 1/24 идеална част за ответника И. М. Б., 1/24 идеална част за ответника Н. М. Б. и 1/4 идеална част за ответника М. Г. Б..

С исковата молба ищцата е направила и искане да бъде осъден ответникът-съделител С. П. Ч. да й заплаща обезщетение за ползването на нейната 1/8 ид.част от делбения имот в размер на 100 лв. месечно, считано от 28.04.2022 г. –датата на уведомяването му – до окончателното изплащане на дела й. Искането е мотивирано с обстоятелството, че считано от 2019 г. съделителят е сключил с трето за производството лице договор за наем с наемна цена 50 евро, което обстоятелство я лишавало от възможността да ползва своя дял от имота.

В срока по чл. 131 от ГПК са постъпили отговори от ответниците по 3 делото, като така предявеният иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС е намерен за недопустим, а при условията на евентуалност и за неоснователен.

С постановеното по делото по реда на чл.344, ал.1 от ГПК решение, приключващо първата фаза на делбеното производство, първоинстанционният съд е допуснал поисканата делба между страните по делото –ищца и ответници при поисканите в производството квоти. За да постанови съдебния си акт, решаващият съд е приел, че е сезиран от ищцата и с искане по сметки по реда на чл.346 от ГПК , във вр. с чл.31, ал.2 от ЗС, по което обаче следвало да се произнесе във втората фаза на делбеното производство, поради което и не се е произнесъл по същото с решението си по допускане на делбата в първата фаза на делбеното производство.

Както беше посочено, в срок, с нарочна молба съделителите П. С. Ч., З.

С. В., С. П. Ч., П. Д. Б., П. И. Б., И. М. Б., Н. М. Б. и М. Г. Б., са направили искане за допълване на така постановеното в първата фаза на делбата цитирано

Решение

№

68/20.02.2023 г., като са поискали първоинстанционният съд да се произнесе с изричен диспозитив по исканията на ищцовата страна с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и с правно основание чл.344, ал.2 от ГПК. Районен съд – К. е постановил по реда на чл.250 от ГПК Допълнителното решение № 132/07.04.2023 г., с което е оставил без уважение така направеното искане за допълване на постановеното по делото решението по допускане на делбата. Съдът отново е изложил мотиви, че е сезиран от ищцата с искане по сметки по реда на чл.346 от ГПК , във вр. с чл.31, ал.2 от ЗС, по което следва да се произнесе във втората фаза на делбеното производство, като е приел че в делбеното производство не е направено и искане за постановяване на привременни мерки по реда на чл.344, ал.2 от ГПК, по което да се произнесе, както и че няма пречка изрично искане за постановяване на привременни мерки да бъде направено и на един по-късен етап, и по него да бъдат постановени такИ. във втората фаза на делбеното производство.

Именно това постановено по реда на чл.250 от ГПК допълнително решение е предмет на настоящия въззивен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост 4 на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/. При така очертаната рамка на въззивната проверка, настоящата инстанция намира процесното първоинстанционно решение за валидно и допустимо, а за да се произнесе относно неговата правилност, съобрази следното:

От фактическа страна въззивният съд приема, че изрично в производството още с исковата молба е предявено от ищцата само искане с правно основание чл.346 от ГПК, във вр. с чл.31, ал.2 от ЗС. С него, в резултат и на извършено изменение в откритото съдебно заседание от 23.01.2023 г., при условията на изключението по Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г., постановено по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, се търси обезщетение в размер на 77.50 лв. месечно за минал период от 28.04.2022г. и до окончателното изплащане на дела на съделителката, и който размер съставлява разликата между уговорената наемна цена в сключения от ответника- съделител С. П. Ч. с трето за производството лице Договор за наем от 01.09.2019 г. от 50 евро на месец, и средната пазарна цена, която е по-висока от договорената наемна такава. Възмездното предоставяне на общата вещ на трето лице е действие по управление /а не акт на лично ползване/, поради което цитираната задължителна съдебна практика приема, че по изключение обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС може да се претендира само за разликата между уговорена наемна цена, съобразно сключения от съсобственика наемен договор и средната пазарна цена, когато първата е пониска. В споделяното от настоящия съд Определение № 308/24.04.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 1773/2014 г. по описа на ІV г.о., ГК на ВКС, се приема, че претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е допустимо да бъде предявена и да бъде разгледана от съда за период от време, предхождащ делбеното производство или следващ предявяването на иска за делба, но предхождащ влизането в сила на определението по чл. 344, ал. 2 от ГПК , както и че тази материалноправна претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС е допустимо да бъде разгледана единствено и само по реда на чл. 346 от ГПК - във втората фаза на делбеното производство, дори и тя да е предявена още с исковата молба.

От фактическа страна въззивният съд не приема, че в делбеното 5 производство, било то с исковата молба или в процеса на първата фаза на делбата, ищцата е направила искане за постановяване на привременни мерки на основание чл.344, ал.2 от ГПК. За изчерпателност на изложението следва да се посочи и това, че изрично искане за това, както казва законът в цитираната алинея може да бъде направено „…и по-късно“ от момента на постановяване на решението по допускане на делбата. По такова искане постановеният от делбения съд акт има характер на определение и цели да разреши въпроса за ползването на делбения имот до приключване на делбеното производство, актът няма самостоятелен характер и може да бъде изменян от постановилия го съд при промяна на обстоятелствата. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана и в Определение №

1907/29.06.2023 г. по ч. гр. д. № 2582/2023 г., II г. о., ГК на ВКС.

Или, казано в заключение, доколкото по направеното при условията на изключението, съгласно Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г., постановено по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, искане с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС, делбеният съд следва да се произнесе /и относно допустимостта, и относно основателността му/ единствено и само по реда на чл. 346 от ГПК - във втората фаза на делбеното производство, то правилно решаващият съд не се е произнесъл по същото с решението си по допускане на делбата и с допълнителното си решение по чл.250 от ГПК. А доколкото настоящата инстанция намира, че ищцата в делбеното производство не е направила надлежно искане за постановяване на привременни мерки на основание чл.344, ал.2 от ГПК, то и не се следва към настоящия момент произнасяне по такова от делбения съд.