Решение № 3193 от 24.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3193 гр. Пловдив, 24.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20255330102383 по описа за 2025 година

Производството е образувано въз основа на искова молба от Е. Т. В., ЕГН **********, гр.

П., ж.к. ***, бл. ** против „Айзаем.БГ“ ООД, ЕИК 203595295, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Хаджи Димитър“, ул. „Панайот Хитов“, бл. 118, вх. Д, ет. 1, ап.

123, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № ****** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за допълнителна услуга в размер на 544,08 лв.

/обективирана в Погасителен план към Договор за паричен заем № ****** г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните, бил сключен договор за кредит от 14.08.2023 г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 600 лева, при фиксиран лихвен процент от 41,03% и годишен процент на разходите – 49,69%. Съгласно договора – чл.15 „Неразделна част от съдържанието на настоящия договор, освен приложимите Общи условия е първоначален погасителен план в шрифт 12, който включва данни относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски по договора, вкл. относно допълнително дължими суми по други договори, ако са налични такива“. Твърди се, че в настоящия случай според действащия погасителен план по процесния договор за паричен заем, ищецът дължи заплащане на такса за допълнителна услуга в размер на 544,08 лв., която следва да се престира заедно с месечната погасителна вноска. Посочва се, че ищецът е усвоила изцяло заемният ресурс, като не е изплатила 1 дължимата сума по договора, както и тази за допълнителна услуга.

Счита уговорката за заплащане на допълнителна услуга в размер от 544,08 лв. за нищожна, като неравноправна. Твърди, че липсва еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Посочва, че клаузата има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, като с нея се цели неоснователно обогатяване на ответника, без реално същият да е извършил конкретна услуга, като таксата представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускане и усвояване на кредита, като с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 41,03 % не отговаря на действително приложения, тъй като уговорената такса за допълнителна услуга представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високият лихвен процент нараства и стойността на ГПР, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 41,03 %, към който се кумулира вземането, представлява скрита печалба визирана в договора за такса за допълнителна услуга, с която кредиторът допълнително се обогатява се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение. Счита, че чрез уговореното в договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна, като по този начин се заобикаля ограничението на чл. 19, ла. 4 ЗПК при определяне на ГПР. Клаузата, предвиждаща такса за допълнителна услуга противоречи на добрите търговски практики, като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение, като такава разпоредба е в пряко противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поради невключването на таксата в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният посочва, че не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от такса за допълнителна услуга. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща на неверен ГПР води до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че не е изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.

Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за 2 потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. Съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и в ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР. С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата от договора за кредит от 14.08.2023 г., сключен с „Айзаем.БГ“ ООД, предвиждащи заплащане на такса за допълнителна услуга, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който взема становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че на ****** г. ищецът сключила договор за заем с „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД, ЕИК 203595295, съгласно който получила наведнъж и в брой сумата от 600 лв., при условията на договора и Общите условия към него. В тази връзка посочва, че договорът представлява и разписка за реалното получаване на заемната сума. Съгласно условията и сроковете по договора за заем ищецът посочва, че се задължила да заплати на „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД сума в размер на 695,92 лв., представляваща главница по Договора за заем в размер на 600 лв. и договорена възнаградителна лихва в размер на 95,92 лв. Сумата следвало да бъде заплатена според погасителния план на равни седмични вноски всяка в размер от по 68,01 лв. На същата дата ****** г. се посочва, че ищецът сключила договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг. Съгласно условията и сроковете по същия договор ищецът се задължила да заплати на „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД сума в размер на 544,08 лв., която следвало да бъде заплатена според погасителния план на равни седмични вноски всяка в размер от по 68,01 лв. Съгласно чл. 4, ал. 6 от Договора за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг между страните било уговорено, че в случай че изпълнителят сключи с възложителя отделно облигационно правоотношение, а именно договор за заем, изпълнителят може да означи размера на задълженията на възложителя по този договор, като ги прибави към общата дължима по договора за заем сума, включително в дължимите отделни вноски, което има цел само и единствено да улесни ищеца при погасяване на своето задължение по двата договора. Ответникът заявява, че признава иска в пълен обем, както фактите, така и недействителността на клаузата за такса за допълнителна услуга.

Счита, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Моли да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, а при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на 3 чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не се спори, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ****** г., по силата на който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 600 лева.

Съгласно сключения договор за заем от 14.08.2023 г. , страните са уговорили ГПР – 49.69 % и ГЛП – 41.03 %, като е отразено, че общата сума за плащане с включена допълнителна услуга е 695,92 лв.

Видно от приетия погасителен план към договора за заем и договора за имуществено проучване не е посочена стойност на допълнителна услуга, като месечните погасителни вноски са посочени в размер от по 68,01 лв. всяка или общо за целия срок на договора 544,08 лв.

На 14.08.2023 г. е подписан и друг погасителен план, в който не е отразена в месечната вноска и сумата от 68,01 лв.

На същата дата ****** г. се установява, че ищецът е сключила договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг. Съгласно условията и сроковете по същия договор ищецът се задължила да заплати на „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД сума в размер на 544,08 лв., която следвало да бъде заплатена според погасителния план на равни седмични вноски всяка в размер от по 68,01 лв. Съгласно чл. 4, ал. 6 от Договора за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг между страните било уговорено, че в случай че изпълнителят сключи с възложителя отделно облигационно правоотношение, а именно договор за заем, изпълнителят може да означи размера на задълженията на възложителя по този договор, като ги прибави към общата дължима по договора за заем сума, включително в дължимите отделни вноски, което има цел само и единствено да улесни ищеца при погасяване на своето задължение по двата договора.

Приети са като писмени доказателства молба за сключване на договора за имуществено проучване, както и декларация от кредитополучателя, както и Общи условия.

Приет е като писмено доказателство и СЕФ, в който е отразено, че предоставената в заем сума е в размер на 600 лв., като подлежи на връщане чрез заплащане на 8 месечни вноски от по 155 лв. или обща сума в размер на 1240 лв. В СЕФ е отразено, че годишният лихвен процент е 41,03 %, а ГПР е 49,69 %. Не се сочи какви разходи са взети предвид при формиране на ГПР, като водни от общата дължима сума и установеният годишен лихвен процент, отразеният в договора ГПР не отговаря на действителния такъв.

Съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит.

Ответникът „АйЗаем.БГ“ ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.

4 страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.