Определение № 215 от 07.06.2024, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 215 гр. Пловдив, 07.06.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станислав П. Г.

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Христо В. Симитчиев Въззивно частно гражданско дело № 20245000500256 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№2369/22.01.2024г. от К. ....против Определение № 31 от 04.01.2024 г., постановено по гр. дело № 3256/2021г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, в частта му, с която, след като е прекратил делото, съдът е осъдил К.... да заплати на ответН. Н. Д. М. сумата от 5005 лв. (пет хиляди и пет лева), представляваща сторени в производството съдебно-деловодни разноски, от които 5000 лв. за платено адвокатсок възнаграждение и 5 лв. за държавна такса за издаване на съдебно удостоверение, както и да да заплати на С. Ж. М. – лично и като законен представител на А.

Н. М., и на Н. Н. М. сумата от 17 000 лв. (седемнадесет хиляди лева), представляваща платено от тях адвокатско възнаграждение за представителство по делото.

В жалбата се поддържа, че така постановеното определение е неправилно, необосновано и в противоречие с материалния закон и установената съдебна практика, поради следните съображения:

На първо място, според К...., при прекратяване на делото в хипотезата на чл.231, ал.1 ГПК, поради изтичане на 6-месечен срок от спирането на делото по взаимно съгласие на страните, разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК, предвиждаща право на ответН. на разноските и при прекратяване на делото не намира приложение. Тази теза е мотивирана с виждането, че при липса на воля на която и да е от страните за възобновяване на спряното производство, се презюмира, че те са се спогодили и интересът за водене на делото е отпаднал и за двете страни. Посочва се, че ако ответникът е дал повод за завеждане на делото, то в Н.къв случай 1 не може да се касае за неоснователно завеждане на същото от ищеца. А в настоящия случай, ответниците били дали повод за завеждане на делото, доколкото в К.... било постъпило уведомление за образувано срещу един от тях наказателно производство, което било Комисията да вземе решение за образуване на производство за отнемане на незаконно придобито имущество. Ето защо, се поддържа, че тъй като причина за завеждане на делото е поведението на ответната страна, тя следва да понесе разноските, които е направила, въпреки че делото е прекратено. В тази връзка, жалбоподателят счита, че в случая по аналогия е приложима разпоредбата на чл.78, ал.9, изр.2 ГПК, а не чл.78, ал.4 ГПК.

На второ място, жалбоподателя поддържа, че не следва да бъде ангажирана отговорността му за разноските по делото, тъй като ответниците били представили доказателства за същите едва след изтичане на 6-месечния срок по чл.231 ГПК, като самите разноски за адв. възнаграждение били направени също след изтичането на този срок. За ответната страна е съществувала правна възможност да възобнови процеса в установения от закона срок, като в случай, че претенциите спрямо нея са неоснователни, е могла да претендира сторените разноски. След като не го е направила, същата следва да ги понесе, в противен случай би се облагодетелствала от собственото си бездействие.

В допълнение се излагат съображения, че дори още след приключването на съдебното заседание, в което делото е спряно по искане на двете страни, последните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, докато не заявят изричното му възобновяване в предвидения в закона шест месечен срок. Поради това, според жалбоподателя, страните не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса, тъй като същият е спрян. Тази забрана обезпечавала приложението на основни принципи на исковия процес - равенството на страните, равно право на защита и състезателност, установени с чл. 8 и 9 ГПК. Според жалбоподателя, представянето на молба с формалното искане за прекратяване на делото, след като е настъпило прекратителното основание - след изтичане на 6-месечния срок по чл.231 ГПК, не може да бъде разбирано разширително, т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса - тази, в която могат валидно да бъдат правени искания, с които се сезира съда, респективно да бъдат представяни доказателства, спрямо които противната страна не може да ангажира становище. Следователно, след спирането на делото, а на още по-голямо основание след изтичането на срока за възобновяване, не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер, както и да бъдат представени доказателства за извършени плащания. Счита се, че макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на последното заседание пред съответната инстанция.

На следващо място, жалбоподателят заявява, че претендиралите адвокатски хонорари са прекомерно завишени.

Посочва, че предявените срещу ответН. М. обективно и субективно съединени 2 искове са с цена 13 893 лв., като минималният размер на възнаграждението е в размер на 1 650,32 лв., изчислено съобразно действалата към момента на сключените договори за правна помощ Наредба №1/2004 в редакцията съгласно ДВ, бр. 68 от 31 юли 2020 г.

Отделно от горното, заявява, че от представените доказателства не става ясно платен ли са и кога претендираните разноски.

Посочва, че следва да се има предвид, че по делото не са извършвани съдебни заседания по съществото на спора - т.е. от страна на представители на ответниците са извършени действия единствено по изготвянето на отговор на исковата молба.

Извън гореизложеното, поддържа, че съдът не е обвързан от размерите на адвокатските хонорари, регламентирани в Наредба №1 от 09.07.2004 г., в какъвто смисъл е решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по присъединени дела С-427/16 г. и С-428/16 г.

В заключение, жалбоподателят моли да се отмени обжалваното определение и да бъде постановите ново, с което да бъдат оставени без уважение депозираните от ответниците по делото молби за присъждане на съдебно-деловодните разноски.

В законния срок, от ответниците Н. М., С. М. – лично и като законен представител на Н. М. и А. М., са подадени отговори на частната жалба, с които се оспорва същата като неоснователна, за което са изложени конкретни съображения, като се иска да бъде оставена без уважение.

Пловдивският апелативен съд намира, че частната жалба е допустима, тъй като е подадена от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд относно разноските по производството. По същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения:

На първо място, неоснователно е възражението на К...., че при прекратяване на делото в хипотезата на чл.231, ал.1 ГПК, поради изтичане на 6-месечния срок от спирането на делото по взаимно съгласие на страните, разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК, предвиждаща право на ответН. на разноските и при прекратяване на делото, не намира приложение.

Независимо че за спиране на производството е било дадено съгласие от всички страни, същото няма характер на спогодба, тъй като не касае разрешаване на предмета на делото, поради което и няма основание за приложение на нормата на чл.78, ал.9 ГПК, която касае хипотезата на разпределение на разноските при сключена по делото съдебна спогодба.

Абсолютно ирелевантен в конкретната хипотеза е въпросът дали ответниците са дали повод за завеждане на делото, тъй като в случая производството е прекратено в хипотезата та чл.231, ал.1 ГПК, без да е налице произнасяне на съда по съществото на спора, респ. не сме изправени пред хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК, при която се извършва преценка дали ответникът е дал повод за завеждане на делото. В крайна сметка, ищецът е този, който е инициирал процеса и при прекратяването на делото, независимо в която от възможните хипотези, ответникът има право на сторените разноски по производството, на основание чл.78, ал.4 ГПК. Касае се за процесуални норми, които, освен че са пределно ясни, не е 3 допустимо да се тълкуват разширително, а тезите на жалбоподателя, изразени в жалбата, не се основават и на съдебната практика.

По възраженията на жалбоподателя относно недопустимост на представянето на доказателства за сторените от ответниците разноски по производството и отправяне на искане за присъждането им, съдът намира, че същите са неоснователни. При спряно по взаимно съгласие производство, което не е прекратено служебно от съда с изтичане на 6месечения срок от спирането, всяка страна е легитимирана да поиска това. Съответно, доколкото никоя от страните не е изразила воля за възобновяване на производството, в т. число и ищецът, който го е инициирал, производство подлежи на прекратяване от съда съгласно чл.231, ал.1 ГПК, което означава, че още е „висящо“, т.е. прекратяването не настъпва ех lege, а въз основа на акт на съда. Следователно, формалното изтичане на 6месечния срок по чл.231, ал.1 ГПК не води автоматично до прекратяване на делото и не преклудира възможността на страните да извършват процесуални действия след датата на изтичане на срока. Поради това, неоснователен и необоснован е доводът в жалбата, че част разноските за адв. възнаграждение са извършени на 02.01.2024г., след изтичане на 6месечния срок от спирането на делото. В конкретния случай, поради липсата на искане за възобновяването му, няма да се провежда и открито съдебно заседание по делото, поради което ответниците са могли да представят доказателства за сторените разноски едновременно с молбата за прекратяване на делото, както е процедирано и в настоящия случай. Не може да бъде споделена тезата, че това е недопустимо, тъй като производството е било спряно, доколкото не се касае за процесуални действия, свързани с предмета на спора, за надлежното извършване на които да е необходимо производството да бъде възобновено преди това. Още повече, че след като са налице предпоставките за прекратяване на делото, ответниците нямат Н.къв интерес, а и не са задължени от процесуалния закон да искат възобновяването му само за да представят доказателство за извършените разноски.

По отношение възраженията в жалбата относно прекомерност на платените от ответниците адвокатски хонорари:

При цена на исковете срещу ответН. Н. М. от общо 13 893 лв., като минималният размер на възнаграждението е в размер на 1 650,32 лв., изчислено съобразно действалата към момента на сключените договори за правна помощ Наредба №1/2004. Строго формално, ако основният водещ критерий при формирането му е единствено материалният интерес, това би го квалифицирало като прекомерно. В случая обаче, следва да се вземат предвид общата фактическа и правна сложност на делото, която е значителна. Именно ответникът М. е проверяваното лице, срещу което е започнала проверка от К.... и независимо че стойността на имуществото, което се иска да му бъде отнето е незначителна на фона на общата цена на исковете, преценката относно основателността на исковете срещу М., респ. обема на защитата срещу тях на практика включва пълния обем фактология имуществото и доходите както на проверяваното лице, така и на семейството му през периода на проверката, за да се прецени дали е наличие твърдяното значително несъответствие между нетния му доход и имуществото му по см. на §1, т.3 от ЗОНПИ в размер на 1 866 9.810,90 лв, след което би 4 могло да се пристъпи към отнемане на имуществото, за което няма доказан законен източник. Предвид изложеното, съдът намира, че платеното от ответН. адвокатско възнаграждение от 5000 лв, доказателство за което е отразеното в договора плащане на същото, не е прекомерно.

По отношение на сторените от С. М., А. М. и Н. М. разноски, по делото се установява, че между адв. Д. Р. и С. М., лично и като законен представител на децата й, е сключен договор за правна защита и съдействия с дата 08.03.2022г., представен по делото с писмения отговор на ИМ от 16.03.2022г., в който е уговорено възнаграждение за представителството по делото от 10 530 лв. Впоследствие, видно от представения с молбата от 02.01.2024г. от адв. Р. заверен препис от същия договор, в частта му относно възнаграждението, е налице допълнение, като е уговорено допълнително такова от 11470 лв или в общ размер от 22 000 лв, с начин на плащане: по банка. Със същата молба е представено извлечение по сметка от Р..... ЕАД, от което е видно, че на 16.03.2022г. по банковата сметка на адв.Р. е постъпил превод на сумата от 5000 лв, с наредител С. М. и основание: Частично възнаграждение по гр.дело №3256/21г. на ОС Пловдив“, както и извлечение от онлайн банкиране за движение по сметка BG.... в банка ОББ с титуляр адв.Р., съдържащо данни за получен на 02.01.2024г. превод на сумата от 12 000 лв от С. М. с основание „допл. по гр.дело №3256-2021 Ос П“.