Решение № 55 от 09.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 55 гр. София, 06.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Ем. Владимирова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско дело № 20221100500671 по описа за 2022 година

Производството е по реда на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.

С решение № 20198590 от 14.10.2021 г. по гр.д. № 26093/2020 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 66 състав, е осъден ответникът „С П.С.С.Т.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„****, да заплати на М. Г. З., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „****, по предявените искове с правна квалификация по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД и чл. 222, ал. 1 КТ, както следва: сумата от 11 280,63 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от м. 01.2018 г. до м. 03.2020 г. по трудов договор № 8/15.03.2016 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба /19.06.2020 г./ до окончателното погасяване, сумата от 4 362,56 лв. - обезщетение за забава върху претендираното трудово възнаграждение за периода 1.06.2018 г. до 19.06.2020 г. и сумата 1 696,65 лв. - обезщетение за оставане без работа за един месец в размер на брутното трудово възнаграждение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба /19.06.2020 г./ до окончателното погасяване, като са отхвърлени исковете като неоснователни до пълния предявен размер. Осъден е ответникът „С П.С.С.Т.“ ООД да заплати на основание чл.78, ал. 1 ГПК на ищцата М. Г. З. сумата от 4 032,76 лв.– разноски по делото. Осъдена е ищцата М. Г. З. да заплати на основание чл.78, ал. 3 ГПК на ответника „С П.С.-С.Т.“ ООД сумата от 68,12лв. – разноски по делото. Осъден е ответникът „С П.С.-С.Т.“ ООД да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса в размер на 985,71 лв.

1

Срещу решението в частта, с която са уважени исковете по чл. 128 КТ, чл. 86 ЗЗД и чл. 222 КТ, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника „С П.С.-С.Т.“ ООД, чрез процесуалния представител адв. И. Б..

Изложени са съображения за неправилност на решението на Софийски районен съд в обжалваната част. Сочи се, че разпоредбата на чл. 272, ал. 1, т.

2 КТ не се припокривала с извършване на извънсъдебно прихващане, както приел и първонистанционният съд, доколкото съгласно чл. 272 КТ без съгласието на служителя не можело да се извършват удръжки, а съгласно ЗЗД, за да се извърши прихващане било достатъчно да има изявление на едната страна, отправено до другата, което да е получено от нея. Сочи се, че в отговора на исковата молба ответникът е посочил, че правното основание на извършеното прихващане с вземания на служителя се намира в чл. 272, ал. 1, т. 2 КТ, като това твърдение е по повод изложените от ответника факти, че преведените на ищцата на 23.11.2019 г. и на 27.12.2019 г. суми, съответно в размер на 7 354 лв. и на 5 200 лв. (с изрично посочено в преводните нареждания основание „дивиденти“) действително се дължат на техническа (счетоводна) грешка, доколкото същата в лично качество никога не е била съдружник в дружеството работодател. Именно поради факта, че тези суми са преведени без основание на ищцата, същите се явявали недължимо платени и затова впоследствие са прихванати. Установявало се, че удръжки по чл. 272 КТ за така преведените суми не са правени от дружеството работодател. Сочи се още, че неправилни били изводите на Софийския районен съд, че работодателят не бил доказал извършването на извънсъдебно прихващане между своето вземане и насрещното вземане на ищцата. Налице били всички елементи на фактическия състав по чл. 103 ЗЗД. Неправилно първоинстанционният съд приел, че не е доказана недобросъвестността на ищцата при получаване на сумите. Посочено е, че при извършване на преводите изрично е било отбелязано основанието, а именно „дивиденти“. В тази връзка първоинстанционният съд не се бил съобразил с приетото в решение по гр.д. № 434/2017 г. на ВКС, IV г.о. В случая по делото било установено, че дружеството не е разпределяло дивиденти през 2019 г., а само са се водили разговори за евентуално разпределяне на такива. Същевременно ищцата, в качеството си на физическо лице, не била съдружник в дружеството, а служител по трудово правоотношение, поради което нямала право да получава дивиденти. Било установено и че преведените суми не представляват допълнително възнаграждение „бонус“, нито „13-та заплата за 2019 г.“. По отношение на иска по чл. 222 КТ се сочи, че от значение за неговата основателност е решението на ВКС по гр.д.№ 3311/2021 г. на ВКС, IV г.о., предмет на което били исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 - 3 КТ, предявени от служителката. Сочи се още, че неоснователността на главните искове обуславя и неоснователност на исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Прави се искане решението на Софийски районен съд да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове – отхвърлени. Претендират се разноските за производството.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба е подаден от ищцата М. Г. З.. Излагат се съображения за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че възражението за извънсъдебно прихващане, направено от ответника, се явява неоснователно. Спорните плащания не били техническа 2 грешка по смисъла на чл. 271, ал. 1, т. 2 КТ. Не били налице предпоставките за извършване на извънсъдебно прихващане със спорните плащания – вземанията на ответника не били ликвидни, липсвало изрично изявление за извършване на прихващане от страна на работодателя преди завеждане на исковата молба. Сочи се още, че ответникът не е установил, че ищцата е било недобросъвестна при получаване на сумите – напротив, същата имала обосновано предположение, че същите представляват допълнително трудово възнаграждение. Сочи се, че основателни са и исковете по чл. 222 КТ и по чл.

86, ал. 1 ЗЗД. Прави се искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендират се разноските за въззивното производство.

Решението на първоинстанционния съд като необжалвано е влязло в сила в частта, с която предявените искове са отхвърлени до пълния предявен размер.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, но при съобразяване с приетото в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Предявени са искове с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ, чл. 222, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По иска с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ:

Между страните е безспорно обстоятелството, че ищцата е сключила с ответника трудов договор № 8 от 15.03.2016 г., изменен с анекси от 12.01.2017 г., 1.09.2017 г., 1.07.2019 г. и 1.08.2019 г. По делото се установява, а и не е спорно между страните, че на 10.04.2020 г. ответникът е връчил на ищцата предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл.

328, ал. 1, т. 2 КТ.

В тази връзка пред въззивната инстанция се установява, че от служителката са били предявени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, по които е образувано гр.д. № 22824/2020 г. на Софийски районен съд, с решението по което предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ са били уважени, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – уважен частично. С решение от 13.05.2021 г. по в.гр.д.

№ 104/2021 г. на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, първоинстанционното решение е отменено в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ. В частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за признаване за незаконно и отмяна на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на М. Г. З., извършено със заповед № 376/10.04.2020 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от управителя на „С П.С.-С.Т.“ ООД, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. В частта, с която е отменено първоинстанционното решение и са отхвърлени като неоснователни исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ решението на Софийски градски съд е обжалвано, като с определение № 293 от 19.04.2022 г. по гр.д.№ 3311/2021 г. на Върховния касационен съд, IV 3 г.о., е допуснато касационно обжалване на решението на Софийски градски съд в обжалваната от служителката част.

По делото се установява, а и не е спорно между страните, че към 20.05.2020 г. ищцата е била едноличен собственик на „Т.К.“ ЕООД, което дружество към същата дата е било собственик на 15 дружествени дяла, представляващи 30% от капитала на дружеството работодател „С П. – С-С. Т.“ ООД. Управител на „Т.К.“ ЕООД към същата дата е бил свидетелят В.З., съпруг на ищцата.

Ищцата твърди, че към 30.03.2020 г. ответникът работодател е дължал сумата от 26 368,55 лв., представляваща неизплатени суми за трудово възнаграждение за периода от м.01.2018 г. до м.03.2020 г. С покана от 13.05.2020 г., изпратена по електронната поща, ищцата поканила ответника да заплати дължимите суми за трудови възнаграждения. Поканата съдържа изявление на ищцата ответникът да заплати както дължимите суми по трудовото правоотношение, така и всички непогасени суми по предоставен от нея в полза на дружеството заем, в това число главница и непогасена лихва до датата на изплащането.

След получаване на поканата ответникът заплатил дължимото възнаграждение за периода 1 април 2020 г. – 9 април 2020 г. в размер от 3 364,11 лева. На 19.05.2020 г. дружеството заплатило на ищцата и сумата от 14 987,92 лв. с основание „заплати“, като това обстоятелство не е спорно между страните.

Предвид частичното плащане, ищцата претендира сумата от 11 380 лв., представляваща трудово възнаграждение, дължимо за периода от м.01.2018 г. до м.03.2020 г., както и законна лихва за забава в размер от 4 683,45 лв., начислена от 1.06.2018 г. до предявяване на исковата молба, както и законната лихва върху съответната главница от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане на сумите. Сочи се, че исковата претенция обхваща целия посочен по-горе период, тъй като ответникът заплащал частично дължимото трудово възнаграждение на ищцата, често със забава и без уточнение кои плащания за кой месец се отнасят. Сочи се още, че се претендира нетния размер на неизплатените трудови възнаграждения.

Ответникът твърди, че е извършил извънсъдебно прихващане с неизплатения остатък от трудовите възнаграждения на ищцата с неоснователно платени от работодателя суми в размер от 12 554,00 лв. В тази връзка по делото е представено потвърждение за плащане от ProCredit Bank за сумата от 7354,00 лв., преведена от работодателя по сметка на ищцата на 23.11.2019 г. с посочено основание „дивиденти“, както и авизо за нареден кредитен превод от „Банка ДСК“ ЕАД за сумата от 5 200 лв. с посочено основание „дивиденти“, преведена от ответника по сметка на ищцата на 27.12.2019 г.

Ищцата не оспорва, че е получила тези суми, но сочи, че същите представлявали бонус – допълнително трудово възнаграждение за постигнати от нея добри резултати. Сочи, че дори да се приеме, че сумите не представляват бонуси, то към момента на получаването им тя е била добросъвестна и е имала субективната представа, че получените плащания представляват допълнително възнаграждение, което дружеството изплатило по свое усмотрение и възможност, съгласно уговореното в чл. 3.13 от трудовия договор, сключен между страните.

4

Ответникът твърди, че е направил извънсъдебно изявление за прихващане на основание чл. 272, ал. 1, т. 2 КТ с неоснователно платените на ищцата суми.

Сочи, че ищцата няма право да получава дивиденти, доколкото не е съдружник в дружеството. Позовава се на допусната техническа грешка.