Решение № 3832 от 01.08.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3832 гр. Пловдив, 01.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20245330108019 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от М. Е. П., ЕГН **********, против „Вива Кредит” АД, ЕИК 207343548, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № ***** г., сключен между страните, предвиждаща задължение за ищеца да заплати неустойка в размер на 458,28 лева, в случай че в тридневен срок от усвояване на сумата по договора не предостави обезпечение на вземанията на ответника – кредитор по посочения договор.

Предявени са и насрещни искове от „Вива Кредит” АД срещу М. Е. П., с които се претендира на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД заплащане на сумата от 1400 лева – главница по Договор за паричен заем № ***** г., сключен между страните, както и на сумата от 215,32 лева – договорна лихва за периода 28.03.2023 г. – 04.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 20.06.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.

В първоначалната искова молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***** г., по силата на който ответникът „Вива Кредит” АД е предоставил на ищеца М. Е. П. сума в размер на 1400 лева, при договорена възнаградителна лихва от 40,32 % и ГПР от 49,39 %. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, ищецът дължал на кредитора неустойка в размер на 458,28 лева, в случай на неизпълнение на условията, визирани в чл. 4, ал. 1 от договора за предоставяне на обезпечение. Заемополучателят следвало да престира неустойката разсрочено заедно с 1 погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка. Твърди се, че ответникът недобросъвестно и в ущърб на потребителя е поставил неизпълними изисквания, за да бъдат заобиколени изискванията на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, като по този начин се нарушавали изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива Кредит” АД, с който оспорва исковата претенция. Счита, че за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на иска, тъй като по процесния договор не е начислявана неустойка нито е начислявана такса за експресно разглеждане и тези разпоредби от договора не са произвели действие. По отношение на вземането за неустойка при непредоставяне на обезпечение се посочва, че към датата на сключване на договора не е сигурно дали ще възникне, поради което и същото не следва да се включва при формиране на ГПР по договора. Поддържа се, че задължението за заплащане на неустойка е условно и зависи изцяло от действията на потребителя. Твърди се, че уговорената клауза за неустойка не противоречи на добрите нрави, а ищцата е имала избор кое обезпечение да представи преди да й бъде начислена неустойката. На същата бил предоставен 14-дневен срок за отказ от сключения договор, в който случай нямало да дължи неустойка. Поради изложеното се моли предявеният иск да бъде отхвърлен.

Претендират се разноски.

В срока за отговор на исковата молба са предявени насрещни искове от „Вива Кредит” АД срещу М. Е. П.. В насрещната искова молба се признава, че на ** г. между страните е сключен Договор за паричен заем № ***** при фиксиран лихвен процент от 40,32 % и ГПР от 49,39 %. Твърди се, че по силата на посочения договор М. П. е усвоила сума в размер на 1400 лева, като се е задължила да върне заемната сума на 18 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 89,74 лева, която включва главница и договорна лихва. Сочи се, че преди сключването на договора кредиторът е предоставил на потребителя Стандартен европейски формуляр. Възразява се по договора да са начислявани такса експресно разглеждане и неустойка. Твърди се, че главницата по договора и възнаградителната лихва не са заплатени. Предвид това се претендира заплащане на сумата от 1400 лева – главница по Договор за паричен заем № ***** г., сключен между страните, както и сумата от 215,32 лева – договорна лихва за периода 28.03.2023 г. – 04.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда до окончателното изплащане. Моли се да бъдат уважени предявените насрещни искови претенции.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника по насрещните искове М. Е. П. е депозиран писмен отговор. Твърди се, че процесният договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на 2 нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. с чл. 21 ЗПК. Навеждат се твърдения, че действителният размер на ГПР се различава от посочения от кредитора, тъй като предвидените в договора вземания за неустойка и такса не били включени при изчисляване на ГПР, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно разходите, които ще прави при обслужването на заема. Сочи се, че при недействителен договор за кредит потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. С оглед изложеното се моли за отхвърляне на предявените насрещни искове.

По допустимостта на производството по предявения от М. Е. П. установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК:

Съдът счита, че предявеният иск е допустим, доколкото от изложените в исковата молба твърдения и отправено искане се изяснява, че се претендира прогласяване нищожността на клауза от договор за заем, по който се посочва, че ищецът е страна. След като се твърди, че сключеният между страните договор съдържа нищожна клауза, засягаща интереса на потребителя, то ищецът всякога разполага с правен интерес от прогласяване нищожността на същата и не е длъжен да изчаква кредиторът да пристъпи към събиране на съответното вземане. Предвид изложеното, възражението на „Вива Кредит“ АД за липса на правен интерес за ищеца от предявяване на установителен иск за прогласяване нищожността на клауза от сключен между страните договор, поради това, че кредиторът не е пристъпил към събиране на вземането по съответната клауза, се явява неоснователно.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че помежду им е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ***** г., по силата на който „Вива Кредит” АД (заемодател) е представило на М. Е. П. (заемател) сумата от 1400 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40,32 % и ГПР от 49,39 %. Задължението по договора следва да се погаси на вноски в срок до 04.12.2023 г., съобразно отразеното в чл. 2, ал. 1, т. 4 от същия.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за паричен заем, в тридневен срок от усвояването на сумата по договора, потребителят следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител – физическо лице, което да отговаря кумулативно на следните изисквания: да е навършило 21-годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със 3 статус „период на просрочие от 0 до 30 дни”; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател, или 2) банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. При неизпълнение на посоченото задължение за предоставяне на обезпечение, на основание чл. 4, ал. 2 от договора за заем, заемателят дължи на кредитора неустойка в размер на 458,28 лева, заплащането на която е изначално разсрочено в погасителния план.

С отговора на исковата молба „Вива Кредит“ АД признава обстоятелството, че при формиране на приложимия към договора ГПР не се включва вземането за неустойка.

Видно от съдържанието на процесния договор за заем, съгласно чл. 1, ал. 3 от него, заемателят се е задължил да заплати на заемодателя и такса за експресно разглеждане на документи в размер на 687,42 лева.

По делото е представена и приета като писмено доказателство справка с дата на изготвяне 07.06.2024 г. (л. 33-34 от делото), съобразно която не са осъществявани плащания от заемополучателя М. Е. П. по Договор за паричен заем № ***** г., сключен между страните.

При така установената фактическа обстановка, съдът счита от правна страна следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем, по което М. Е. П., като заемател, е усвоила предоставената й от „Вива Кредит“ АД, като заемодател, сума в размер от 1400 лева.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Заемателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК. В конкретния случай, доколкото сумите по процесния договор за кредит следва да се върнат в период по-дълъг от три месеца, то не се прилага изключението разписано в чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална 4 недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят – потребител дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

В първоначалната искова молба е релевирано от потребителя основание за недействителност на процесния договор за кредит, свързано с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради това, че кредиторът не включва към ГПР по договора вземането за неустойка, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По отношение на клаузата на чл. 4, ал. 1 от процесния договор се изясни, че същата предвижда задължение за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител – физическо лице, който следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания, или банкова гаранция в размер на всички дължими по договора суми. Така въведените изисквания в договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. В тази връзка не се споделя изложеното в писмения отговор от кредитора, че е предоставил избор на заемополучателя кое обезпечение да представи преди да бъде начислена неустойка. При тълкуването на клаузите от процесния договор в тяхната съвкупност се налага извод, че изпълнението на посочените в чл. 4, ал. 1 от договора изисквания представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не се предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, като се вземе предвид и заемната сума, която е в сравнително нисък размер (1400 лева). С оглед изложеното, то не би могло да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за всички дължими към кредитора суми или поръчител – физическо лице, който да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания към него и то в толкова кратък срок (тридневен) след усвояване на сумата по договора. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. С оглед изложеното се налага извод, че с поставянето на изначално неизпълними от 5 потребителя изисквания, кредиторът цели да се обогати за негова сметка и да го натовари със задължението за заплащане на допълнително възнаграждение, отразено в договора като неустойка. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява сигурен разход за потребителя и същото е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.