Решение № 134 от 15.10.2021, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 134 гр. Пловдив, 15.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на шести октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Станислав П. Георгиев

Катя Ст. Пенчева при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно търговско дело № 20215001000457 по описа за 2021 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 260026, постановено на 9.03.2021 г. по т.д.

31/2021 г. на Окръжен съд-Хасково, с което е отхвърлен предявеният от Д. П.

М. иск с правно основание чл. 29 от ЗТРРЮЛНЦ против „А.“ЕООД-гр. Х.

(заличено търговско дружество) за приемане за установено, че вписването по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ с акт № *** обстоятелство заличаването на търговското дружество след проведена ликвидация е несъществуващо поради невалидно възникване, което решение е допълнено относно разноските с определение по чл. 248 от ГПК № 260229/17.05.2021 г., като е осъден Д. П. М. да заплати разноски 300 лв. за адвокатско възнаграждение в полза на Общински съвет - Х. като упражняващ правата на Община Х..

Жалбоподателят Д. П. М. моли решението да бъде отменено като неправилно по съображения, изложени в жалбата от 29.03.2021 г., и да бъде постановено от въззивния съд решение, с което да бъде уважен предявеният 1 от него иск. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява с искова молба от 5.02.2020 г. иск с правно основание чл. 29,ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ за признаване за установено спрямо ответника „А.-Х.“ЕООД-гр.

Х., че вписаното по партидата на дружеството с акт № *** на длъжностното лице по регистрацията в ТРРЮЛНЦ при АВ обстоятелство заличаването на търговското дружество след проведена ликвидация е несъществуващо. Не заявява искане за събиране на нови доказателства във въззивното производство. Претендира за присъждане на разноски.

Ответникът по жалбата „А.-Х.“ЕООД-гр. Х. (заличен търговец) моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 21.04.2021 г. Като ответник в производството пред първата инстанция счита иска за недопустим, евентуално за неоснователен. Не е заявил искане за събиране на нови доказателства във въззивното производство. Претендира за присъждане на разноски за въззивното производство.

Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:

Безспорно е между страните, видно е от справката в ТРРЮЛНЦ, че с вписване № *** търговецът търговско дружество „А.-Х.“ЕООД-гр. Х. е заличен след прекратяването му с ликвидация. Ищецът твърди, че това вписано обстоятелство е несъществуващо, защото не е възникнало валидно, тъй като се основава на незавършен фактически състав на процедурата по ликвидацията. Твърди, че изготвените и представени от ликвидатора документи в ТРРЮЛНЦ за вписването на заличаването са с невярно съдържание, защото в крайния баланс и пояснителен доклад към него не е включено, че дружеството има парични задължения към ищеца, произтичащи от сключения между него и Община Х. договор за възлагане на управлението на дружеството на основание решение № 400/26.04.2013 г. на ОбС-Х.. Твърди, че тези парични задължения на дружеството към него като бивш управител са в размер на 3 927 лв. за обезщетение за неползван отпуск за 2013 г., 2014 г. и 2

2015 г. и в размер на 3 040 лв. за обезщетение при прекратяване на договора за възлагане на управление, както и лихвите за забава върху тях. Твърди, че ликвидаторът не го е поканил като известен кредитор да получи тези негови вземания, с което е нарушил чл. 267,изр.2 от ТЗ. Твърди, че е нарушен и чл.

273,ал.1 от ТЗ, съгласно който заличаването на дружеството в ликвидация се вписва след като всички негови задължения са уредени, а е правно невъзможно да се приеме, че ликвидацията е приключила валидно, тъй като не са били налице всички валидни предпоставки за заличаването. Твърди, че като бивш управител на търговското дружество-ответник, освободен с решение от 29.05.2015 г. на ОбС-Х., той е лице с правен интерес от предявяване на този иск, за да получи дължимите му се обезщетения, произтичащи от договора за възлагане на управление, защото правото му да ги получи е накърнено от извършеното вписване, заличаването на което ще доведе до благоприятна промяна в неговата сфера. Затова моли да бъде постановено съдебно решение, с което да бъде прието за установено спрямо ответното дружество, че вписаното по партидата му в ТРРЮЛНЦ обстоятелство заличаване на търговското дружество след проведена ликвидация е несъществуващо. С молба от 28.02.2021 г. твърди и че вземането си за изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е предявил пред ликвидатора с нарочна молба от 28.08.2016 г., получена от него, видно от известие за доставяне (обратна разписка), както и че правният му интерес е налице и защото правоотношението между управителя и търговското дружество е гражданско и този иск е единствената му възможност да защити интересите си, в който смисъл е решение от 28.02.2019 г. по в.гр.д. № 851/2018 г. на ОС-Х., разглеждал като втора инстанция трудовия спор между ищеца и Община Х. за дължимите му парични суми.

С писмения отговор на исковата молба от 16.10.2020 г. от страна на ответното дружество (ЕООД с общинско имущество, с едноличен собственик на капитала Община Х.), заличен търговец, чрез пълномощник-адвокат, определен за процесуален представител по делото с решение на ОбС-Х. от 25.09.2020 г. на основание Наредбата за упражняване правата на Община Х. върху общинската част от капитала на търговски дружества, се възразява, че искът е недопустим. Твърди се, че вземанията не са предявени в 3 производството по ликвидация в срока по чл. 267 от ТЗ, което е особено валидно за претендираното вземане за обезщетение при прекратяване на договора, като тези претендирани вземания не са предявени против дружеството и впоследствие, след изтичане на срока по чл. 267 от ТЗ, както и до настоящия момент, поради което всички те са погасени по давност. Твърди се, че съдебната практика приема, че постановяването на решение по чл.

365,т.3 от ГПК във вр. с чл. 29 от ТЗ, с което се установява вписване на несъществуващо обстоятелство, има смисъл само ако кредиторът е предявил своето известно и безспорно вземане в производството по ликвидация, а своето спорно вземане (какъвто е настоящият случай

) по съдебен ред в срока по чл. 267 от ТЗ, но не по-късно от давностния срок за предявяване на вземането. Твърди се, че само в тези случаи за кредитора съществува възможност (затова и интерес) да удовлетвори вземането си, а в конкретния случай ищецът не притежава вземане към дружеството. Заявява се, че твърдените от ищеца претенции са погасени по давност, поради което са несъществуващи. Твърди се, че ищецът не притежава качеството кредитор на заличеното дружество, поради което и не разполага с право на иск за тези вземания, следователно за него липсва и правен интерес от предявяване на иска. Затова ответникът моли делото да бъде прекратено. Евентуално, ако не се възприеме становището за недопустимост на иска, твърди, че той е неоснователен. Твърди, че за да бъде квалифицирано вписаното заличаване на ответното ЕООД като вписване на несъществуващо обстоятелство следва ищецът да докаже, че задълженията на заличеното дружество не са уредени и/или остатъкът от имуществото му не е разпределен. Твърди, че за уважаването на иска е необходимо ищецът да установи факта на вписване на оспорените обстоятелства в търговския регистър, както и че към датата на откриване на ликвидационното производство е имал ликвидно и изискуемо вземане от дружеството, че е бил „известен кредитор“ и че вземането му не е уредено към датата на заличаване на дружеството, а в случая тези три обстоятелства не са налице. Относно претендираното вземане за обезщетение за неползван платен годишен отпуск твърди, че то не е било известно на ликвидатора на дружеството, както и че то е било спорно по своето основание и размер. Твърди, че такова задължение не е било записано в търговските книги на ответното дружество по вина на самия ищец, който в периода, за който се претендира обезщетението, е бил управител на ЕООД. Твърди, че 4 през този период във ведомостите на дружеството не е водена коректно отчетност за ползвания от управителя платен годишен отпуск, нито за размера на изплатеното му брутно трудово възнаграждение, като този пропуск се дължи и на неупражнен контрол от негова страна. Заявява, че ответникът не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение и от неположената грижа на добър търговец по отношение на дружествените дела на ръководеното от него ЕООД, индиция за което е и писмо от 19.05.2017 г. на директора на ТП на НОИ-Х. в отговор на запитване от Община Х., в което се твърди, че в предадените след ликвидацията ведомости на дружеството липсва информация досежно ползвания отпуск от управителя М. и размера на изплатеното му брутно трудово възнаграждение.

Твърди и че така претендираното вземане не е предявявано в срока по чл. 267 от ТЗ, като изпратената от М. молба от 28.08.2018 г. до ликвидатора не може да обоснове извод за качеството му на известен кредитор, доколкото в същата липсва каквато и да е конкретика, особено по отношение размера на претенцията. Твърди, че това вземане не е било известно на ликвидатора и дружеството, а дори и да е било известно то е било спорно, предвид на което М. не е бил сред кръга на известните кредитори на дружеството. Твърди, че вземането не е било предявено по съдебен ред в срока на ликвидацията.

Твърди, че затова, както и предвид липсата на каквато и да е конкретика на претенцията, ликвидаторът не е имал и задълженията нито по чл. 272,ал.2 от ТЗ, нито по чл. 272,ал.3 от ТЗ. Твърди, че това вземане не е предявено срещу дружеството и след изтичане на срока по чл. 267 от ТЗ, както и не е предявено в давностния срок за неговото предявяване, поради което заявява възражение за изтекла погасителна давност на същото, както и на акцесорната претенция за лихви за забава. Относно претендираното вземане за обезщетение при прекратяване на договора за управление твърди, че тази претенция не е била известна на ликвидатора и на дружеството до приключване на ликвидацията, както и че тя е лишена от основание, поради което се явява спорна и по основание, и по размер и затова моли да бъде прието, че М. не е имал качеството на известен кредитор на дружеството за подобно задължение.

Твърди, че претенцията за обезщетение при прекратяване на договора за управление не е била и не е дължима, защото договорът е прекратено на основание чл. 16,б.“ж“ от него – по искане на управителя, изразено писмено, което изрично твърдение ищецът е изложил и в исковата молба, въз основа на 5 която е образувано гр.д. № 462/2018 г. на РС-Хасково. Твърди, че в този случай договорът за управление не предвижда изплащане на обезщетение на управителя. Твърди, че чл.17.2. от договора за управление не е приложим, тъй като чл.16,б.“д“ от договора има предвид освобождаване на управителя по инициатива на Общинския съвет и без съгласие на последния да напусне.

Заявява, че във всеки един от изброените в чл. 16 от договора случаи освобождаването на управителя се осъществява с решение на ОбС, но обезщетение се дължи само в някои от тях. Твърди, че тази претенция на М., освен спорна по основание и размер, не е била предявявана от него в срока на ликвидацията, поради което ищецът не е имал качеството на известен кредитор на дружеството и за това вземане. Заявява, че подобна претенция не се установява и от изпратената от М. до ликвидатора молба от 28.08.2016 г., в която подобно вземане дори не се споменава. Затова твърди, че и това претендирано от ищеца вземане за обезщетение по чл. 17.2. от договора за управление не може да бъде квалифицирано като безспорно и известно, нито ищецът като известен кредитор. Твърди, че това вземане не може да бъде квалифицирано и като известно, но спорно, предвид на което и за ликвидатора не е съществувало задължение по чл. 272,ал.2 от ТЗ, нито такова по чл. 272,ал.3 от ТЗ. Твърди, че в срока на ликвидацията М. не е предявил тази своя претенция пред ликвидатора или дружеството. Твърди още, че ищецът не е положил достатъчно грижа за своите собствени дела, като не е предявил тази своя претенция по исков ред, за да установи същата по основание и размер и да осъди дружеството със сила на пресъдено нещо.