Решение № 3219 от 12.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3219 гр. София, 12.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20261100500607 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Р. Б. А. срещу решение № 20355 от 10.11.2025 г., постановено по гр. дело № 44525/2024 г. по описа на СРС, 170 състав, с което е уважен предявеният от Н. И. Д. - Д. положителен установителен иск с правно основание чл.

422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 286 ЗЗД, вр. с чл. 36 ЗА за сумата от 1500 евро, представляваща възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 16.02.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 20.03.2024 г., до окончателното плащане на сумата, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 29.04.2024 г. по ч.гр.дело № 16443/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила с доводи, че между страните не е възникнало облигационно правоотношение предвид липсата на подпис в договора от страна на адвоката, а и доколкото същият не е бил представен в оригинал, поради което е следвало да бъде 1 изключен от доказателствения материал по делото. Въззивникът счита, че приложените доказателства касаят кореспонденция между ищцата и трето лице, поради което не установяват твърдяната облигационна връзка. Поддържа, че частичното плащане на сумата от 500 лв. също не е извършено от ответника, поради което не може да се приеме като извънсъдебно признание за постигната договорна уговорка. При условията на евентуалност оспорва ищцата да е изпълнила възложената по договора работа, като представените в тази връзка писмени документи не съдържали достоверна дата и подписи на страните, поради което не доказвали удостоверените в тях факти, а по делото било прието за безспорно, че ищцата не е осъществила процесуално представителство по делбеното дело. Намира договора за нищожен поради противоречие с добрите нрави предвид нееквивалентността на насрещните престации и прекомерността на претендирания адвокатски хонорар, а евентуално счита, че извънсъдебно платената сума от 500 лв. следва да бъде приспадната от исковата претенция. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Въззиваемата Н. И. Д. - Д. подава отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, поради следните съображения:

За основателността на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.

286 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже възникнало между страните мандатно правоотношение по договор за правна защита и съдействие, по който ищцата е 2 изпълнила възложената поръчка и е уговорено възнаграждение в претендирания размер.

По делото е представен и приет като доказателство договор за правна защита и съдействие от 16.02.2024 г. (л. 49 от делото на СРС), по силата на който Р. Б. А. е възложил на адв. Н. Д. – Д. от САК да извърши процесуално представителство във връзка с продажба на ½ идеална част от имот, находящ се в гр. София, район Витоша, ул. **** – земя и сграда, ведно с всички процесуални действия, свързани с делбеното дело за съответния имот, при уговорено възнаграждение от 3000 евро. Договорът е подписан от клиента, като е оспорен от ответната страна и е открито производство по чл. 193 ГПК, но предвид оттегляне на доказателствените искания на ответника не е проведено доказване на оспорването и на основание чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК (предвид тежестта на оспорващия да докаже неистинността на документа) следва да се приеме, че договорът е автентичен и действително е подписан от Р. Б. А..

Във връзка с възраженията във въззивната жалба и доколкото двустранно подписаният договор за правна защита и съдействие е приложен по заповедното дело, но не е приобщен към доказателствения материал по исковото производство (не е направено подобно искане от ищцата, респ. приложеният към заявлението договор не е връчен на насрещната страна за запознаване и становище), следва да се отбележи, че договорът за правна защита и съдействие представлява договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. ЗЗД, за чиято валидност законът не предвижда писмена форма. В този смисъл не е необходимо за възникване на облигационното правоотношение съгласието на насрещната страна по сделката да бъде обективирано писмено, като е достатъчно то да бъде установено с други допустими доказателствени средства. В настоящия случай, макар приетият по делото договор да не е подписан от адвоката, волята на адв. Н. Д. да приеме възложената с договора от 16.02.2024 г. правна защита несъмнено се установява от предприетите от нея действия по изпълнение на поръчката (обсъдени от съда по-долу в решението), както и най-вече от факта на завеждане на настоящото дело, в рамките на което претендира за неизплатено възнаграждение по сделката – след като ищцата счита, че има право на възнаграждение по договора за правна защита и съдействие, то несъмнено е налице нейното съгласие с условията на договора, изразено неформално с поведението й и достигнало до насрещната страна посредством водената между тях електронна кореспонденция, в рамките на която е отчетена и част от свършената работа (изпратената нотариално заверена декларация по чл. 33 ЗС).

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира за доказано, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договора за правна защита и съдействие от 16.02.2024 г., по силата на който ищцата има право на възнаграждение в размер на 3000 евро. Противно на доводите на въззивника, договорът не е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави 3 са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които, изхождайки от принципа за справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Приема се, че накърняване на добрите нрави като основание за нищожност на договора би била налице при съществена нееквивалентност на престациите, но в настоящия случай такава не се установява. В своята практика Върховният касационен съд константно приема, че при двустранните възмездни договори основание за нищожност произтича пряко от нееквивалентността на насрещните престации, когато нееквивалентността е в такава степен, че свежда едната практически до нулева стойност (в този смисъл Решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г.о., Решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на ВКС, III г.о., Решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2010 г. на ВКС, I г.о.). Приема се също, че когато степента на нееквивалентност не е такава, а може да се обясни с принципа на автономия на волята (чл. 9 ЗЗД), в установяването или отричането на основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД значение имат и други, конкретно проявени обстоятелства, съпътстващи сключването на договора и чиято комплексна оценка съдът дължи, за да обоснове или изключи извода за неоправдано разместване на блага (Решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г. на ВКС, I г.о., Решение № 50062/01.12.2022 г. по т. д. № 278/2021 г. на ВКС, I т.о., Решение № 241/15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г. на ВКС, IV г.о.).

В настоящия случай е възложена работа по подготовка на документацията за продажба на ½ идеална част от недвижим имот в гр. София, чиято продажна цена е на значителна стойност – около 220000 евро (видно от съдържанието на декларацията по чл. 33 ЗС), както и извършване на процесуални действия по делбено дело, което е било на втора фаза и е следвало да бъде прекратено с оглед избягване на необходимостта от заплащане на високи съдебни такси от страните. Следователно, основната част от възложената работа се е отнасяла до организиране на продажбата на дела на ответника от съсобствения имот, за която според действащата към м. февруари 2024 г. разпоредба на чл. 6, ал. 1, т. 8 НМРАВ (като ориентир за стойностите, по които се оценява труда на адвокатската професия) се е дължало минимално възнаграждение от 5602,83 лв. Същото несъмнено не надхвърля многократно уговореното по процесния договор възнаграждение от 3000 евро (с левова равностойност от 5867,49 лв.), още повече че последното включва и допълнителни действия, които е следвало да бъдат предприети по образуваното пред съд делбено дело. Преценката дали нееквивалентността на престациите нарушава добрите нрави следва да се извършва съобразно конкретно съществуващите факти към момента на сключването на сделката, без оглед на обстоятелството дали и каква част от работата е била изпълнена впоследствие, като при така описания обем на възложената правна защита и съдействие по делото не се установява съществена нееквивалентност на престациите, която да обоснове явна нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави.

4

Ето защо процесният договор е валиден и при изпълнение на възложената с него работа в полза на ищцата е възникнало вземане за уговореното възнаграждение в размер на 3000 евро.

За установяване на изпълнението на възложената на адв. Н. Д. работа е представена декларация по чл. 33 ЗС, подписана от К. Б. А. с нотариална заверка на подписа му от 27.02.2024 г. (приложена към исковата молба), с която същият е заявил, че отказва да купи дела на брат си Р. Б. А. от съсобствената жилищна сграда в кв.

Симеоново и дава съгласие същият да бъде продаден на трето лице. Декларацията е заверена от нотариус, който е удостоверил датата на полагане на подписа на документа – 27.02.2024 г., която несъмнено представлява достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК и изключва твърдяното от въззивника изготвяне на документа за целите на процеса. Действително, приложеният предварителен договор не е подписан и от него не е видна датата на съставянето му, но предвид съдържанието му следва да се приеме, че същият е написан и изпратен от ищцата именно в изпълнение на възложената й работа по продажба на собствената на ответника половина от къщата в Симеоново – предварителният договор има за предмет продажба на собствената на Р.

Б. А. идеална част от поземления имот и къщата на ул. ****, която представлява и предмет на възложената по процесния договор за правна защита и съдействие работа, поради което изготвянето на документа несъмнено е обвързано с изпълнение на задълженията на адвоката по тази сделка.