Решение № 640 от 16.05.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 640 гр. Пловдив, 16.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Велина Бр. Дублекова при участието на секретаря Радка Ст. Цекова като разгледа докладваното от Велина Бр. Дублекова Гражданско дело № 20235300100820 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 от ЗС.

Ищецът Мюсюлманско изповедание със седалище гр. София, ул. „Братя Миладинови“ № 27, моли съда да постанови решение, по силата да което да бъде признато за установено по отношение на ответника Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България със седалище и адрес на управление гр.

Пловдив, ж.к. Тракия, бл.150, вх. В, ет.3, ап.12, че ищецът е собственик на следните недвижими имоти:

Поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. ***, одобрени със заповед № *** на ИД на АГКК, адрес на имота: гр. ***, с площ 185 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), ведно със сграда в имота с идентификатор ***.2, със ЗП от 126 кв.м., брой етажи три, с предназначение: жилищна сграда, ведно със следните самостоятелни обекти, които попадат в сградата, с идентификатори ***.2.1, ***.2.2, ***.2.3 и ***.2.4 по кадастралната карта и кадастралните регистри на 1 гр. ***, одобрени със заповед № *** на ИД на АГКК, всичките с адрес гр. ***.

Направено е искане за отмяна по реда на чл.537, ал. 2 от ГПК на констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № *** по описа на нотариус ***, с рег. № *** при НК, с район на действие Районен съд – Пловдив.

Исковата претенция се основава на твърденията, че ищецът, като правоприемник на Мюсюлманското настоятелство – гр. Пловдив, е собственик на следните недвижими имоти: Поземлен имот с идентификатор ***, с адрес гр. *** и сграда в имота с идентификатор ***.2, триетажна със ЗП от 126 кв.м., в която сграда попадат самостоятелни обекти с идентификатори ***.2.1, ***.2.2, ***.2.3 и ***.2.4, всичките с адрес гр. ***. Ищецът твърди, че поземленият имот ведно със сградата и всички самостоятелни обекти в сградата поне от 80-те години на миналия век и до момента се владеят от „Мюсюлманско изповедание“ и са управлявани от местното му поделение с различни наименования във времето според уставите на религиозната институция „Мюсюлманско изповедание“. Ищецът твърди, че праводателят му Мюсюлманкото настоятелство – местно поделение, е придобило правото на собственост на описаните имоти чрез давностно владение, за което на *** е съставен нотариален акт № ***. Ищецът твърди, че при справка в имотния регистър е установил, че за процесните недвижими имоти е съставен констативен нотариален акт за собственост от нотариус *** с № ***, по силата на който ответникът е признат за собственик на описаните недвижими имоти. Ищецът излага аргументи в подкрепа на тезата си, че е правоприемник на Българското мюсюлманско настоятелство – гр. Пловдив, респ. Турската мюсюлманска вероизповедна община – гр. Пловдив (касае се за един и същи субект с различно наименование), като се позовава на нормативната уредба, регламентираща статута на местните поделения на религиозните институции и в частност на Мюсюлманското изповедание като религиозна институция.

Ищецът твърди, че ответникът е ново поделение на вероизповедание, вписано през 2010г., което не е правоприемник на нито една от структурите и органите на Мюсюлманското изповедание в България , съществували до 2002г., като всички те са част от Мюсюлманското изповедание в България.

Ищецът твърди, че чрез местното си поделение е владял и стопаснисвал имотите си в гр. ***. По отношение на процесните имоти, че върху същите са наложени възбрани от НАП за обезпечаване на публични задължения на 2 ищеца, както и са наложени още пет възбрани от частни съдебни изпълнители за задължения на ищеца. Ищецът твърди, че обектите в сградата са отдавани под наем, като и понастоящем търговските обекти в имота също са отдадени под наем. В условията на евентуалност ищецът твърди, че правото на собственост върху процесния имот е придобито по силата на добросъвестно давностно владение, продължило повече от 5 години, евентуално недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, което не било прекъсвано.

В срока по чл.131 ГПК ответникът Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни, като моли съда да ги отхвърли. Ответникът оспорва ищецът да е правоприемник на съществувалите до 2003г. местни поделения- юридически лица на мюсюлманската религиозна общност вкл. на Мюсюлмански /джамийски/ настоятелства, поради което счита, че същият не се явява собственик на процесния имот. Оспорва валидността на издадено в полза на ищеца Становище с изх. № *** от Дирекция „Вероизповедания“ при МС, като твърди, че този административен акт е нищожен, като издаден при липсата на материална компетентност и неспазване на установената форма, евентуално, че е незаконосъобразен. Ответникът твърди, че в периода от 2003г. до 12.02.2011г. действащ бил Уставът на „Мюсюлманско изповедание“, приет на Върховната мюсюлманска шура, проведена на 07.08.1996г. в гр. София, утвърден на основание чл.6 от ЗИ /отм./ със Заповед № Р-42/10.09.1996г. на ***, като последващите устави били прогласени за нищожни по съдебен ред. Според този устав „мюсюлманските джамийски настоятелства“ притежавали статут на юридически лица, поради което било невъзможно ищецът да е правоприемник на някое от тях към 2003г.

Ответникът твърди, че в Закона за вероизповеданията е предвидено доказване на правоприемство по общия исков ред, но от централното ръководство на изповеданието и само пред СГС - § 4 от ПЗР на Закона за вероизповеданията.

Процедурата се инициира, като се представи удостоверение от Дирекция „Вероизповедания“ и удостоверение от СГС, че по отношение на ищеца са налице изпълнени изискванията на чл.18 от ЗВ, че е приключило исково производство по § 4 от ПЗР на ЗВ и ищецът е легитимен правен субект, по отношение на когото е установена правоприемственост по см. на тази норма 3 със съществувалото до 1949 г. Мюсюлманско изповедание. В производството по т.д. №1802/2016г. по описа на СГС е установено, че „Мюсюлманско изповедание“ е предявило иск против Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание по §4 от ПЗР на ЗВ за установяване на универсално правоприемство- предмет на образуваното т.д. №1806/2010г. на СГС. С влязло в сила определение от 16.06.2011г. производството е било прекратено, поради отказ от иска. С оглед на това, ответникът счита, че спорът по § 4 от ПЗР на ЗВ между „Мюсюлманско изповедание“ и Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание е окончателно разрешен в производството по т.д.

№1806/2010г. на СГС, при което се налагал извод, че Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание се явява носител на материалното и процесуално право на универсално правоприемство по силата на проведено в исков процес такова. Решеният спор с другото регистрирано изповедание изключва „Мюсюлманско изповедание“ от кръга на правоприемниците на ЮЛ на мюсюлмански вероизповедни общини, защото самото то се е отказало от тези права. Ответникът твърди, че е универсален правоприемник на съществувалите юридически лица на мюсюлманските вероизповедни общини, като през 2010 г. е регистрирано, но не като нововъзникнало юридическо лице -местно поделение, а като заварено такова по см. на § 2 от ПЗР на ЗВ.

Ответникът оспорва ищецът да е упражнявал явно, несъмнено и необезпокоявано владение върху процесния имот, което да датира от 1990 г.

Пловдивският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и доводите на страните намери за установено следното:

По допустимостта на исковете.

Предявените искове са допустими и следва да се разгледат по същество.

По основателността на исковете.

За да бъдат уважени предявените установителни искове за собственост ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на юридическия факт, от който извежда твърдяното право на собственост върху процесните недвижими имоти, да установи, че е правоприемник на Мюсюлманското настоятелство гр. Пловдив, съществувало като юридическо лице към 1990 г., както и че праводателят му е носител на правото на собственост върху процесния имот, на соченото основание – давностно владение, което по 4 силата на правоприемството е преминало върху него.

Така първото релевантно обстоятелството за основателността на исковата претенция, което следва да бъде установено, е дали ищецът е правоприемник на съществувалите местни поделения- юридически лица на мюсюлманската религиозна общност вкл. на Мюсюлманска вероизповедна община, съответно Мюсюлмански /джамийски/ настоятелства. Настоящият съдебен състав намира, че на този въпрос следва да се отговори положително и да се признае правоприемството по следните съображения:

От събраните по делото писмени доказателства- Удостоверение, издадено от СГС по ф. дело № 1659/ 2003г. /л.387/, препис от решение от 18.02.2003г., по ф.д. № 1659/ 2003г. по описа на СГС, се установява, че ищецът е законно регистрирана, на основание чл.18 от Закона за вероизповеданията, религиозна институция с наименование „Мюсюлманско изповедание“, което има статут на юридическо лице.

Установява се, че с Решение от 04.06.2013г., постановено по ф. дело № 1659/ 2003г. по описа на СГС, е признато за установено, че ищецът е правоприемник на посочените в същото религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949г., учредени и действали при режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите в ***, утвърдени с Указ на *** от 1885г. и обнародвани в ДВ, Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в ***, одобрен и обнародван с Указ на ***** от 1919г. и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министерството на външните работи и вероизповеданията от 1945г.

Впоследствие цитираното решение е обезсилено с влязло в сила решение, постановено по ф. дело № 964 /2014г. на Софийски апелативен съд. Ищецът е предявил по исков път претенцията си за правоприемство по §4 от ПЗР на ЗВ, по което е образувано търг. дело № 1802/ 2016г. по описа на СГС, като производството по делото е приключило с определение за неговото прекратяване, влязло в сила на 02.06.2022г. Доколкото производството по тези дела не е приключило с влязло в сила решение, подлежащо на вписване в регистъра по чл.18 от ЗВ, което е задължително за всички, то правоприемството не е установено по специалния ред с решение с обвързваща за всички сила, поради което то може да бъде установявано на общо 5 основание като пораждащ претендираното от ищеца право на собственост факт в настоящото исково производство. Съдът не възприема изложените от ответника аргументи, че с отказа от иска ищецът признава неоснователността на предявения от него иск, което признание следва да бъде скрепено със сила на присъдено нещо, като се приеме, че ищецът не е носител на спорното право, респ. се приеме, че ответникът е носител на оспореното от ищеца право. Същите са необосновани и не могат да бъдат изведени въз основа на действащите процесуални и материалноправни норми. Безспорно отказът от иск погасява процесуалното право на ищеца да предяви отново същата претенция, но това не означава, че спорното материално право е установено в полза на ответника. Отделно от това, с оглед конкретиката на настоящото дело, воденото между ищеца и Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание исково производство по търг. дело № 1802/ 2016г. по описа на СГС е ирелевантно, тъй като и двете страни твърдят наличие на правоприемство със съществувалото към 1990 г. местно религиозно поделение, докато искът по §4 от ЗВ касае правоприемство на религиозни организации, съществували преди 1949г. Съгласно цитираната разпоредба по исков път се установява правоприемственост между вероизповедание и съществувалите религиозни, регионално – просветни и социалноблаготворителни юридически лица в периода до 1949г. В настоящия случай ищецът се легитимира като собственик на процесните недвижими имоти на основание придобивна давност, призната с констативен нотариален акт към 1990 г. на неговия праводател Българско мюсюлманско настоятелство гр.