Решение № 3561 от 06.07.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 11016/2021
- Вид
- Решение № 3561
- Подписан
- 06.07.2023
- В сила
- 06.07.2023
- Състав
- Рени Коджабашева, БЕТИНА БОГДАНОВА БОШНАКОВА, Анелия Стефанова Янева
Цитирани разпоредби
- чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 230, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 232 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 233, ал. 1, изр. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 233, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 3561 гр. София, 30.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Рени Коджабашева
Членове:
Анелия Ст. Янева
БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20211100511016 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М. И. и П. И. срещу решение № 20103249/23.04.2021 г., постановено по гр. дело № 53198/2019 г. по описа на СРС, с което жалбоподателите са осъдени в условията на разделна отговорност при квоти – всеки по ½ част, да заплатят на Л. М. и Ю. М. на основание чл. 232, ал. 2, предл. 2 и чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД следните суми: 254,29 лева, представляваща задължение за потребени ВиК услуги за периода от 01.01.2018 г. до 28.05.2018 г., 266,07 лева, представляваща задължение към „Топлофикация София“ ЕАД за периода от 01.01.2018 г. до 28.05.2018 г., 44,16 лева, представляваща задължение за потребена електроенергия за периода от 01.01.2018 г. до 28.05.2018 г., 2518,50 лева, представляващи вреди, причинени в имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******, *******, изразяващи се в счупени и повредени части от дограма, стъкло на холна стена и спалня, счупена спалня, зацапвания по стени.
Със същия съдебен акт е отхвърлено като неоснователно възражението на ответниците М. И. и П. И. за прихващане за сумата в размер на 600 лева, представляваща депозит при сключен договор за наем.
В жалбата се прави оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно поради необоснованост. Поддържа, че СРС неправилно е отхвърлил своевременно направеното възражение за съдебно прихващане с насрещно вземане на ответника П. И. в размер на 600 лева, представляващо платен депозит при сключване на договор за наем от 24.06.2017 г. Счита, че доколкото фактът на заплащане не е бил оспорен от ищците, то районният съд е следвало да го отдели като безспорен по реда на чл. 146, ал. 1 ГПК. На следващо място, оспорва доказателствената стойност на представения по делото приемопредавателен протокол и на събраните по делото гласни доказателствени средства. Моли въззивната инстанция да отмени атакуваното решение и да постанови друго, с което да 1 отхвърли предявените срещу жалбоподателите обективно и субективно съединени осъдителни искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна Л. М. Ю. М., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата, като се излагат подробни съображения в тази насока.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по доводите на жалбоподателя относно правилността на съдебния акт.
Въззивният съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В настоящото производство не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят приетата за установена от районния съд фактология. Първата инстанция е извършила всички дължими процесуални действия по изготвяне на доклада по делото съобразно правилата на чл. 146 ГПК и е дала точни и ясни указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тяхното установяване. С оглед съвпадането на изводите н а двете съдебни инстанции настоящият съдебен състав препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. В допълнение към изложеното от първата инстанция въззивният съд следва да се произнесе по доводите на жалбоподателите във връзка с правилността на съдебния акт в обжалваната част.
Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 232 ЗЗД наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползване, а при липса на такова – съгласно предназначението , като е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.
По делото е безспорно установено, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, възникнало въз основа на сключен договор за наем от 24.06.2017 г., по силата на което ищците Л. М. и Ю. М. в качеството на наемодатели са 2 предоставили на ответниците М. И. и П. И. в качеството на наематели за временно и възмездно ползване недвижим имот – апартамент № 61, находящ се в гр. София, ж.к.
„******* Наемното правоотношение е прекратено на 28.05.2018 г. след изтичане на едномесечно предизвестие, направено от страна на наемодателите - обстоятелство, което се установява от двустранно подписаното уведомление за едномесечно предизвестие от 24.08.2018 г., чиято автентичност не е оспорена от страните.
В настоящото производство не е спорно, че във връзка с ползването на вещта за наемателите са възникнали задължения за битово-комунални услуги, както следва: в размер на 254,29 лева, представляващи задължение за потребени ВиК услуги за периода от 01.01.2018 г. до 28.05.2018 г., 266,07 лева, представляващи задължение към „Топлофикация София“ ЕАД за периода от 01.01.2018 г. до 28.05.2018 г., 44,16 лева, представляващи задължение за потребена електроенергия за периода от 01.01.2018 г. до 28.05.2018 г.
Следва да се има предвид, че за разлика от въззивното производство по ГПК (отм.), при въззивното обжалване по действащия ГПК, порокът на първоинстанционния съдебен акт следва да бъде указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на атакуваното решение до посоченото. В случая във въззивната жалба конкретните доводи и твърдения, относими към предмета на спора, касаят единствено преценка на СРС относно неоснователността на възражението за прихващане на горепосочените суми със сумата от 600 лева, представляваща уговорен по договора за наем депозит, поради което само този въпрос ще бъде изследван от втората инстанция.
Въззивният съд споделя съображенията на СРС, обосновали извода, че направеното от единия ответник по делото П. И. възражение за прихващане се явява недоказано. В чл. 3, ал. 6 от договора за наем е предвидено, че наемателят „ще депозира“ сумата в размер на 600 лева, която ще се съхранява от наемодателя в продължение на срока на действие на договора и ще служи като гаранция за добросъвестното опазване на имота като цяло и разплащането на консумативните разходи. Страните изрично са се договорили, че посочената сума следва да бъде предадена най-късно до 22.07.2017 г. Тъй като съгласно клаузата срокът за изпълнение на това задължение не съвпада с момента на подписване на договора, последният удостоверява само наличието на такава уговорка, но не и факта на плащане. Ето защо в тежест на наемателя е при оспорване да докаже предаването на сумата от 600 лева, т.е. да проведе насрещно доказване за установяване на обстоятелствата, на които основава това свое правопогасяващо възражение. В случая в първото пред първата инстанция о.с.з., проведено на 23.03.2021 г., процесуалният представител на ищците (пълномощно на гърба на л. 32 от първоинстанционното дело) – адв. В., изрично е заявила, че ответниците не са платили уговорения депозит. По делото не са ангажирани никакви доказателства за установяване предаването на сумата от 600 лева, поради което ответникът П. И. следва да понесе неблагоприятните последици от неизпълнението на доказателствената тежест.
Предвид липсата на доказателствена обезпеченост на твърденията на наемателя И. СРС правилно е отхвърлил като неоснователно заявеното от същия възражение за прихващане.
3
На следващо място, съгласно чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД предвижда, че наемателят дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването на вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. В решение № 307/17.01.2019 г. по т. д. № 255/2018 г. на ВКС е разяснено, че съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1, т. изр.
4 (последно) ЗЗД до доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние. Посочената правна норма предвижда оборима презумпция по отношение доказване на състоянието на вещта при предаването от наемодателя на наемателя по договора за наем. Ако страните по наемното правоотношение не са подписали двустранно приемо-предавателен протокол, установяващ състоянието на отдадената под наем вещ, приложение намира оборимата презумпция на чл. 233, ал. 1, изр. 4 ЗЗД, съгласно която се счита, че вещта е получена от наемателя в добро състояние. В тежест на наемателя е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина, т.е. да проведе обратно доказване.
Спорен в настоящото производство е въпросът относно това какво е било състоянието на вещта при нейното връщане от наемателите на наемодателите.
При липса на друга уговорка между страните наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета – арг. от чл. 230, ал. 1 ЗЗД, а наемателят е длъжен да върне вещта, както и да заплати обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от негови действия или от лица от неговото домакинство или неговите пренаематели.
В отговора на исковата молба ответникът П. И. не навежда конкретни твърдения относно състоянието на вещта при предаване на имота от наемодателите на наемателите, нито по делото са ангажирани доказателства в тази насока. Ако наемателят твърди, че вещта е предадена в лошо състояние, с недостатъци или в състояние, което не отговаря на ползването, за което е наета, т.е. в ненадлежно състояние, доказателствената тежест за установяване на съответното състояние е негова. От пасивното процесуално поведение на ответниците се пораждат определени неблагоприятни за тях последици. В случая необорването на презумпцията обуславя извод, че вещта е получена от наемателя в добро състояние.
На следващо място, клаузата на чл. 9 предвижда задължение на наемателя след изтичане срока на договора да върне имота във вида, в който е приет, т.е. в добро състояние, като се отчете естественото овехтяване. Първо, следва да се отбележи, че наемателите са напуснали имота без да изпълнят договорното си задължение за съставяне на приемопредавателен протокол. Именно тяхното отсъствие е обусловило необходимостта да бъде съставен приемо-предавателен протокол само от наемодателите в присъствието на свидетел относно състоянието на имота в последния ден от едномесечния срок, с изтичане на който договорът за наем се счита прекратен. Връщането на наетата вещ по смисъла на закона – чл.
233, ал. 1 ЗЗД, не се изразява в това наемателят просто да опразни и да изостави наетото помещение, а представлява акт по предаване на наетата вещ с всички нейни принадлежности, предприет по инициатива на наемателя, който подлежи на доказване, 4 каквото в случая не е проведено (решение № 477/20.07.2010 г. по гр. дело № 1081/2010 г. на ВКС, ГК, III ГО). Ако наемателите твърдят, че вещта е предадена на наемодателите преди 28.05.2018 г., това твърдение следва да бъде подкрепено с надлежни доказателства, каквито по делото не са налични. От своя страна, наемодателите са ангажирали достатъчно убедителни доказателства, въз основа на които може да се направи обоснован извод, че повредите на вещта са причинени по време на ползването на имота от страна на наемателите. За факта на повредите конкретна информация се съдържа в показанията на свидетелката Г.В. (касиер на блока), която е подписала приемо-предавателен протокол от 28.05.2018 г., съставен от наемодателите Л. М. и Ю. М.. Въззивният съд кредитира посоченото гласно доказателствено средство. Становището на съда за безпристрастността на свидетелката, чиито показания възпроизвеждат непосредствените впечатления относно състоянието на жилището след напускането на ответниците, е обусловено от естеството на нейните взаимоотношения със страните по делото. Същата е била касиер на етажната собственост на сградата, в която се е намирал и отдаденият под наем апартамент. Доколкото по делото няма данни, нито твърдения в обратния смисъл, съдът приема, че между свидетелката и ицщите, от една страна, а от друга – между нея и ответниците, е имало обичайно междусъседско общуване, без да може да се направи обоснован извод за наличието на предпочитание, симпатия, приятелски отношения, конфликт с някоя от страните и пр., което да поставя под съмнение обективното, безпристрастно и добросъвестно депозиране на показанията. Ето защо въззивният съд се доверява на обсъжданото гласно доказателствено средство за установяване на релевантните за предмета на делото обстоятелства. Твърденията на свидетелката относно наличието на повреди се потвърждават и от констатациите на вещото лице по приетата в производството по обезпечаване на доказателства съдебно-техническа експертиза, който експерт е извършил оглед на апартамента. На следващо място, според заключението, което съдът кредитира, тъй като е изготвено компетентно, обективно и обосновано, по поставените от СРС задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен, необходимите разходи за възстановяване на установените повреди е в размер на 2518,50 лева.
Разпечатката съдържа 36 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bd811064-ed92-4078-b1ea-7df46175259e