Решение № 743 от 04.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 743 гр. София, 04.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Анелия Й. Груева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100511240 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 11703 от 14.06.2024 г., постановено по гр.дeло № 68442/2023 г. на СРС, Г.О., ІІІ Г.О., 82 състав, е отхвърлен предявения от С. И. Т., ЕГН **********, срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от наказателно преследване срещу него, приключило с влязла в сила оправдателна присъда по в.н.о.х.д. № 2168/2020 г. на СГС, НО, 5 въззивен състав, в размер на 10000 лева, ведно със законната лихва от влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното изплащане.

Срещу решението на СРС, 82 с-в е подадена въззивна жалба от С. И. Т., чрез пълномощника му адв.П. К., с искане същото да бъде отменено изцяло, като вместо това бъде постановено друго, с което предявения иск бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. Във въззивната жалба се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че не са верни изводите на съда, че ищецът не е претърпял неимуществени вреди, които да са в пряка и непосредствена последица от 1 незаконното обвинение и които подлежат на обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна - ответник Прокуратурата на Република България, не е депозирала по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, като в съдебно заседание чрез прокурор К . К . взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба от ищеца. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. Решението е неправилно. Настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за липса на предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за 2 ангажиране на отговорността на ответника. Съдът не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи, относно неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ., а именно, че:

„ От събраните по делото доказателства обаче съдът намира, че не се установява ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и които да подлежат на обезщетяване от ответника на основание чл.2, ал.1, т.3, вр. чл.4 ЗОДОВ. В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск е да установи претърпени неимуществени вреди в причинна връзка с проведеното наказателно преследване, за което по делото не бяха събрани доказателства. Независимо от това съдът намира, че предвид множеството наказателни производства срещу ищеца, развиващи се паралелно и приключили с осъдителни присъди и наложени и ефективно изтърпявани наказания „лишаване от свобода“ не е възможно да се направи разграничение евентуално възникнали неимуществени вреди по кое точно наказателно производство са били претърпени.“.

Изводите на съда са неправилни и необосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че са налице основания за отхвърляне на иска за неимуществени вреди, като се основава на обстоятелството, че ищецът не е установил да е претърпял твърдените неимуществени вреди, за което носи доказателствената тежест. Отговорността на държавата за вреди обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Предпоставките за реализиране на отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконосъобразните актове, действия или бездействия на правозащитните органи са изчерпателно уредени в чл.2, ал.1 ЗОДОВ. Отричайки изобщо причиняването на вреди на ищеца от незаконното обвинение, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, като е нарушил материалния закон. Доказването на релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочени към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване са фактите от обективната действителност и връзките между тях. В процесния случай при наличие на една оправдателна присъда по воденото срещу ищеца наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е 3 амнистирано. Отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е обективна, като дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането- чл.4 от ЗОДОВ. За да възникне субективното право на увредения по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да са осъществени следните кумулативно дадени предпоставки: 1/ на ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника ; 2/ ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от законодателя хипотези; 3/ищецът да е претърпял вреди; 4/ да е налице причинноследствена връзка между незаконното обвинение и вредите. Доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение е изцяло в тежест на ищеца, сезирал гражданския съд с иск за заплащане на обезщетение по реда на този закон. Искът за обезщетение съгласно чл.7 от ЗОДОВ се предявява срещу държавните органи, от чиито незаконни актове са последвали вредите.

Съдът приема, че по реда на ЗОДОВ държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материални и процесуални норми. Правозащитните органи представляват държавата като процесуални субституенти, като специалната отговорност по чл.2 ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална принуда, която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно значение, тъй като при обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение от Прокуратурата на РБ не биха настъпили каквито и да било вреди. В случая, обективната отговорност се поражда в резултат на незаконното повдигане и поддържане на обвинение на прокуратурата като държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес. В процесния случай се касае за искова претенция за вреди от процесуална принуда, в резултат на оправдаване на ищеца с влязла в сила оправдателна присъда /чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ/, за които държавата отговаря, чрез прокуратурата, тъй като тези вреди са в причинна връзка с повдигнатото и поддържано от нея неоснователно обвинение в извършване на престъпление. В този случай, рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на 4 неоснователно обвинение, за лицето не биха настъпили претендираните вреди.

Оправдаването на ищеца по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б.“а“ и б.“б“ от НК, обосновава извод за незаконност по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук и за наличие на основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи за обезщетяване на претърпени от ищеца С. И. Т. неимуществени вреди. С оглед на което, налице са предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Р.България по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.

В решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.дело № 85/ 2012 год. на ВКС, ІV г.о., е прието, че наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното.

При определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца С. И. Т. неимуществени вреди, следва да се вземат предвид правнорелевантните за това обстоятелства, установени по делото, да се приложат критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно решение /ТР/ № 3/22.04.2005 г., както и в установената практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, формирана по реда на чл.290 от ГПК, а именно решение № 3/ 13.02.2012 г. по гр.дело № 637/ 2011 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то г.о. на ВКС и решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то г.о. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.