Решение № 2578 от 18.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2578 гр. София, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседА.е на четвърти май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И. при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100500147 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. И. Г. срещу решение № 20192334 от 30.09.2021 г., постановено по гр.дело № 2749/2019 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 60 състав, в частта, с която е признато за установено, че съществуват следните вземА.я н а „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ****, представлявано от изпълнителния директор А.С.А., със седалище и адрес на управление: гр.София, район “Красно село“, ул.“Ястребец“ № 23Б, срещу А. И. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.София, район “Лозенец“, ул.“****, както следва: по иска с правно основА.е чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 , предл.1 ЗЗД, вр. чл.149 и сл.ЗЕ за сумата 1044,27 лв./ хиляда четиридесет и четири лева, и 27 стотинки/, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.07.2015 г. до 30.04.2016 г. до следния топлоснабден имот, а именно: апартамент № 19, находящ се гр.София, район“Лозенец“, ул.“****, с абонатен № 330642, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда-13.09.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума; по иска с правно основА.е чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 35,77 лв./ тридесет и пет лева, и 77 стотинки/, 1 представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2016 г. до 10.09.2018 г., които вземА.я са били предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 20.09.2018 г., издадена по ч.гр.дело № 60209 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.

Въззиваемата страна –ищец „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.Б.А. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирА.я по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение – потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Третото лице- помагач на страната на ищеца- „Техем Сървисис“ ЕООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събрА.те по делото доказателства, становищата и доводите на стрА.те, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на стрА.те и събрА.те по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирА. нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събрА.те в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено огрА.ченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е огрА.чен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се огрА.чи до преценка 2 на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на стрА.те. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основА.е чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София срещу ответницата А. И. Г., установителни искове с правно основА.е чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събрА.те по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвА.я съдебен акт са изложени конкретни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между стрА.те и разрешаването на правния спор.

Изводите на съда са обосновА. с оглед данните по делото и събрА.те по делото доказателства.

В жалбата на ответницата не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателката А. И. Г., единствено е посочила общо, че решението на СРС е неправилно, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквА.я относими към предмета на правния спор. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.

В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основА.ето и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и 3 законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". РелевирА.те възраженията на стрА.те, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.

Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основА.ето и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указА.я, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основА.ето и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.

За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указА.е за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвА.я акт.

4

Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указА.е в какво се състои порочността на решението", липсата на указА.е относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основА.е за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързА. с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неогрА.чено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви огрА.чения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/.

С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквА.я в жалбата на въззивника- ответник във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се огрА.чи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основА.е чл. 272 ГПК.

По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основА.е чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.