Решение № 5090 от 17.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5090 гр. Пловдив, 17.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330107203 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Д. Я. ЕГН ********** против „Кредит Йес“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 28.01.2023 год между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2000 лева, при месечен лихвен процент в размер на 3,330 % и при ГПР в размер на 48,169 %. Посочва се, че съгласно чл. 6 от договора, от ищеца следвало да бъде представено обезпечение, а именно: един или повече гаранти, отговарящи на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора и още едно обезпечение по избор измежду ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на ответника.

1

При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 8 от договора била предвидена клауза за заплащане на неустойка в размер на 2363.51 лева.

Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане за неустойка.

Изтъква се, че чрез посочената клауза се заобикаляли изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се целяла допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва. Според ищеца, клаузата за заплащане на неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Твърди се, че неустойката представлявала над 50 % от заетата сума и водела до скрито оскъпяване на кредита. Поради изложеното се предявява исковата претенция.

Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Йес“ ООД, с който се възразява за нередовност на исковата молба, тъй като ищецът не бил посочен банкова сметка, съгласно изискването на чл. 127, ал.4 от ГПК. По същество не се отрича, че между страните е сключен договор за кредит № *** със заемна сума от 2000 лева, която била получена от заемателя.

Не се оспорва, че договорът е сключен при ГЛП 3.330 % и ГПР 48.169%. , както и че е уговорена неустойка при неизпълнение на определените в ОУ условия в размер на 2363.51 лева. По същество се възразява, че размерът на неустойката при непредставяне на обезпечение бил предварително точно определен, като с подписване на договора ищецът изразявал съгласие с тази последица от неизпълнение на задължението си за обезпечаване на кредита.

Уговорката за заплащане на неустойката била в съответствие с принципа, регламентиран в чл. 9 от ЗЗД за свобода на договаряне. Посочва се, че клаузата на чл. 8 от договора била индивидуално уговорена, доколкото е съобразена с желанието на ищеца, изразено в молбата му за кандидатстване за заем.

Същата била уговорена под отлагателно условие – в случай, че не представи обезпечение. Според ответното дружество уговорената неустойка не противоречала на добрите нрави, доколкото съответствала на поетия от кредитора риск при предоставяне на заемната сума. Неустойката не следвало да се включва в ГПР, предвид обстоятелството, че се начислявала при неизпълнение на задължение на потребителя. По изложените съображения се претендира, че сключеният договор отговаря на изизксванията на ЗПК и предявеният иск следва да бъде отхвърлен. При условията на евентуалност, в случай че съдът обяви клаузата на чл. 8 от договора за нищожна, се прави 2 възражение за прихващане, като сумата в размер на 92,94 лева, представляваща платена неустойка за месец март 2023 г., бъде разпределена за покриване на дължими лихви и главници по просрочени вноски. Претендират се разноски.

Съдът намира, че на основание чл. 140, ал. 3 ГПК, вр. чл. 146, ал. 1 и ал.

2 ГПК следва да съобщи на страните проекта за доклад по делото:

Относно възражението за нередовност на исковата молба: Съдът намира исковата молба за редовна. Изискването за посочване на начин за плащане по чл. 127, ал. 4 от ГПК е относимо към осъдителните искове, докато по настоящото производство е предявен такъв, с правна квалификация чл. 124 от ГПК. В тази връзка следва направеното възражение за прихващане да не бъде приемано за съвместно разглеждане по делото, доколкото същото се явява недопустимо при предявена установителна искова претенция с правно основание чл. 124 от ГПК.

По правната квалификация - предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

По доказателствената тежест:

В тежест на ищеца е да докаже наличието на уговорена клауза за заплащане на неустойка по правоотношение по договор за паричен заем, която не отговаря на твърдените законови изисквания, при което са налице пороци, водещи до нейната недействителност, като докаже всички елементи на фактическите състави на отделните основания за това.

Ответната страна следва да проведе насрещно доказване по посочените факти и обстоятелства.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение от 14.08.2024 год, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че: между страните е сключен договор за паричен заем ***, по силата на който ответникът е предоставил и ищецът е усвоил заемната сума в размер на 2000 лева, при месечен лихвен процент в размер на 3,330 % и при 3

ГПР в размер на 48,169 %. и в който била уговорена клауза за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 2363.51 лева, както и че уговорената неустойка не е включена в ГПР по договора.

При тези данни съдът намира, че между ищецът и „Креди Йес” ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***, с визираното по-горе съдържание, при което ищецът има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и се ползва със закоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 8 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР /това обстоятелство не се оспора и от ответника/ като реално води до оскъпяване на кредита над 100 % предвид размера на главницата – заемна сума от 2000 лв., срока на договора 17 месеца и стойността на неустойката от 2363.51 лв., който превишава заемната сума.

Доколкото посочения в договора ГПР е 48,169 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият на годишна база положително ще надвиши законоустановения лимит от 50 на сто, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на 4 добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза ще се присъди сумата от 95 лв. разноски за държавна такса.

Следва да бъде определено възнаграждение и за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. С. Н.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско 5 възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, не са изслушвани свидетели, вещи лица, както и като съобрази размер на исковата претенция, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв.

Н. се дължи възнаграждение в размер от 450 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. Д.

Я. ЕГН ********** и „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545, че клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер от 2363.51 лв., е нищожна на основание чл.