Решение № 261093 от 10.11.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е гр. София, 10.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на девети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР

САНТИРОВ мл. с. КОНСТАНТИНА

ХРИСТОВА при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка И. гр. д. № 13330 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № 10327 от 14.01.2019 г., постановено по гр. д. № 18435/2018 г., по описа на СРС, II ГО, 164 състав, е признато за установено, че Л.Л.И. дължи на „Ф.И.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.99 ЗЗД, сумата от 563 лв., представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта от 19.05.2009 г., сключен между Л.И. и „ОББ” АД, вземането по който договор е прехвърлено с договор за цесия от 04.12.2015 г., сключен между „ОББ” АД, като цедент и „Ф.И.“ ЕАД, като цесионер, ведно със законната лихва за периода от 08.11.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 79395/2017 г. на СРС, както и на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД - сумата от 121, 94 лева, представляваща договорна лихва за забава върху главницата за периода 08.11.2014 г. – 08.11.2017 г. и сумата от 103,35 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода 05.12.2015 г. – 25.10.2017 г. Искът за договорна лихва за забава върху главницата е отхвърлен за сумата от 525,49 лв. и за периода м. 08.03.2010 – 08.11.2014 г. Ищецът е осъден да заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.5 ГПК и след извършена съдебна компенсация, сумата от 60,16 лв., представляваща сторени разноски в заповедното и исковото производство.

С определение от 09.07.2019 г., постановено по гр.д. № 18435 по описа на СРС, 164 състав, е оставена без уважение молбата на ответницата Л.Л.И., с правно основание чл.248, ал.1 ГПК, за изменение на решение № 10327 от 14.01.2019 г. на СРС, 164 състав, в частта за разноските. Определението е влязло в законна сила, като необжалвано.

Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата Л.Л.И.. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че изискуемостта на задължението в пълен размер е настъпила на 19.05.2013 г., когато е изтекъл вторият двугодишен срок на сключения договор за кредитна карта. Съгласно чл.5 от договора олихвяването се извършва веднъж месечно на датата на издаване на извлечението. Датата на издаване на последното е 23-то число на съответния месец. В този смисъл е и т.18 от Общите условия на „ОББ“ АД за издаване и ползване на дебитни и кредитни карти, съгласно която картодържателят погасява дължимите суми чрез вноски в брой на каса в клон на банката или чрез превод от сметка в банката. Счита, че в случая изискуемостта на вземанията настъпва на определената месечна дата, а именно: 23-то число на месеца, съгласно която следва да се преценява дължимостта на сумите по всяка вноска. Установената дата на настъпилата по процесния договор изискуемост на вземанията, съгласно чл.114 ЗЗД е денят, от който започва да тече и погасителната давност по тях. Доколкото вземанията по този тип договори представляват частични плащания на едно задължение, приложима е 5-годишната давност по чл.110 ЗЗД, която започва да тече от падежа на съответната вноска. Така 5-годишната давност за всяка отделна месечна вноска започва да тече, считано от 23-то число на съответния месец, за който се дължи. Счита, че в случая за всички плащания е настъпила 5 - годишната давност, тъй като последно плащане е извършено на 10.02.2010 г. Поддържа, че в направените от районния съд изводи е налице противоречие относно кредитния лимит по процесната карта. От една страна е установено, че в кориците на делото не се съдържа информация банката – издател на картата, едностранно да е променила кредитния лимит на картата, който е 500 лв., а същевременно съдът прави извод, че към датата на последното плащане – 10.02.2010 г., е надвишен лимита и задължението възлиза на 740 лв., които включват усвоената сума от покупки, теглене в брой и плащания на ПОС терминал, вкл. начислени такси за теглене или последните възлизат на 240 лв. Поддържа, че това е обективно невъзможно, тъй като кредитният лимит е в минимален размер, а годишната такса е 48 лв. и към датата на последното плащане все още не е начислена и усвоена за 2010 г., а само за 2009 г. Счита, че договорната лихва за забава е погасена изцяло. Съгласно чл.8 от договора за кредитна карта, същият влиза в сила от деня на подписването му до изтичане на срока на валидност на картата. Валидността на последната е 2 години и изтича в края на отпечатания върху нея срок. Срокът на договора се подновява автоматично с още 2 години, освен при уведомление от страна на картодържателя, че не желае нейното подновяване. В случая договорът е сключен на 19.05.2009 г. и действието му е продължило до 19.05.2013 г. От тази дата се счита, че вземането е станало предсрочно изискуемо в пълен размер. Същевременно заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано едва на 11.01.2018 г. Трите години, съгласно разпоредбата на чл.111, б. „в” ЗЗД, преди които кредиторът е имал възможност да събере принудително вземането си са изтекли на 19.05.2016 г. Счита, че договорната лихва, претендирана за периода 08.03.2010 г. – 21.09.2013 г., е изцяло покрита от погасителната тригодишна давност. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като й присъди сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца – „Ф.И.“ ЕАД, с който оспорва същата. Счита, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. По силата на договора за кредитна карта кредиторът предоставя на кредитополучателя кредитен лимит, в рамките на който последния може да прави многократни усвоявания и погасявания, като ежемесечно е дължима единствено лихва върху усвоената, но непогасена главница - кредитен лимит по договора. Самата главница става изискуема с изтичането на срока на договора. В този смисъл районният съд правилно е приел, че кредитът става изискуем на 19.05.2013 г., когато срокът на договора е изтекъл. Предвид обстоятелството, че ежемесечно по кредита са дължими единствено вноски за лихва, то давността по отношение на същите започва да тече от падежа на вноската: 23-то число на съответния месец. Счита, периодът на погасените по давност вземания за лихви за правилно изчислен. Твърди, че в самия договор за издаване на кредитна карта страните са уговорили, че дължимите за обслужване на картата такси и застраховки са за сметка на кредитополучателя и в случай, че не бъдат заплатени, същите се заплащат от банката за сметка на кредитния лимит на картата. Именно поради тази причина към изцяло усвоения лимит на картата от 500 лв. са добавени сумата от 48 лв., дължима за такса за обслужване и 18 лв., дължима застрахователна премия. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендира сторените по делото разноски, като прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 19.05.2009 г. между „Обединена българска банка“ АД и Л.Л.И. е сключен договор за издаване на кредитна карта, по силата на който картоиздателят е предоставил на картодържателя кредитна карта с кредитен лимит в размер на 500 лв., като върху използваната част от определения лимит се дължали такси и лихви, уговорени в чл.4 и чл.7 от договора. На 08.03.2010 г. картодържателят преустановил плащанията по кредита, след което на 19.05.2013 г. договорът е прекратен, поради настъпил краен падеж за погасяване на задължението по кредита. С договор за цесия от 04.12.2015 г. „Обединена българска банка“ АД е прехвърлила на „Ф.И.“ ЕАД вземането си срещу картодържателя за следните суми: 563 – главница, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, 647,43 лв. договорна лихва за периода 08.03.2010 г. – 21.09.2013 г. и 103, 35 лв. – лихва за забава за периода 05.12.2015 г. – 25.10.2017 г. Цедентът е упълномощил цесионера да съобщи цесията на длъжника. На последния е изпратено уведомление, за което няма данни да е получено, поради което уведомлението следва да се счита извършено с исковата молба. Във връзка с подадено на 08.11.2017 г. заявление, по ч. гр. д.

№ 79395/2017 г. по описа на СРС, 30 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, за които е постановена заповедта за изпълнение, както и сторените по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответницата е депозирала писмен отговор, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Позовава се на изтекла погасителна давност на задълженията за главница и лихви. Оспорва да е надлежно уведомена за извършената цесия, като поддържа, че съобщението на цесионера не поражда последиците, предвидени в разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД. Моли съда да отхвърли предявените искове, като й присъди сторените по делото разноски.

На 08.11.2017 г. „Ф.И.“ ЕАД е депозирал пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Л.Л.И. за сумата от 563 лв. – главница, 647, 43 лв. - договорна лихва за периода 08.03.2010 г. – 21.09.2013 г., както и 103, 35 лв. – лихва за забава за периода 05.12.2015 г. – 25.10.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че претендираната главница съставлява вземане на заявителя по договор за цесия, с който му е прехвърлено вземането на „Обединена българска банка“ АД срещу сочения длъжник по договор за издаване на кредитна карта.

С разпореждане от 11.01.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 79395/2017 г. по описа на СРС, 30 състав, съдът е постановил исканата заповед, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 76,28 лв., от които: 26,28 лв. – държавна такса и 50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.

В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение.

В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.

Не се спори между страните, а и от ангажираните по делото доказателства се установява, че между „Обединена българска банка“ АД - кредитор и Л.Л.И. – картодържател, е сключен на 19.05.2009 г. договор за издаване на кредитна карта VISA ELECTRON, VISA, MASTERCARD. По силата на договора банката се е задължила да издаде на Л.Л.И. кредитна карта VISA с кредитен лимит от 500 лв. В чл.4 е уговорено, че ползваният кредит от разрешения кредитен лимит се олихвява, както следва: при безкасово плащане на стоки и услуги - 16, 5 % годишна лихва, при теглене в брой – 18, 5 % годишно, при просрочие – с договорния лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на 5%, а при друго неизпълнение на клаузите по договора, банката има право да начислява неустойка в размер на договорната лихва за теглене в брой плюс наказателна надбавка 5 % върху ползвания кредит. Съгласно чл.5 от договора олихвяването се извършва ежемесечно на датата на издаване на извлечението. Последното се издава на 23-то число на съответния месец. За първата година от издаването на картата Банката начислява годишна такса за обслужване в размер на 0 лева, а за всяка следваща година, както и в случай на преиздаване на картата по реда на чл.8 от договора, банката начислява годишна такса за обслужване в размер на 38 лв., която се събира автоматично от кредитния лимит - чл.7 от договора. В чл.8 е уговорено, че договорът влиза в сила от датата на подписването му до изтичане на срока на валидност на картата.

Разпечатката съдържа 23 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bd6b13c1-c011-41ec-b43b-202735ac8ea7