Определение № 227 от 21.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 227 гр. София, 21.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20248002100697 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Т. чрез пълномощник адв. С. А., срещу постановеното в производство по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК решение № 6131 от 30.11.2023 г. по в. гр. д. № 12249/2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20045020 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 27750/2020 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Д. Т. срещу „Монтажи“ ЕАД и Столична община положителен установителен иск за признаване правото на собственост на основание придобивна давност в периода от 1990 г. до 29.06.2020 г. (датата на предявяване на иска) върху самостоятелен обект - сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], построена в имот с идентификатор [№], с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, със застроена площ от 59 кв. м., състояща се от антре, три стаи, кухня, сервизни помещения, тераса и стълбище, заедно със стая и тоалетна в подпокривното пространство и мазе под североизточната стая на първия етаж, както и в частта за разноските.

В частта, с която са отхвърлени предявените от „Монтажи“ ЕАД насрещни искове за ревандикация на спорната сграда като придобита по силата на отчуждителна процедура по чл. 55а ЗПИНМ (отм.) въз основа на протокол № 28/18.11.1963 г. на ИК на СГНС, статия 26, и правоприемство от СО „Монтажи”, евентуално - на основание придобивна давност в периода от 1970 г. до 24.09.2020 г. (датата на предявяване на насрещния иск), първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Оплакванията на жалбоподателя са за допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и за необоснованост - основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

1

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочват предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Следва ли страна в процеса да доказва сочен от нея отрицателен факт;

2. Съставлява ли съществено процесуално нарушение (допуснато от) на съда при изготвяне на своя доклад по делото, (пропускът) да укаже на страната, че в нейна тежест е да докаже определени факти и обстоятелства по делото, а именно, че в нейна тежест е да докаже промяната на държането във владение на имота;

3. Представлява ли промяна от държане във владение на един имот, ако договорът за наем на този имот е прекратен по силата на закона, и лицето, което осъществява фактическата власт върху имота, продължава да го владее като свой и демонстрира спрямо досегашния собственик и спрямо всички трети лица собственически права.

По първия въпрос въззивното решение според касатора противоречи на решение № 95 от 21.07.2016 г. по т. д. № 1280/2015 г. на ВКС, I-во т. о., и решение № 188 от 15.09.2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., по втория въпрос - на решение № 57 от 13.02.2014 г. по гр. д. № 5905/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 183 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 3561/2014 г. на ВКС, I-во г. о., и по третия въпрос - на определение № 428 от 15.07.2009 г. по т. д. № 298/2009 г. на II-ро т. о.

При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът не е поставил правен въпрос, макар в изложението да се е позовал на тази предпоставка за допускане на касационно обжалване.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК очевидна неправилност на въззивното решение, е обосновано със становището, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС съобразно с вече изложените аргументи.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответниците по касация писмен отговор е депозирала Столичната община, която счита жалбата за неоснователна; от „Монтажи“ ЕАД не е получен отговор.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

Ищецът Т. Д. Т. е подал искова молба срещу „Монтажи“ АД и Столична община, като е твърдял, че е придобил по давност правото на собственост върху жилище с идентификатор [№] по КККР, в което бил настанен със заповед № РД 9-12-103 от 19.02.1990 г., предоставено му заради дейности, които бил извършил в полза на СО „Монтажи“. След настаняването си считал жилището за свое, като от 1990 г. и понастояшем го владее спрямо предишния собственик „Монтажи“ АД, както и спрямо всички трети лица добросъвестно, явно и необезпокоявано от никого, като придобивната давност била изтекла през 2000-та г. От съседи разбрал, че ответната община е издала в своя полза акт за общинска собственост за имота, който той намира за свой, и това обуславяло правния интерес от предявяване на положителния установителен иск за собственост; в допълнителна молба е уточнил, че към момента на настаняването му имотът е бил собственост на ответното дружество и същото 2 би могло да заяви спрямо него собственически претенции.

Един от ответниците по иска - „Монтажи“ АД, е предявил насрещен иск за ревандикация на спорната сграда с твърдения, че е придобил собствеността на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) по силата на преобразуване на СО „Монтажи“ в еднолично акционерно дружество с държавно имущество, което е поело активите и пасивите на държавното стопанско обединение, обезщетило бившите собственици чрез изплащане на отчуждените терени; като евентуално придобивно основание е въвел придобивна давност.

От представената по делото настанителна заповед № Р Д9-12-103 от 19.02.1990 г., издадена от СО „Монтажи“, е установено, че на основание чл. 3 и чл. 18, ал. 2 ЗНО (отм.) ищецът, ведно с 4-членното му семейство, е настанен срещу задължението да поддържа жилището и да заплаща законоустановения наем, считано от деня на заемане на жилището, без да е посочена стойност на наема. Съобразно с тези данни въззивният съд е приел, че установените от свидетелите ремонтни действия, насочени към поддържането на вещта, не представляват своене по смисъла на закона. Приел е, че ищецът е бил настанен в процесния имот на основание чл. 3, ал. 1 ЗНО (отм.), според който в държавните жилища, предоставени на ведомства, се настаняват само работници и служители от съответното ведомство, които имат право на жилище в населеното място, а съгласно чл. 3, ал. 2 ЗНО (отм.) в държавните жилища, предоставени на големи стопански организации, могат да се настаняват и работници и служители от други ведомства, които с дейността си обслужват непосредствено организацията или нейните работници и служители, ако ведомството, в което работят, няма предоставени държавни жилища в близост до стопанската организация. Посочил е, че когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият я се явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, и съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че давност е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. За да се приеме в такъв случай, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Въззивният съд е намерил за правилно разпределянето от първоинстанционния съд на доказателствената тежест между страните (в доклада по чл. 140 ГПК от закритото заседание на 13.09.2021 г. в тежест на ищеца е възложено да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е собственик на основание придобивна давност, като установи, че е упражнявал фактическата власт чрез осъществяване на твърдените действия - стопанисване, почистване и ремонтиране, постоянно, непрекъснато, явно и спокойно с намерение за своене в рамките на период от десет години, считано от 1991 г.). Приел е за недоказано да е демонстрирано поведение, което несъмнено да сочи, че ищецът е упражнявал собственическите правомощия за себе си през изискуемия от закона период от време. При липса на манифестирани действия по своене промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците на придобивната давност.

Въззивният съд е посочил, че съгласно пар. § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗОбС договорите за наем, 3 сключени по установения ред до 1 юни 1996 г., чийто срок не е изтекъл, запазват действието си до края на договорения срок, но за не повече от три години от влизането на този закон в сила. Въз основа на представените от ответното дружество писмени доказателства, според които на 13.01.1999 г. на ищеца му е била връчена нотариална покана да ангажира доказателства на какво основание обитава имота, съдът е заключил, че владението не е било и необезпокоявано. Посочил е, с оглед влизането в сила на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на насрещния иск по чл. 108 ЗС, че наемното правоотношение се явява възникнало не по предвидения от ЗНО (отм.) ред.

Съобразно данните в приложената по делото отчуждителна преписка № 1129/1963 г. въззивният съд е приел за установено, че имот пл. № 8, в който се е намирала процесната сграда към момента на отчуждаването, е бил отчужден на основание чл. 55а и 55б ЗПИНМ (отм.) в полза на държавата за държавно жилищно строителство, за нужди на Управление „Монтажи“, според протокол № 28 от 18.11.1963 г., статия 26, на ИК на СГНС. В протокола изрично е посочено, че по отношение на имоти пл. №№ 6 и 16 се отчуждават само местата, от което съдът е заключил, че за всички останали имоти, посочени в т. 2, вкл. имот пл. № 8, отчуждаването е както за дворното място, така и за намиращите се в него сгради. В т. Б от същия протокол е посочено по какъв начин се обезщетяват отчуждените собственици, като „с жилища, съответно на стойността на имотите им, или с по-голяма стойност при доплащане“, според т. 5 е обезщетена собственицата на имот пл. № 8 Н. Ч., което се потвърждава и от решението на комисията по пар. 138 ППЗПИНМ (отм.), а че желанието на отчуждената собственица е било да бъде обезщетена имотно, е видно и от подадената от Ч. молба от 07.05.1963 г. Въззивният съд е приел, че сградата е една (видно от скица на имота съгласно действащата към момента на отчуждаването регулация от 1950 г., и от скицата, отразяваща етажността на сградата, в протокола - част от отчуждителната преписка), но в отделните й части е била с различна етажност, поради което в оценителния протокол са посочени оценки на „част от масивна сграда“. Обстоятелството, че бившата собственица на имот пл. № 8 не е направила искане за отмяна на отчуждаването, е прието да не е спорно между страните. При тези данни въззивният съд е приел, че ако не е налице отчуждаване на сградата, то същата е останала в патримониума на Ч., а последната нито е страна в процеса, нито се твърди от ищеца, че й е противопоставил своето „своене“.

Въззивният съд е посочил, че влязлото в сила решение в частта, с която насрещният иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен, не води до извод, че ищецът по този иск е собственик на процесната сграда. С това решение само е отречено правото на собственост на въведеното от „Монтажи“ ЕАД основание - отчуждаване по реда на ЗПИНМ (отм.) по главния иск (поради липсата на данни държавата да е предоставила на СО „Монтажи“ стопанисването и управлението на новообразувания парцел след провеждането на отчуждителната процедура), и на основание чл. 79 ЗС по евентуалния иск (поради липсата на доказателства, че сградата е предоставена за стопанисване и управление на стопанското обединение, не може да се приеме, че същото е предало държането й на ищеца от свое име, съответно - да бъде направен извод, че ищецът по първоначалния иск е упражнявал фактическа власт за ответното дружество, както и че тя е била установена чрез него; обстоятелството, че 4 сградата била включена в активите му на 01.12.1998 г., е без значение по отношение на придобивната давност, тъй като не представлява действие, чрез което да се установи и упражнява фактическа власт върху имота). Поради наличието на влязло в сила решение въззивният съд е посочил, че в производството по чл. 258 ГПК не може да се произнася по оплакванията във въззивната жалба на първоначалния ищец и да преразглежда въпроса дали имотът е в патримониума на дружеството, по аргумент от чл. 297 и 298, ал. 1 ГПК.