Решение № 768 от 05.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 768 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241100513847 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 16206 от 28.08.2024 г. по гр.д. № 33163/2023 г. Софийски районен съд, 140 състав отхвърлил предявените от Я. К. Л., ЕГН **********, срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 2, ал.

1, т. 1 ЗОДОВ за сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва от 17.05.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди в резултат на задържане в нарушение на чл. 5, § 1 ЕКЗПЧОС, и иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата от 11 000 лв., ведно със законната лихва от 17.05.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от нарушаване на правата му по чл. 5, § 2-4 ЕКЗПЧОС. На основание чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ ищецът е осъден да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 300 лв. - разноски по делото за изплатено възнаграждение на вещо лице.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Я. К. Л., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на 1 материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В проведеното първо открито съдебно заседание в първата инстанция на 15.11.2023 г. процесуалният представител на ищеца на основание чл. 214 ГПК заявил допълнително основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, аргументирано с уточнението, че спрямо ищеца не е повдигано официално обвинение, но това не означавало, че такова липсва, за което била цитирана практика на ЕСПЧ. Районният съд в нарушение на съдопроизводствените правила отказал да уважи искането, тъй като същото е недопустимо. Изложените в определението мотиви на съда обаче не касаели процесуалната допустимост на искането, а основателността му. Съдът не разполагал с възможност да се произнася по съществото на спора освен с крайния съдебен акт, а обратното го правело предубеден и било основание за отвод на съда, което обаче не било направено. Твърди още, че при правилно установена фактическа обстановка съдът неправилно приел, че извършените по разпореждане на Прокуратурата тежки посегателства върху личните права на ищеца не попадат в нито една хипотеза на чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ.

Фактът, че извършването на процесуално-следствените действия станало след предварително разрешение от страна на съда по никакъв начин не правело същите законосъобразни. Санкцията на съда в случая имала значение в друга посока – че съгласно НПК разрешение се дава само в случаите, когато съществуват достатъчно данни, въз основа на които може да се направи обосновано предположение, че у дадено лице се съдържат книжа, предмети и др., които имат отношение към разследваното престъпление или може да се открият следи във връзка със същото. Многократно българската държава била санкционирана за това, че наказателните съдилища масово издават разрешения за извършване на процесуално-следствени действия против конкретни лица, без да са налице достатъчно данни за съпричастността им в извършване на престъпление, а дори и да са налице такива данни, същите не намирали аргументиран израз в издаваните съдебни актове. Поради това дадената предварителна съдебна санкция за извършването на тези действия не ги правела автоматично законосъобразни, доколкото същите следвало да бъдат съпоставени не само с постигнатия от тях резултат, но и с резултата от разследването въобще. В случая по досъдебното производство било установено, че ищецът няма никаква съпричастност към разследваното престъпление. В кориците на цялото досъдебно производство не се съдържали 2 дори бегли данни, че е извършил престъпление. Това се доказало и от резултата от извършените спрямо него процесуално-следствени действия, като при извършеното разпознаване разпознаващото лице не посочило ищеца като съпричастен в извършването на престъплението. Именно поради това Прокуратурата не разполагала изначално с основание да извърши всички тези действия, такива фактически данни липсвали, дадените разрешения също почивали на несъществуващи доказателства. Моли съда да отмени атакуваното решение и да върне делото на друг състав на СРС с конкретни указания по приложение на закона или да постанови решение, с което да уважи предявените искове.

Въззиваемата страна ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното решението като правилно.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата го намира за правилно по следните съображения:

С исковата молба, уточнена с молби от 07.07.2021 г. и 01.02.2022 г. ищецът твърди, че на 17.05.2016 г. около 08:00 ч. бил задържан за срок от 24 часа на работното си място – Дирекция „Жандармерия“, като му били поставени белезници пред очите на неговите колеги и началници. По нареждане на ответника било образувано досъдебно производство по пр.пр. № 5171/2016 г. по описа на СРП, като по нареждане на наблюдаващия прокурор 3 спрямо ищеца бил извършен и личен обиск пред колегите му, бил откаран с белезници до домашния му адрес, където пред очите на семейството и съседите му били извършени претърсване и изземване от дома му, били извършени още разпознаване на лица и предмети, разпит. На 18.05.2016 г. по нареждане на Прокуратурата била издадена нова заповед за задържане на ищеца за срок от 24 часа, в резултат на което бил задържан общо за 48 часа, след което бил освободен. При извършеното разпознаване не бил разпознат от никого. Твърди, че в резултат на извършените действия е претърпял неимуществени вреди - чувство на срам, унижение, уронване на доброто име на ищеца пред обществеността. В следващите няколко дни след ареста не се чувствал добре, поради което се е наложило да посети психиатър, който му предписал медикаментозно лечение, изпитвал страх какво може да се случи с кариерата му, около един месец след случилото се прекарал затворен в дома си, след което се върнал на работа, но още изпитвал срам и унижение пред колегите си. Отношението на колегите му било вече различно, подхождали с недоверие към него и проявявали негативно отношение, ищецът вече не се чувствал част от екипа, поради което на 26.10.2018 г. се принудил да напусне работа. Стигнало се и до конфликти с близките му, доколкото виждал как те също го възприемат като престъпник, което утежнило болката му.

Отговорност за причинените вреди носела Прокуратурата като ръководнорешаващ орган на досъдебното производство. По нареждане на нейни служители ищецът бил задържан, било образувано досъдебно производство и извършени посочените процесуално-следствени действия без никакво основание, тъй като не му било повдигнато никакво обвинение. Твърди, че е претърпял неимуществени вреди и в резултат нарушение на правата му по чл.

5, § 2-4 от КЗПЧОС. Искал е от съда да осъди ответника да му заплати сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди вследствие задържането му в нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, ведно със законната лихва от 17.05.2016 г. до окончателното плащане, и сумата 11 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие нарушаване правата на ищеца по чл. 5, § 2-4 КЗПЧОС, ведно със законната лихва от 17.05.2016 г. до окончателното плащане.

Ответникът Прокуратурата на Република България в срока по чл. 131 ГПК е оспорил предявените искове като недопустими, евентуално неоснователни. Оспорил е да са налице незаконосъобразни актове, действия 4 или бездействия на негови служители, поради което не бил пасивно процесуалноправно, евентуално – материалноправно легитимиран по предявените искове. Евентуално причинени на ищеца вреди били в резултат от действия на трети за спора лица, доколкото заповедите за задържане на ищеца били издадени по реда на ЗМВР. Оспорил е незаконно да е задържал ищеца и да е нарушил правата му по чл. 5, § 2-4 КЗПЧОС; Оспорил е ищецът да е претърпял твърдените вреди, както и наличието на причинна връзка между твърдените вреди и действия на ответника. Извършените на 17.05.2016 г. претърсване и изземване и обиск и изземване били законосъобразни, след дадени разрешения по н.ч.д. № 8426/12.05.2016 г. по описа на СРС и по н.ч.д.

№ 8424/2016 г. по описа на СРС. Оспорил е исковете и по размер. В условията на евентуалност е релевирал възражение за погасяване по давност на вземанията.

В проведеното първо открито съдебно заседание в първата инстанция на 15.11.2023 г. пълномощник на ищеца е уточнил, че официално обвинение на ищеца не е било повдигнато, но като се позовал на практика на ЕСПЧ заявил, че спрямо ищеца е било налице обвинение с първото действие по разследването срещу него по смисъла на чл. 219, ал. 2 НПК - извършеното на 17.05.2016 г. претърсване и изземване в дома му. С оглед това уточнение е заявил на основание чл. 214, ал. 1 ГПК допълнително основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, който иск съдът да разгледа в случай на отхвърляне на исковете по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ. Това искане е оставено от районния съд без уважение с определение от 28.11.2023 г.

Въззивният съд намира за неоснователен довода в жалбата за допуснато от районния съд съществено процесуално нарушение, като не допуснал изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК. Като краен резултат искането правилно е било оставено без уважение, макар не по изложените от районния съд мотиви.

В по-новата практика на ВКС (решение № 57 от 24.02.2025 г. по т. д. № 2440/2022 г., І ТО на ВКС, определение № 3842 от 28.07.2025 г. по к. ч. гр. д.

№ 634/2025 г., ІV ГО на ВКС и др.), позовавайки се на мотивите към т. 2В от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се приема, че е допустимо изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез добавяне единствено на ново основание към 5 първоначално заявеното, ако са налице предпоставките за обективно съединяване на искове за разглеждане в едно и също гражданско производство, посочени в чл. 210 ГПК и на тези по чл. 214, ал. 1 ГПК за допустимост на изменението на иска.

В случая дори да се приеме, че се добавя само ново основание, не са налице предпоставките на чл. 210, ал. 1 ГПК. Съдебната практика е категорична, че при иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ всички неимуществени вреди, причинени от неоснователно обвинение, вкл. от незаконосъобразни мерки за принуда, се преценяват общо и за всички тях се определя общо обезщетение според критериите за справедливост. Следователно заявеният като евентуален иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е с цена 26 000 лв., не е подсъден на районния съд като първа инстанция и правилно като краен резултат искането по чл. 214, ал. 1 ГПК е оставено без уважение.

За неоснователни съдът намира и доводите в жалбата по делото да се установили предпоставките за основателност на предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 1 и чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ.