Решение № 274 от 14.08.2024, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№274 гр. Разлог, 14.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ в публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Кристиян В. Стоилов при участието на секретаря К. И. Т., разгледа докладваното от Кристиян Стоилов, Гр. дело №20221240100894 по описа за 2022 година

Производството по настоящото дело е образувано по ИМ, депозирана от М.А.К., ЕГН*, г..Я., у.„С.М.“№5, против „С.К.“ООД, ЕИК*, с адрес в г.С., б.„Ц.ш.“№115Е, ет.5, представлявано от Н.П.П..

В ИМ се твърди, че м/у М.А.К. в качеството му на заемополучател и „С.К.“ООД, в качеството на заемодател, е сключен Договор за паричен заем от 27.07.2021 г., по силата на който на заемополучателя е отпуснат кредит от 400.00 лв., при посочен лихвен процент от 40.05%. Съгласно чл.6.1. от договора заемополучателят се задължава в срок от 3 дни да обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчители, за които са поставени множество условия. Неизпълнението на посоченото задължение създавало задължение за заемополучателя по чл.6.2. да заплати прекомерно висока неустойка от 195,66 лв., разсрочена с вноските по кредита. Твърди се, че договорът за кредит противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което е нищожен.

Сочи се, че въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в 3-дневен срок, още със сключването на договора му била начислена горепосочената неустойка в размер, надвърлящ многократно позволения от закона размер на ГПР. Същата била включена в погасителния план още в самото начало.

Сочи се, че включената в погасителния план неустойка по същество представлявала скрита лихва и следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР. Посоченият в договора ГПР не съответствал на реално прилаганият в отношенията м/у страните ГПР, към който следвало да се калкулира и въпросната неустойка.

Твърди се, че целият договор за потребителски кредит бил недействителен на основание чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, поради непосочване в договора на действителния ГПР и общата сума, дължима от потребителя, което водило до недействителност. В случая съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизали в него, с цел заобикаляне на ограниченията на ЗПК, следвало да се тълкува като цялостно неизпълнение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК и водело до недействителност на целия договор съгласно чл.22 от ЗПК.

Посочването в договора за кредит на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията м/у страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Твърди се, че неустоечната клауза била нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП поради неравноправния й характер.

1

Предявен е осъдителен иск за заплащане на сумата от 50.00 лв. (частичен иск от 900,00 лв.), за платена без основание сума по нищожна договорна клауза за неустойка в Договор за паричен заем от 27.07.2021 г., ведно със законната лихва в/у нея, считано от датата на подаване на ИМ до окончателното изплащане.

В отговора на ИМ ответното дружество „С.К.“ООД признава, че неустоечната клауза в договора за кредит е нищожна. Навежда се довод, че нищожността на неустоечната клауза обаче не обосновава нищожност на целия договор на основание чл.22 от ЗПК. Моли да не им бъдат възлагани разноски, тъй като са признали иска и не са дали повод за завеждане на делото, дружеството не било претендирало от ищеца заплащането на неустойката, до ищеца не били изпращани покани, уведомления и други съобщения, с които да се изисква заплащането на договорената неустойка. Твърди се, че ищецът не е заплатил сумата за неустойка по процесния договор за кредит. Ответникът моли съдът да постанови решение при признание на иска, като по отношение на разноските приложи разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК.

Съдът, на основание чл.214 от ГПК, е допуснал изменение в размера на иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД, като е увеличил размера на предявения иск за сумата над 50,00 лева (предявен като частичен) до сумата от 397,91 лева, представляваща пълния размер на разликата м/у заплатената по кредита сума и усвоената от ответното дружество главница.

Съдът след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, че м/у ищеца М.А.К., ЕГН*, в качеството на заемополучател, и „С.КЕ.“ООД-С., в качеството на заемодател, е сключен Договор за паричен заем №5*/27.07.2021 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заем от 400.00 лева с/у задължението на последния да го върне в срок от 1 месец, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05% и ГПР от 49,09%. Заемателят се е задължил да заплати и такса за експресно разглеждане от 144,20 лева.

По делото е допусната и изслушана ССчЕ, заключението по която е прието по делото.

Според ВЛ, което я е изготвило, кредитът е окончателно погасен от ищеца на 03.08.2022 г., като за погасяването е заплатена сума общо на 797,91 лева. С тази сума, според ВЛ, са погасени главница от 400.00 лева, лихва от 13,80 лева и неустойка от 144,20 лева, която в кредитния план е показана като неустойка. Погасена е и такса от 239,91 лева, която експерта не установява за какво всъщност е начислена. Според ВЛ, в ГПР е включен разхода за договорна лихва и същият по изчисления е 48,28%. В случай, че при определянето му се включи и неустойката от 144,20 лева, размерът му ще е 143,88%.

Съдът намира заключението за точно и изчерпателно съобразно поставените въпроси, поради което го кредитира при постановяването на акта по същество на спора.

Като взе предвид изложената фактическа обстановка, съдът стига до следните правни изводи:

Безспорно установено по делото е, че м/у страните са възникнали облигационни правоотношения въз основа на сключен на 27.07.2021 г. договор за паричен заем. Няма спор м/у страните, че ответникът „С.К.“ООД, представлява финансова институция по смисъла на чл.9, ал.2 от ЗПК, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени ч/з публично привличане на влогове или други възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител, по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК. Процесния договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съгласно чл.(22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази 2 недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В ИМ е релевирано основание за недействителност на договорите за потребителски кредити, свързано с изискването за формиране на годишния процент на разходите (ГПР), както и с разминаването на посочения ГПР в процесните договори с действителния такъв.

Годишният процент на разходите представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочено, че ГПР по договора за заем от 27.07.2021 г. е 49,09%, а възнаградителната лихва е 40,05%, но от съдържанието на договора при неговото сключване (подписване) не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата м/у размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Освен това е видно от заключението на ВЛ, че с включването на неустойката в ГПР, размерът в процентно съотношение ще бъде много по-висок от посочения в договора и надхвърля 50% (забраната за размера на ГПР да е над 50% се основава на чл.19, ал.4 от ЗПК).

В тази вр., следва да се посочи, че още при сключването на процесния договор е предвидено, че се дължи такса за експресно разглеждане, но не се установява съдържанието на същата.

Не се установява и на какво основание е събрана и сумата от 239,91 лева.

В случая е предвидено таксата от 144,20 лева по договора да се кумулира към погасителната вноска. Същата представлява неустойка, но включването й като дължим разход още при сключване на договора води до извода, че по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителната вноска, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

С предвиждането на тази неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, ч/з увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните престации, а също е в нарушение на добрите нрави.

За да е налице фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД - връщане на даденото при начална липса на основание, съдът следва да установи в мотивите си, че е налице изначална недействителност на целия потребителски договор и да приложи чл.23 от ЗПК. По този начин ще бъде изпълнено и изискването на Тълк. решение №1 от 27.04.2022 г., постановено по Тълк. дело № 1 по описа за 2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Ищецът твърди, че на основание чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.22 от ЗПК, договорът за кредит е нищожен, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР) по кредита. В едно от последните си решения по преюдициално запитване на български съд, а именно по дело C-714/22 г, СЕС постанови, че не само липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в договора за потребителски кредит, но и неточното му обявяване – без да са включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и разноски.

СЕС посочва, че чл.10, параграф 2, б.ж) и чл.23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват 3 в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б.ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Също така посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.

Предвид гореизложеното, може да се направи извод че е налице недействителност на процесния договор за паричен заем и на връщане подлежи всичко, освен главницата по заема.

Предвид горното, следва че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД – предаване и получаване на сума при начална липса на основание т. е. искът по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, следва да се уважи в цялост.