Определение № 847 от 21.10.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 847 гр. П., 21.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Мариана Ил. Димитрова

Николинка Н. Попова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно частно гражданско дело № 20265200500831 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК. С определение № 1959/24.07.2026 г., постановено по гр.д. № 429 по описа за 2026 година, Пазарджишкият районен съд е оставил без уважение молба вх. № 19474/30.06.2026г., подадена от адв. А. А. А. – АК П., със служебен адрес гр.

П., ул. „З.“ № 3, за изменение на Решение № 801 от 18.06.2026 г. по гражданско дело № 429 от 2026 г. на Районен съд – П. в частта за разноските, чрез увеличаване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение.

Изменил е Решение № 801 от 18.06.2026г. по гражданско дело № 429 от 2026 г. на Районен съд – П. в частта за разноските, като е осъдил на осн. 78а, ал. 2 ГПК Й. Й. Т., ЕГН: ********** с адрес гр. В., ул. „Ч. и т.“ № 16, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – П. разноски за провеждане информационна среща за процедура по медиация в размер на 30,68 евро, представляващи възнаграждение за медиатор.

Против така постановеното определение в законния срок е постъпила частна жалба, с която се иска то да бъде отменено изцяло, вместо което да бъде постановено ново, с което да се увеличи размерът на присъденото възнаграждение за един адвокат, като се приеме и че не се дължат разноски за провеждане информационна среща за процедура по медиация в размер на 30,68 евро, представляващи възнаграждение за медиатор.

Поддържа, че присъденото възнаграждение остава под минимума, който самият съд е посочил като приложим. Материалният интерес по делото бил 33,75 евро (66,00 лв.). За иск с такъв интерес чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения 1 предвиждал 400,00 лв., или 204,52 евро - размер, който обжалваното определение изрично посочвало в мотивите си. Присъдените 150,00 евро съставлявали 73 % от него. Този праг бил установен от нормотвореца независимо от стойността на интереса и смисълът му бил, че и спорът с нисък материален интерес изисква пълноценна правна защита - проверка на договора, установяване на действителния годишен процент на разходите, изготвяне на исковата молба, отговор на възраженията и проследяване на производството до края. Ако възнаграждението по тези дела следвало стойността на интереса, защитата по дребните потребителски вземания щяла да стане икономически непостижима и точно тези вземания щели да останат без защита - резултат, който бил несъвместим с изискването за ефективност на закрилата по Директива 93/13/ЕИО.

Решаващият мотив на обжалваното определение, че договорните клаузи по този вид дела са типови, че по споровете за действителност на потребителските договори е налице константна практика и че поради воденето на множество дела адвокатът е достатъчно добре запознат с клаузите, за да не се налага да полага големи усилия, не можел да бъде приет. Обстоятелството, че ищецът е водил и други дела, също не подкрепял извод за намален труд.

Тези дела били срещу различни кредитни институции, по различни договори и с различни защитни тези. Множеството им установявало само мащаба на порочната практика на пазара на бързите кредити, а не по-малко работа по всяко отделно производство. Икономическата обстановка била относима не към съдебните такси, които страната и без това понася, а към разходите, които адвокатът покривал от възнаграждението си - осигурителни вноски, данъци, поддържане на кантора и вноски към колегията. От определените 150,00 евро тези разходи оставяли на адвоката значително по-малко от половината.

Чл. 36, ал. 2 ЗА изисквал размерът па възнаграждението да бъде справедлив и обоснован. Позоваването на справедливостта не било декларативно, а законодателят я въвеждал като самостоятелен критерий при правоприлагането, по същия начин, по който чл. 52 ЗЗД я поставя в основата на обезщетението за неимуществени вреди.

Жалбоподателят сочи, че съобразно практиката на Съда на Европейския съюз, при определяне на дължимите за възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение съдът следва да се ръководи от критериите „разумност“ (предмет на спора, неговата цена или трудът, който трябва да се положи за защитата на съответното право) и „пропорционалност“ (да подлежат на възстановяване значителна и подходяща част от разумните разноски) Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/15 (United Video Properties) и Решение от 07.04.2022 г. по дело С-385/20. Същите критерии СЕС прилагал и конкретно при определяне на адвокатско възнаграждение — Решение от 2

28.04.2022 г. по дело С-531/20 (Nova Text GmbH), а тълкувателните му постановки били задължителни за националния съд по силата на чл. 633 ГПК.

Критериите били възприети и в практиката на ВКС.

Решението по дело С-438/22 освобождавало съда от обвързаност с наредбените минимуми, но не го освобождавало от задължението да мотивира размера чрез посочените критерии. Наредбата оставала валиден ориентир за стойността на адвокатския труд, а отклонението под установения в нея праг при изцяло уважен иск изисквало съображения, които отчитат действителния обем на положената работа, а не само външните белези на производството.

По иска ищецът получил 33,75 евро. С обжалваното определение той бил осъден да заплати 30.68 евро, която сума представлявала 90,9 % от присъденото му. От пълната победа по делото у него оставали 3,07 евро.

Именно този резултат правото на Европейския съюз не допускал - режимът на разноските не можел да поражда възпиращ ефект спрямо упражняването па правата по Директива 93/13/ЕИО (Решения на СЕС по дела С-385/20 и С35/22). Осъждане, което поглъща над девет десети от възстановеното на потребителя, съобщавало на всеки следващ потребител, че съдебната защита срещу кредитора има цена дори при пълен успех.

Жалбоподателят намирал, че е налице уважителна причина по смисъла на чл. 78а, ал. 2 ГПК. Предметът на спора не подлежал на уреждане чрез взаимни отстъпки. Недействителността на договора настъпвала по силата на закона и съдът я проверявал служебно (чл. 7, ал. 3 ГПК); потребителят не можел чрез спогодба да се лиши от закрилата на императивните норми на ЗПК и на Директива 93/13/ЕИО, а вземането по чл. 55, ал. I, пр. 1 ЗЗД било само законната последица от тази недействителност. Формално било възможно ищецът да се разпорежда с вземането си, но разпореждането в полза на кредитора със сума, дължима поради недействителност, установена в зашита на потребителя, щяло да обезсмисли самата закрила. Функцията на информационната среща - страната да бъде информирана за възможността спорът да се уреди доброволно - била изпълнена и без нея чрез връчването на Определение № 1200/11.05.2026 г., което съдържало тази информация, и чрез процесуалния представител, който е вписан медиатор и я е разяснил на доверителя си. Отказът му не бил отказ от информация, а информирано решение да не преговаря с конкретния търговец. Позовава се на Решение на СЕС от 14.06.2017 г. по дело С-75/16 (Menini), което приемало, че национална уредба не може да изисква от потребителя да доказва основателна причина, за да не участва или да се оттегли от процедура по медиация, и отказът му не бивало да поражда неблагоприятни последици. Възражението, че размерът от 30,68 евро е незначителен, не преодолявало това - по Решение от 18.03.2010 г. по съединени дела С- 317/08 - С-320/08 (Alassini) условието за липса или 3 незначителност на разходите се отнася до разходите от самото участие и не легитимира санкция за отказа; порокът тук бил в основанието, а в конкретния случай и размерът далеч не бил незначителен спрямо спечеленото.

С решението си съдът бил приел, че на срещата не са се явили и двете страни, и осъдил всяка от тях да заплати по 38,01 евро. С обжалваното определение съдът приел обратното - че ответникът е присъствал чрез представител и възложил разноските изцяло на жалбоподателя, без да измени осъждането на „Лендиво“ ООД, което оставало в сила. При това положение за една информационна среща с тарифа от 30,68 евро по сметка на съда постъпват общо 68,69 евро. Такова плащане, което надхвърля двукратно стойността на услугата, чиито разноски покрива, вече не носело белезите на разноски, а на санкция.

Изложеното позволявало спорът да бъде решен с конституционосъобразно тълкуване. Ако въззивният съд преценял, че действащата уредба не допуска тълкуване, предложено във въззивната частна жалба от жалбоподателя, то тя страдала от същите пороци, заради които Конституционният съд с Решение № 11 от 01.07.2024 г. по к. д. № 11/2024 г. обявил за противоконституционна първата уредба на задължителната съдебна медиация, включително тогавашните чл. 78а и чл. 140а ГПК. Чл. 150. ал. 2 от Конституцията, в редакцията след изменението е ДВ. бр. 106 от 2023 г., овластявал всеки, съд по искане на страна или по своя инициатива, да сезира Конституционния съд, когато установи несъответствие между приложим по конкретното дело закон и Конституцията.

Искането е да бъде отменено Определение № 1959 от 24.07.2026 г. по гр. д. № 20265220100429/2026 г. по описа на Районен съд- П.. XXIX граждански състав, и вместо него да бъде постановено ново, с което да бъде изменено Решение № 801 от 18.06.2026 г. по същото дело в частта за разноските, като бъде увеличено определеното в полза на адвоката на основание чл. 38, ал. 2 от Закопа за адвокатурата адвокатско възнаграждение от 150,00 евро на 204,52 евро (400,00 лв.);

Моли да бъде отменено осъждането на Й. Й. Т., ЕГН **********. на основание чл. 78а. ал. 2 ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд - П. разноски в размер на 30.68 евро за неявяване в информационна среща за процедура по медиация.

При условията на евентуалност по второто искане, ако съдът приеме, че чл. 78а, ал. 2 вр. чл. 140а ГПК не допускат тълкуване, изключващо санкционирането на отказ като настоящия, моли на основание чл. 150. ал. 2 от Конституцията на Република България производството по делото да бъде спряно и съдът да сезира Конституционния съд с искане за установяване на 4 противоконституционност на чл. 140а и чл. 78а, ал. 2 ГПК.

В законния срок е постъпил писмен отговор от „Лендиво“ ООД, ЕИК 203811241, с искане обжалваното определение да бъде потвърдено. Изложени са доводи в подкрепа на изводите на съда, обосновали постановяването на обжалваното определение.

Въззивният съд след като се запозна с доводите, изложени в частната жалба и писмения отговор, намира обжалваното определение за валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Производството по гр. д. 429/2026г. на Районен съд-П. е образувано по предявен от Й. Й. Т. против „Лендиво“ АД иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 33,75 евро /66 лева/, като дадена без основание по Договор за потребителски кредит № 220157/30.05.2025 г. С Решение № 801/18.06.2026г. по гр. д. 429/2026г. на Районен съд П. предявеният иск е уважен. Районният съд е присъдил възнаграждение в размер под минималния, съгласно по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г., който е 204,52 евро /400 лв./. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът е преценил размера на претендираното вземане, приел е, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, че по него е проведено само едно съдебно заседание, на което адв. А. – АК П. не се е явил, не са събирани гласни доказателства и не са изслушвани експертизи, както и че извършените от процесуалния представител действия се изразяват в излагане на бланкетни доводи за нищожност на договора. По тези съображения е присъдил адвокатско възнаграждение под предвидения в закона минимум, при съобразяване с практиката на СЕС, по дело С – 438/22, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение, че съдът не е обвързан от минималните размери, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. Съдът се е позовал и на служебно известната му информация, че Й. Й. Т. има заведени многобройни дела срещу различни небанкови кредитни институции, по които негов процесуален представител е винаги адв. А. А. – АК П.. За периода от 01.01.2026 г., до постановяване на настоящото определение тези дела били осем, а за 2025 г. били седем, поради което обосновано можело да се приеме, че адвокатът е достатъчно добре запознат с договорните клаузи, които са типови и не е било необходимо да положи големи усилия за подготовката на защитата на по процесното дело.