Решение № 1977 от 20.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1977 гр. София, 20.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мария Стойкова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Мария Стойкова Въззивно гражданско дело № 20221100504005 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20219274 от 06.12.2021 г., постановено по гр. д. № 61627/2019 г. по описа на СРС, 60 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че З. Б. А. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 2718,28 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр.

София, район „Лозенец“, ул. ******* с аб. № 310938, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 06.06.2019 г. до окончателното погасяване, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 309,53 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2017 г. до 20.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 32076/2019 по описа на СРС, 60 състав, като са отхвърлени претенциите за разликата над сумата от 2718,28 лв. до пълния предявен размер от 2783,31 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия, както и за разликата над 309,53 лв. до пълния предявен размер от 321,93 лв., представляваща лихва за забава за периода от 30.06.2016 г. до 14.09.2017 г.

Срещу постановеното решение в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена въззивна жалба от З. Б. А., в която се излагат оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че ответницата няма качеството на потребители на топлинна енергия. По делото не са ангажирани доказателства, които да доказват наличието на облигационна връзка между ответницата и топлопреносното дружество. Сочи, се, че съставът на СРС неправилно е приложил института на погасителната давност. Поддържа се, че в производството през СРС ищецът не е доказал реално доставена и използвана топлинна енергия за процесния имот. Сочи се още, че за процесния период ответниците не дължат обезщетение за забава, тъй като по делото не са ангажирани доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството, поради което не е установено изпадането им в забава. По тези съображения е отправено искане до въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

1

Претендират се сторените пред двете инстанции разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД, с който същата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че исковете са доказани по основание и размер, поради което е отправено искане до въззивния за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за въззивното производство, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не е изразило становище по въззивната жалба.

Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу З. Б. А. искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По същество на спора с оглед наведените доводи във въззивната жалба за неправилност на решението, съдът намира следното:

По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца по същия е да установи по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, по силата на което е предоставил на ответниците топлинна енергия в твърдяния обем през процесния период и на претендираната стойност, а за ответниците е възникнало задължението за заплащане на продажната цена. В тежест на ответниците (при установяване на посочените обстоятелства) е да установят по делото погасяване на задълженията си към ищеца.

Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ).

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона).

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.), потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия е физическо лице - ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ ( приложима редакция след 15.05.2015 г.) „клиенти на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

В конкретния случай по делото е представен договор за дарение, обективиран в 2 нотариален акт № 121, том XXVII, дело № 5729/1992 г., по силата на който М.Н. А. е дарила на ответницата – нейна дъщеря З. Б. А. процесния недвижим имот, като е запазила правото на ползване до края на живота си по отношение на същия.

Въпреки осъщественото през 1992 г. разпореждане М. А. е запазила пожизнено правото на ползване върху топлоснабденото жилище, поради което настоящият съдебен състав намира, че именно вещният ползвател – М. А., а не собственикът на топлоснабдения имот – ответницата З. А., е била потребител на топлинна енергия през процесния имот, доколкото от страна на ищеца не са ангажирани доказателства собственикът на имота да е изразил желание да встъпи в облигационно правоотношение с топлопреносното предприятие на мястото на вещния ползвател с подаване на заявление за откриване на партида на нейно име, нито са представени доказателства, че вещното право на ползване е погасено преди исковия период. Съгласно чл. 59, ал. 1 и ал. 3 ЗС правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя, ако то е учредено за по-кратък срок, или ако не е било упражнявано в продължение на 5 години, съответно ако вещна погине.

В настоящия случай от представените по делото доказателства се установява, че вещното право на ползване е учредено в полза на М. А. пожизнено, т.е. до смъртта й. По делото обаче от страна на ищеца не са ангажирани доказателства за настъпила смърт на М.

А. или правото на ползване, учредено в нейна полза да е било погасено поради изтичане на 5 годишен срок без същото да е упражнявано. По изложените съображения, въззивната инстанция намира, че ответницата няма качеството на потребител на топлинна енергия, поради което предявените срещу нея искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне.

С оглед изложеното и поради несъвпадение на изводите на двете съдебни инстанции, решение № 20219274 от 06.12.2021 г., постановено по гр. д. № 61627/2019 г. по описа на СРС, 60 състав, следва да се отмени в обжалваната част.

По разноските:

В резултат на изводите, до които достигна въззивната инстанция – за неоснователност на предявените искове, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, за сумата от 695,02 лв., представляваща сторените пред първа инстанция разноски.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивницата (ответник) има право на направените във въззивната инстанция разноски. Същата претендира такива за държавна такса в размер на 79,37 лв. и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. за оказана безплатна адвокатска помощ (съгласно списък по чл. 80 ГПК, адвокатско пълномощно и договор за защита и съдействие от 20.10.2022 г.). Настоящия съдебен състав намира, че в полза на адв. К. не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение, тъй като процесуалните усилия, извършени от пълномощника се свеждат единствено до депозиране на молба, с която в рамките на едно изречение заявява, че поддържа въззивна жалба, подадена от въззивницата, като същата не е представлявана в откритото съдебно заседание на 09.12.2012 г. Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивницата следва да бъдат присъдени разноски в размер на 79, 37 лв. за заплатена държавна такса.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалван Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 20219274 от 06.12.2021 г., постановено по гр. д. № 61627/2019 г. по описа на СРС, 60 състав, в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че З. Б. А., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 2718,28 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, район „Лозенец“, ул. ******* с аб. № 310938, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 06.06.2019 3 г. до окончателното погасяване, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 309,53 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2017 г. до 20.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.

410 ГПК по ч. гр. д. № 32076/2019 по описа на СРС, 60 състав, както и в частта, в която З.

Б. А., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер на 695,02 лв. като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* срещу З. Б. А., ЕГН **********, с адрес: гр. София, район „Лозенец“, ул. „*******“ № *******, искове за признаване за установено по реда на чл. 422 ГПК, че З. Б. А., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 2718,28 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, район „Лозенец“, ул. ******* с аб. № 310938, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 06.06.2019 г. до окончателното погасяване, както и на основание чл.