Решение № 2007 от 20.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2007 гр. София, 20.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20211100511074 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

С решение № 20164084 от 27.07.2021 г., постановено по гр.дело № 23788/2020 год. по описа на СРС, І Г.О., 118 с-в, е признато за установено по предявения частичен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че Г. Т. М., ЕГН ********** не дължи на „Топлофикация София“-ЕАД, ЕИК *******, сумата от 1034,10 лева, представляваща част от сума в общ размер 6106,56 лв., претендирана от ответника, като стойност на топлинна енергия за периода от 01.05.2010 г. до 29.02.2020 г. за топлоснабден имотапартамент № 2 с адрес: гр.София, ул.“ ******* и с абонатен № 261147. С решението на съда е осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК „Топлофикация София“-ЕАД, ЕИК *******, да заплати на Г. Т. М., ЕГН ********** сумата от 50 лева, представляваща сторени по делото разноски за държавна такса. С решението на съда е осъдена на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, „Топлофикация София“-ЕАД, ЕИК *******, да заплати на адв.К. Б., ЕГН **********, с адрес на кантората: гр.София, ул.“ *******, офис-партер, сумата от 302,39 лева- адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата по гр.дело № 23788/2020 г. на СРС, 118 състав.

1

Срещу постановеното от СРС, 118 с-в решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ответника „Топлофикация София“ЕАД, гр.София, чрез юрк.Б.А., с която се обжалва решението на съда изцяло, като се излагат основно доводи за неговата недопустимост. Въззивникът- ответник, чрез процесуалния си представител юрк.Б.А., моли съда обжалваното решение да бъде обезсилено, като недопустимо, а производството по делото прекратено. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна – ищец Г. Т. М. , чрез пълномощника си адв.М. Л., оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Излага доводи за допустимост на предявения частичен отрицателен установителен иск. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона.

Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Обжалваното решение е и правилно, като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи 2 окончателен извод за основателност на предявения от ищцата Г. Т. М. срещу ответника „Топлофикация София” ЕАД, гр.София, частичен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 1034,10 лева, представляваща част от сума в общ размер от 6106,56 лв., претендирана от ответника, като стойност на топлинна енергия за периода от 01.05.2010 г. до 29.02.2020 г. за топлоснабден имот- апартамент № 2 с адрес: гр.София, ул.“******* и с абонатен № 261147 , и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят основните доводи на ответника изложени във въззивната жалба за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Неоснователни са доводите на ответника изложени във въззивната жалба, че е недопустимо предявяването на частичен отрицателен установителен иск. Доводите изложени в тази насока от ответника не отчитат особеностите на производствата по частични искове. При решение, с което се уважава частичен отрицателен установителен иск, диспозитивът не разпростира действие за непредявената част, защото отричането на част от задължението, не налага извод за съществуването или 3 несъществуването на останалата част от него. Такъв е именно и процесния случай.

Възможно е частичният отрицателен установителен иск да бъде уважен както в хипотеза когато цялото задължение изобщо не е възникнало валидно, така и когато е погасена само част от задължението, която е въведена като предмет на производството.

При отхвърляне на частичния отрицателен установителен иск обаче силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив разпростира действието си и за непредявената част, защото това означава, че цялото оспорвано от ищеца вземане съществува в пълен размер. Именно поради това са неоснователни доводите във въззивната жалба, че с обжалваното решение се формира СПН относно пълния размер на вземанията за главница в размер на 6106,56 лв. Липсва такова произнасяне и в диспозитива на решението. В т.18 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право /в този смисъл е определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, І т.о./.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. От друга страна, с оглед изрично направеното искане, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/ ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат М. Л., пълномощник на въззиваемата страна- ищец Г. Т. М. , адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 302,39 лв., предвид обстоятелството, че същия е оказал безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на въззиваемата страна- ищец Г. Т. М. , видно от приложен по делото договор за правна помощ от 10.06.2022 год. за въззивната инстанция. Размерът на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът съобразява с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. в редакцията й към момента на договора за правна защита и съдействие от 10.06.2022г., в който е договорена безплатната помощ / в този смисъл е определение № 50618 от 22.11.2022 г. по т.дело № 396/2022 г. на ВКС, І т.о./.

Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,

РЕШИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20164084 от 27.07.2021 г., постановено по гр.дело № 23788 /2020 год. по описа на СРС, І Г.О., 118 с-в.

ОСЪЖДА „Топлофикация София“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“*******, да заплати н а адв.М. Л. Л., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******“ № 31, офис-партер на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 302,39 лв. / триста и два лева, и 39 стотинки/.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5