Решение № 503 от 10.01.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 503 гр. С., 10.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря МАРИЯ Т. С.А като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20241110129177 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, уточнена с молбa от 09.07.2024 г., от В. С. С. против (фирма) с искане клаузата за такса – допълнителна услуга по Договор за паричен заем № 7000000032671М/21.02.2023 г. във връзка с Договор за имуществено проучване и кредитен рейтинг да бъде прогласена за нищожна поради противоречие със закона, заобикаляне на императивни правни норми и поради противоречие с добрите нрави, както и ответникът да бъде осъден да заплати сумата в размер на 5 лева част от сумата в размер общо на 91,32 лева, представляваща получена от дружеството по силата на процесната клауза без правно основание сума, ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба на 21.05.2024 г. до окончателно погасяване на вземането. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответното дружество.

С молба от 09.12.2024 г. ищецът е направил изменение на размера на предявения осъдителен иск, като същият е заявен за сумата в размер на 91,32 лева. С протоколно определение от 10.12.2024 г. на основание чл. 214, ал. 1 ГПК искането е уважено, като осъдителната претенция се счита предявена за сумата в размер на 91,32 лева.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат Л. Г. поддържа, че по силата на процесния договор за кредит между страните по делото е възникнало валидно облигационно правоотношение, като в изпълнение на задълженията произтичащи от съглашението ищецът е заплатил на 27.02.2023 г. в полза на дружеството сумата в размер общо на 505 лева, от които 400 лева отнесени за погасяване на отпусната в заем главница, 13,68 лева възнаградителна лихва и 91,32 лева, представляваща задължение по Договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 21.02.2023 г. С отговора са оспорени поддържаните от ищеца доводи за нищожност на сключения договор за имуществено проучване, респ. представителят на страната поддържа, че сумите са дължимо заплатени и получени, като по изложените съображения е направено искане исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените от дружеството съдебни разноски.

По делото е постъпила молба от ответника чрез процесуалния му представител 1 адвокат Г., в която се сочи, че страната признава изцяло предявените искове, като на 28.11.2024 г. дружеството е заплатило в полза на ищеца сумата в размер на 91,32 лева, явяваща се недължимо получена по допълнителна услуга към процесния договор за кредит.

В подкрепа на изложените твърдения ведно с молбата е представена разписка за заплащане на сумата в размер на 91,32 лева в полза на В. С. С. чрез разплащателна система (име).

Представителят на страната поддържа, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което (фирма) не дължи сторените по делото разноски, а при условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на клаузата за такса – допълнителна услуга по Договор за паричен заем № 700000003267М във връзка с Договор за имуществено проучване и кредитен рейтинг, за нищожна е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит и имуществено проучване с описано в исковата молба съдържание, както и че процесната клауза е недействителна като противоречаща на закона, заобикаляща императивни правни норми и противоречаща на добрите нрави.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.

При съобразяване на поддържаните от страните твърдения на основание чл. 146, ал.

1, т. 4 ГПК с доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ищецът на 27.02.2023 г. е заплатил в полза на ответното дружество сумата в размер на 505 лева, от които 400 лева отнесени за погасяване на отпусната в заем главница, 13,68 лева възнаградителна лихва и 91,32 лева, представляваща задължение по Договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 21.02.2023 г. във връзка с Договор за паричен заем № 7000000032671М/21.02.2023 г.

При съобразяване на направеното от ответника признание на предявените искове, обективирано в молба от 06.12.2024 г., депозирана от адвокат Г. с изрични права по чл. 34, ал. 3 ГПК, съдът намира за безпредметно да се произнася по доводите на ищеца касателно недействителността на клаузата, уреждаща задължение за кредитополучателя по процесния договор за заем за заплащане на такса за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, респ. доводи относно обстоятелството, че кредитополучателят е заплатил стойността на т. нар. допълнителна услуга в полза на ответното дружество без правно основание. Съдът намира, че на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде съобразено обстоятелството, че ответникът съгласно представена по делото разписка от 28.11.2024 г. в хода на делото е заплатил в полза на ищеца процесната сума в размер на 91,32 лева. Предвид изложеното предявеният иск за прогласяване на нищожност на договорна клауза следва да бъде уважен, а предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като погасен в хода на делото.

Относно съдебните разноски съдът намира следното:

Съдът намира за неоснователни доводите на ответника, че разноските по делото следва да бъдат разпределени по правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК. Кумулативно дадените предпоставките за освобождаване на ответника от отговорността за разноски са: 1/ да не е дал повод за завеждане на иска и 2/ да признае иска. В разглеждания случай в срока по чл.

131 ГПК ответникът е оспорил предявените искове, като признанието на претенциите е заявено едва след насрочване на делото в открито съдебно заседание. На следващо място за ищеца е налице правен интерес от търсената защита, а именно прогласяване на процесната клауза за недействителна и връщане на даденото по нея, респ. повод за завеждане на иска е дал ответникът, който в качеството си на заемодател е сключил с ищеца в качеството на 2 заемател договор за потребителски кредит, съдържащ нищожна клауза във вреда на потребителя.

Във връзка с направеното от ответника в хода на делото погасяване на вземането по чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД следва да бъде посочено, че с Определение № 270/05.10.2016 г. по ч. гр. д. № 3846/2016 г. по описа на ВКС, І ГО, е разяснено, че въпросът за присъждане на сторените в производството разноски е обусловен от поведението на ответника и дали той е дал повод за завеждане на делото. В други определения на Върховния касационен съд е дадено аналогично разрешение – ищецът има право на разноски тогава, когато е оттеглил предявения иск поради погасяване на задължението от ответника след депозиране на исковата молба – Определение № 767/05.09.2012г. по ч. т. д. № 251/2012г. на ВКС, ІІ ТО;

Определение № 518/15.06.2012г. по ч. т. д. № 156/2012г. на ВКС, ІІ ТО; Определение № 98/20.02.2009г. по гр. д. № 91/2009г. на ВКС, ІV ГО, както и че ответникът няма право на разноски в разглежданата хипотеза, независимо от отхвърлянето на иска – Определение № 1176/28.12.2012г. по ч. т. д. № 560/2012г. на ВКС, ІІ ТО; определение № 571/14.07.2010г. по ч. т. д. № 558/2010г. на ВКС, ІІ ТО. С Определение № 674/23.11.2011г. по ч. гр. дело № 597/2011г. по описа на ВКС, ІV ГО е разяснено, че отговорността за разноски като гражданско облигационно правоотношение е правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. При погасяване на изискуемо задължение в хода на производството, което обуславя неоснователност на иска, именно ответникът с поведението си (неизпълнявайки парично задължение с настъпил падеж) е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е погасил дълга си преди процеса. Без значение е причината, поради която не е изпълнил. Достатъчно е, че именно липсващото доброволно изпълнение е принудило ищеца да потърси съдебна защита на правото си, съответно извършените с оглед тази защита разходи ще следва да му бъдат възстановени от ответника.

Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени сторените по делото съдебни разноски. Направените от ищеца разноски възлизат на сумата в размер на 100 лева – внесена държавна такса за разглеждане на спора.

Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да 3 приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика, депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в размер общо на 150 лева.

Разпечатката съдържа 26 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bd4986a4-5ad9-4a06-9775-d1b6521485f8