Решение № 125 от 10.03.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 125 гр. Русе, 10.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, II НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Боян П. Войков при участието на секретаря Елка П. Цигуларова като разгледа докладваното от Боян П. Войков Административно наказателно дело № 20244520202012 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 58д и сл. ЗАНН.

Образувано е по жалба на Т. В. Т., ЕГН: **********, с адрес ***, чрез адв. Д. Т. от АК – Русе със съдебен адрес ***, против Наказателно постановление № К1215/31.10.2024 г. на зам.-кмет на Община Русе Д.Й.Н., с което на жалбоподателя му е наложено наказание „глоба“ в размер на 50 лв. на основание чл. 33, ал. 1 от Наредба № 18 за обществения ред при ползване на превозни средства на територията на Община Русе за нарушение на чл. 13, ал.

6 от Наредба № 18 за обществения ред при ползване на превозни средства на територията на Община Русе.

Жалбоподателят счита обжалваното наказателно постановление за незаконосъобразно поради противоречие с материалния закон. Описаната в него фактическа обстановка не отговаряла на истината. Инвокират се твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от административнонаказващия орган, тъй като е допуснато несъответствие в отразената в АУАН и НП фактическа обстановка и описание на нарушението.

В това число не били и конкретизирани конкретните норми, които са нарушени от жалбоподателя, доколкото цитираната такава на чл. 13, ал. 6 от 1

Наредба № 18 била бланкетна и препращала към конкретните правила в ЗДвП, които обаче не били посочени. Наказващият орган не се произнесъл с мотиви по отношение на индивидуализацията на наказанието, в това число необсъдил приложението на чл. 28 ЗАНН. Моли за отмяната на обжалваното наказателно постановление, както и претендиране на разноски в размер на 500 лв., дължими по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява, представлява се от упълномощения защитник адв. Д. Т., който поддържа жалбата и моли за отмяната на обжалваното наказателно постановление и за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗАдв.

Административнонаказващият орган – заместник-кмет на Община Русе, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Районна прокуратура – Русе, редовно призована, не изпраща представител.

Жалбата е подадена в законоустановения 14-дневен срок на 13.11.2024 г., при положение че наказателното постановление е било връчено на нарушителя лично на 06.11.2024 г., поради което се явява процесуално допустима.

По същество жалбата се явява ОСНОВАТЕЛНА.

Наказателно постановление № К1215/31.10.2024 г. на заместник-кмета на Община Русе Д.Й.Н., е издадено против Т. В. Т. за това, че при извършена проверка на 05.07.2024 г., в 16,20 ч, в гр. Русе, ул. „Борисова“ № 101, било установено, че нарушителят управлявал ИЕПС марка “NINEBOT” по площи, предназначени само за пешеходци. Деянието е определено като такова с висока степен на обществена опасност, като с действията си нарушителят застрашавал живота и здравето на гражданите в пешеходната зона.

Съдът констатира, че във фактическата обстановка, описана в АУАН и в НП, има съществени противоречия. На първо място, в АУАН е посочено, че нарушението е извършено на 14.06.2024 г. в 17,21 ч в гр. Русе, ул.

„Александровска“ № 53, като жалб. Т. се твърди да е управлявал ИЕПС марка „DUCATI”, като го управлявал по площите, предназначени за движение на пешеходци. В обстоятелствената част на НП обаче е записано, че нарушението е извършено на 05.07.2024 г. в 16,20 ч на съвсем друго място в гр. Русе – ул.

„Борисова“ № 101, което дори е отдалечено на близо километър от записаното 2 в АУАН местоизвършване на нарушението – ул. „Александровска“ № 53. На следващо място в НП е записано, че г-н Сабриев е управлявал ИЕПС, което като марка също се различава от посоченото в АУАН. Така е допуснато грубо нарушение на процесуалните правила при издаване на наказателното постановление, което е довело до ограничаване на правото на защита на жалбоподателя, а от друга страна прави и неясна волята на административнонаказващия орган кое е лицето, извършило нарушението, и кои са обстоятелствата, при които то е осъществено. При това положение административнонаказателната отговорност спрямо жалбоподателя Т. не може да бъде реализирана, поради допуснати груби нарушения на процесуалните правила.

На следващо място, нарушението остана и недоказано.

Актосъставителят и свидетелят по акта нямат никакви конкретни спомени относно обстоятелствата, касаещи извършеното нарушение. Същите не можаха да посочат дори и точното място, където е извършено нарушението, доколкото е налице драстично разминаване в местоизвършването на нарушението, посочено в АУАН, и това в НП от около километър разстояние между двете хипотетични места на извършване на нарушението.

Предвид гореизложеното обжалваното наказателно постановление следва да бъде отменено.

С оглед изхода на делото жалбоподателят има право на разноски предвид правилото на чл. 63д, ал. 1, вр. чл. 143 АПК. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че за оказаното процесуално представителство на жалбоподателя от страна на адв. Д. Т. е уговорено възнаграждение в размер на 500 лв., което следва да се заплати по реда на чл.

38, ал. 2 ЗАдв. В последния абзац на подадената жалба срещу наказателното постановление е посочено, че жалбоподателят е направил разноски в размер на 500 лв. за процесуално представителство на упълномощения от него адвокат. В представения в съдебно заседание от адв. Т. списък на разноските е посочено, че жалбоподателят е направил такива в размер на 500 лв. – заплатени за адвокатско възнаграждение. В пледоарията си упълномощеният защитник е заявил, че направените разноски са договорени по смисъла на чл.

38 ЗАдв. Въпреки това съдът намира искането на жалбоподателя за присъждане на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв за неоснователно.

3

Съгласно преобладаващата съдебна практика, развита в Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о. и Определение № 60 от 27.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 20/2021 г., II т. о., за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ, ако то не бъде оспорено. Според Решение № 7919 от 22.06.2020 г. по адм. д. № 8010/2019 на ВАС за да упражни адвокатът това свое право, следва да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да е отразено, че е договорено между страните правната помощ да се осъществи безплатно, тъй като клиентът е лице, което има право на издръжка, е материално затруднено такова или е роднина, близък или друг юрист. При това отразяване на безвъзмездно предоставяне на правна помощ на страната доверител на адвоката следва да се посочи и конкретната хипотеза на чл. 38, ал. 1 ЗАдв за безплатната правна помощ. В Решение № 11571 от 15.11.2021 г. по адм. д. № 13640/2020 на ВАС се приема, че отсъствието на материализиран в писмен вид договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 в рамките на предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Според Решение № 165 от 26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г. на ВКС без да е посочено конкретно основание от кръга на визираните в т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата (ЗА), при които законът допуска уговаряне на безплатна адвокатска защита по делата, не може да се приеме, че формалното позоваване на разпоредбата на чл. 38 от ЗА е достатъчно, за да обоснове извод за възникнало в полза на процесуалните представители основание да претендират и получат възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ при предпоставките на чл. 38 от ЗА. При тези съображения искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв е неоснователно, защото, на първо място, не е ясна каква е 4 волята на страните по договора за правна защита и съдействие – дали е уговаряна конкретна стойност на правната услуга, или е договорена безвъзмездна такава. В представения по делото договор е посочено, че е договорено възнаграждение в размер на 500 лв., което противоречи на самата идея за безвъзмездно предоставяне на правна помощ по смисъла на хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, защото в случаите на предоставяне на безплатна правна помощ няма как да бъде уговаряна цена на услугата, в противен случай това напълно би обезсмислило безвъзмездността на адвокатската услуга. Не може едновременно да бъде заявено, че е уговорена конкретна цена или стойност на услугата и едновременно да се твърди, че тази стойност или цена ще бъде заплатена от губещата страна на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. На второ място, от посоченото в списъка на разноски на жалбоподателя се остава с впечатление, че все пак е била заплатена някаква сума. В самия договор е отразено, че адвокатската помощ ще се заплати по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, и макар и това да е нормата, която задължава съда да определи възнаграждението на адвоката, предоставил безвъзмездната правна помощ, то следва да бъде ясно и конкретно посочена коя от всичките три хипотези на чл. 38, ал. 1 ЗАдв е визирана от договорилите се страни, за да бъде предоставена такава правна помощ, което не е отразено в самия договор и не е упоменато нито в жалбата, нито в списъка на разноските, нито в пледоарията на процесуалния представител на жалбоподателя. При това положение съдът приема, че от доказателствата по делото не се установява по безспорен и категоричен начин, че е договорено предоставянето на безплатна правна помощ, най-малкото защото в договора е определена конкретна цена, а в списъка на разноските на жалбоподателя се съдържат твърдения за нейното заплащане. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 6/2012, постановено на 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в договора за правна защита и съдействие следва да бъде посочен и начинът на плащане. В графата за начин и срок на плащане обаче е посочено чл. 38, ал. 2 ЗАдв, което не е начин за заплащане на адвокатско възнаграждение, когато същото е уговорено възмездно, защото се има предвид заплащане в брой или по банков път. Не са налице доказателства, от които да се установи, че такова адвокатско възнаграждение действително е било заплатено от страна на жалбоподателя, поради което и на това основание разноски не могат да му бъдат присъдени, с оглед на което настоящата инстанция не дължи произнасяне с нарочен 5 диспозитив по въпроса за разноските по делото.

Мотивиран така, Русенският районен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № К1215/31.10.2024 г. на зам.кмет на Община Русе Д.Й.Н., с което на Т. В. Т., ЕГН: **********, с адрес ***, му е наложено наказание „глоба“ в размер на 50 лв. на основание чл. 33, ал. 1 от Наредба № 18 за обществения ред при ползване на превозни средства на територията на Община Русе за нарушение на чл. 13, ал. 6 от Наредба № 18 за обществения ред при ползване на превозни средства на територията на Община Русе.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване и протестиране в 14-дневен срок от съобщаването му пред Административен съд – Русе.

Съдия при Районен съд – Русе: _______________________ 6