Решение № 5509 от 30.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5509 гр. София, 30.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Цветина Костадинова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско дело № 20221100509745 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК

Образувано е по въззивна жалба на Прокуратурата на РБ /“ПРБ“/ срещу Решение № 20041620/10.06.22г. по гр. д. № 48125/2020 по описа на СРС, I ГО, 30-и състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Б. Б. С.-Р., ЕГН **********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр.1 от ЗОДОВ сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на водено срещу него наказателно производство по ДП № 85/2016г. на 03 РУ на СДВР, пр.пр. № 2261/2016 на СРП за престъпление по чл. 129, ал.2, пр.2, алт. 2 във вр. с ал. 1 от НК, ведно с лихва за забава, считано от датата на деликта13.01.2016г. до окончателното изплащане, както и сумата от 1 250 лв., представляващи имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатски хонорари,

В жалбата се твърди, че постановеното решение е неправилно и необосновано. Посочва се, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е недължимо, тъй като процесното увреждане е по изключителна вина на ищеца. Поддържа се, че макар и да е оправдан по повдигнатото спрямо него обвинение за причиняване на средна телесна повреда, същият е осъществил противоправно поведение, изразяващо се в нанасяне на телесна повреда при превишаване пределите на неизбежна отбрана - престъпление по чл.132, ал.2 от НК, преследвано по частен ред. Твърди се, че присъденото обезщетение е прекомерно с оглед „продължителността и интензивността“ на 1 производството, както и липсата на трайни вреди върху физическото и психическото здраве на ищеца. Излагат се аргументи, че районният съд неправилно е определил моментът, от който се дължи законна лихва върху обезщетението за претърпените вреди, като се обосновава, че това следва да е датата на влизане в сила на оправдателната присъда, а именно- 31.03.2020г.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба о т Б. Б. С.-Р. , с който се отправя искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено, съответно подадената въззивна жалба- оставена без уважение. Поддържа се, че в рамките на производството пред районния съд по безспорен начин е бил доказан фактическия състав на чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, като се излагат подробни аргументи в тази насока. Претендират се разноски на основание чл. 38, ал.2 от ЗА.

Подадена е и частна жалба от ПРБ срещу Определение № 20050851/29.07.22г. на първоинстанционния съд, с което същият се е произнесъл по молба на ПРБ за изменение на решението в частта за разноските, като е оставил без уважение искането относно присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца възнаграждение в размер на 742,50 лв. В частност жалбоподателят твърди, че съдът неправилно е определил дължимата като адвокатски хонорар сума, тъй като не я е съобразил с размера на уважената част от иска.

В рамките на законоустановени срок е депозиран отговор на частната жалба от въззиваемия, в който се изразява становище за правилност на постановеното определение и се отправя молба същото да бъде потвърдено от съда. Претендират се разноски в производството по частната жалба.

С оглед на обстоятелството, че решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която претенцията му за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 7 000лв. до 20 000лв. е отхвърлена, същото е влязло в сила в тази част.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

На 13.01.2016г. е образувано досъдебно производство № 227 ЗМК85/2016г. по описа на 03-то РУ – СДВР, за това, че на 12.01.2016г., около 16 и 30ч., в гр. София, на ул. „******* *******, пред портата на находящата се там къща, неизвестен извършител е причинил на М.К.Ж. средна телесна повреда, като му е нанесъл удар с крак в областта на десния глезен- престъпление по чл.129, ал.2, вр. ал.1 от НК. За срок от 24ч. е задържано лицето Б. Б. С.-Р..

В рамките на досъдебното производство са извършени действия по разследване, разпитани са пострадалият, свидетелят А.И.С., А.Д.Д., В.В.С., като на 13.01.2016г. с постановление на разследващ полицай при 03 РУ – С Д В Р Б. Б. С.-Р. е привлечен като обвиняем. Взета му е мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1500 лв. Във връзка с 2 постъпила жалба от обвиняемия по чл. 61, ал.3 от НПК, с Определение № 537/07.02.2016г. по ч.н.д. № 2168/2016г. по описа на СРС, размерът на гаранцията е намален на 500 лв.

С постановление от 14.01.2016г. на разследващ полицай при 03 РУ – СДВР е назначена съдебно-медицинска експертиза относно травматичините увреждания на пострадалото лице М.К.Ж., по която има постъпило заключение. Събрани са и други медицински документи, установяващи състоянието на участниците в процесното деяние. С оглед събраните доказателства повдигнатото обвинение е прецизирано в частта, касаеща механизма на извършване на деянието, като с постановление от 10.05.2016г. обвиняемият отново е привлечен.

Видно от протоколи с дата 27.05.2016г. и 30.05.2016г., разследването е предявено на пострадалия и обвиняемия, след което досъдебното производство е изпратено на прокуратурата от разследващия полицай с мнение за внасянето му в съда. При предявяване на материалите по делото обвиняемият Б. Б. С.-Р., чрез процесуалния си представител, е отправил искане за изготвяне на допълнителна съдебно-медицинска експертиза, което е оставено без уважение с постановление на прокурор при СРП от 28.06.2016г.

На същата дата е изготвен обвинителен акт, с който е повдигнато обвинение на Б. Б. С.-Р. за това, че на 12.01.2016г., около 16:30 часа, в гр.

София, пред порта на къща, находяща се на ул. „******* ******* , нанесъл удар, като изритал с крак десния крак на М.К.Ж. в областта на десния глезен и с това му причинил счупване на малкия пищял на десния крак, което му причинило трайно затрудняване на движението на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни-престъпление по чл.129, ал.2, пр.2, вр. с ал.1 от НК, който е внесен в СРС и е инициирал образуването на НОХД № 11767/2016г. по описа на съда. В рамките на съдебното производство са проведени общо 14 открити съдебни заседания, като само първото от тях е отложено по молба на защитника на подсъдимия. Разпитани са всички свидетели, събрани са нови доказателства, допуснати са нови съдебно-медицински експертизи, включително и повторна комплексна съдебно-медицинска експертиза.

Производството е приключило с Присъда № 491221 от 19.09.2018г., с която подсъдимият Б. Б. С.-Р. е оправдан по внесеното и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал.2, пр.2, вр. ал.1 от НК.

Срещу присъдата е подаден протест от районния прокурор, като по повод на него е образувано ВНОХД 5357/19г. В рамките на въззивното производство отново са разпитани подсъдимият и пострадалият, изискана е и справка от катедра Съдебна медицина, като делото е разгледано в рамките на едно открито съдебно заседание и е приключило с Решение № 235/31.03.2020г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена.

Видно от представените по делото договори за правна помощ, за адвокатски хонорари в ДП, по НОХД № 11767/2016г. и по ВНОХД № 5357/2019г. въззивникът е платил на защитника си адвокатско

3 възнаграждение в размер на по 500 лв. или общо сума в размер на 1500 лв.

В рамките на първоинстанционното производство по настоящото дело са разпитали двама свидетели относно обстоятелството как повдигнатото обвинение се е отразило на ищеца Б. Б. С.-Р..

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По отношение на неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми. След извършена проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Във връзка с оплакванията относно неговата правилност, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ. Основателността на иска предполага установяването на следните елементи от фактическия състав: 1/. спрямо лицето да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/. наказателното производство срещу него да е приключило с постановяване на оправдателна присъда; 3/. да е претърпяло вреди и 4/. между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка.

В настоящият казус е ангажирана отговорността на ПРБ за повдигнато на Б. Б. С.-Р. обвинение за извършено от него престъпление по чл. 129, ал.2, пр.2, във вр. с ал.1 от НК. Видно от намиращата се по делото наказателна преписка, същият е бил оправдан с влязла в сила присъда на СРС.

Следователно първите два елемента от горепосочения фактически състав са 4 безспорно установени.

Относно твърдените от Б. Б. С.-Р. неимуществени вреди въззивникът ПРБ прави възражение за тяхната недоказаност, както и за прекомерност на присъденото обезщетение, чиято основна цел е да ги компенсира. С оглед именно на тяхното установяване в първоинстанционното производство са разпитани свидетелите Е. Б.а Б.а, дъщеря на ищеца по делото, както и Й.С.М., негов приятел. При разпита си в първоинстанционното производство Е. Б.а Б.а е споделила, че баща продължително време се е чувствал зле в резултат на повдигнатото му обвинение. Същият се затворил, като избягвал всякакви контакти. Твърди, че се е случвало хора да спират баща на улицата и да го питат „как може да бие възрастни хора“. Пред съда свидетелят Манасиев също споделя, че след повдигане на обвинението ищецът се чувствал зле, като същият му доверил, че е загубил желание да посещава публични места, тъй като се притеснявал от реакцията на хората.

С оглед изложените от свидетелите обстоятелства настоящият състав намира за установен и последният елемент от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, а именно наличието на претърпени болки и страдания вследствие повдигнатото обвинение. Съдът кредитира показанията на свидетелите, въпреки близките им отношения с претендиращото обезщетение лице, тъй като дадените от тях сведения са непротиворечиви и взаимно подкрепящи се. Допълнително основание за възприемане на твърдените от тях факти е и обстоятелството, че характерът на неимуществените вреди е такъв, че предполага споделянето им с найблизките хора, които често остават техни единствените свидетели.

На следващо място, в подадената жалба се твърди, че ПРБ не е отговорна за причинените вреди, доколкото е налице хипотезата на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно изключителна вина на пострадалото лице. Твърди се, че макар Б. Б. С.-Р. да е оправдан, същият все пак е осъществил състава на чл.132, ал.2 от НК, съответно инициираното наказателно производство не е било безпредметно, а е било провокирано от противоправното поведение на лицето.

Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при възражение за изключителна вина на пострадалия съдът следва да изследва доколко поведението на пострадалия е 5 в причинно - следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. В разглеждания случай не може да се приеме, че е налице визираният в чл. 5 от ЗОДОВ фактически състав. Това е така, защото от събраните по делото доказателства не се установява поведение на ищеца, което да е каузален фактор или да е допринесло по някакъв начин за настъпване на вредоносния резултат от незаконното действие на държавния орган. Обстоятелството, че в мотивите на постановеното въззивно решение е установено извършването на престъпление по чл.132, ал.2 от НК, за което не е било повдигнато обвинение, не обосновава наличието на изключителна вина, тъй като съгласно чл. 304 от НК съдът е длъжен да зачете единствено наличието на влязла в сила оправдателна присъда, без да съобразява от мотивите . Нещо повече, фактическият състав на отговорността по чл. 5 от ЗОДОВ изисква по отношение на ищеца да има влязла в сила оправдателна присъда, независимо от основанията за постановяването ѝ.