Решение № 6940 от 16.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6940 гр. София, 13.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Цветина К. при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Цветина К. Въззивно гражданско дело № 20231100507791 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение №4094/17.03.2023г. по гр. д. № 15110/2022г. по описа на СРС, 27-и състав, ЗАД „А.Б.“, ЕИК ****, е осъдено да заплати на основание чл.432 от КЗ, вр. с чл. 45 от ЗЗД на Ю. С. Т., ЕГН **********, сумата от 1 750 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 18.11.2021г., около 15:15ч., при което водачът на товарен автомобил „Форд Транзит Конект“, с рег. №СВ****АС, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, при маневра за движение на заден ход по ул. „Хан Аспарух“, с посока от бул. „Витоша“ към ул. „Цар Асен“, реализира ПТП с намиращия се зад него ищец – пешеходец, ведно със законната лихва от 18.03.2022г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за разликата над уважената част от 1 750 лева до пълния претендиран размер от 10 000 лева.

Срещу решението в частта, с която исковата претенция за обезщетение на претърпените неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 1 750 лева до сумата от 3 500 лева, както и е извършено редуциране на 1 определеното обезщетение с 30% съобразно приноса на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, е постъпила въззивна жалба от ищеца Ю. С. Т., в която се излагат съображения за неправилност на постановения съдебен акт. Твърди се, че присъденото обезщетение не отговаря на заложения в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост, като се обосновава, че първоинстанционният съд не е съобразил при определяне на размера му вида и характера на причинените увреждания, както и интезитета и продължителността на търпените болки и страдания. Поддържа се, че не е налице и приетото от решаващия орган съпричиняване на вредоносния резултат, поради което не е налице основание за намаляване на дължимото обезщетение. В тази връзка се сочи, че пострадалата се е движела по ул. „Хан Аспарух“ с бавен ход, успоредно и в близост до тротоара, като доколкото улицата е без изход откъм бул. „Витоша“, за нея не е съществувала възможност да предвиди, че автомобил ще се появи от там. В условията на евентуалност се твърди, че определеният от първоинстанционния съд процент на съпричиняване от 30% е завишен, предвид пътната обстановка и задължението на водача да подсигури движението си назад, като се увери, че няма други участници в движението, които биха могли да бъдат засегнати от предприетата от него маневра. Подчертава се, че ако последният е изпълнил това свое задължение, дори и при наличие на пешеходец на пътното платно, той е можел да не допусне настъпването на пътния инцидент. С оглед на изложеното се отправя молба към съда да отмени постановения съдебен акт в обжалваната част, като постанови нов, с който застрахователното дружество да бъде осъдено да доплати на ищцата обезщетение в размер на още 1 750 лева за причинените неимуществени вреди.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивна жалба от ЗАД „А.Б.“. На 20.10.2023г. и пред въззивния съд дружеството е депозирало становище, с което поддържа неоснователност на подадената жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от правна и фактическа страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, 2 поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След проверка съдът намира, че решението е валидно и допустимо в обжалваната част. Същевременно доколкото пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и, ал.3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивната инстанция намира, че мотивите на настоящия съдебен акт не следва да преповтарят същата, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд в тази им част.

Съобразявайки установените по делото факти и в изпълнение на задължението си да обсъди всички доводи и твърдения на страните, съдът намира следното по отношение на правилността на обжалвания съдебен акт:

Предявен е иск с правно основание чл.432 от КЗ вр. с чл.45 от ЗЗД.

Посочената разпоредба предоставя право на увреденото лице, спрямо което застрахованият водач на автомобил е отговорен по силата на чл.45 от ЗЗД, да претендира заплащане на дължимото обезщетение пряко от застрахователя, при спазване изискванията на чл.380 от КЗ. Следователно за да бъде ангажирана отговорността на застрахователя, следва между собственика на управлявания автомобил и ответника-застраховател да е сключен валиден застрахователен договор за застраховка "Гражданска отговорност", както и да са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на вредите спрямо увредения, а именно: противоправно деяние /действие или бездействие/, вреда, пряка причинна връзка между деянието и вредата, както и вина, която по силата на установената в чл.45, ал.2 от ЗЗД оборима презумпция се предполага до доказване на противното.

Съдът констатира, че предмет на въззивна проверка в настоящото производство е първоинстанционното решение в частта, с която съдът е 3 отхвърлил предявения от Ю. С. Т. срещу ЗАД „А.Б.“, иск с правно основание чл.432 от КЗ, вр. с чл.45 от ЗЗД за разликата над 1 750 лева до сумата от 3 500 лева. Доколкото постановеният съдебен акт не е обжалван от ответника нито с въззивна жалба, нито с насрещна въззивна жалба, то същият в частта, в която искът е уважен за сумата от 1 750 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 18.11.2021г., около 15:15ч., при което водачът на товарен автомобил „Форд Транзит Конект“, с рег. №СВ****АС, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, при маневра за движение на заден ход по ул.

„Хан Аспарух“, с посока от бул. „Витоша“ към ул. „Цар Асен“, реализира ПТП с намиращия се зад него ищец – пешеходец, е влязло в сила.

Следователно със сила на пресъдено нещо между страните е установен правопораждащия фактически състав на претенцията. Предвид изложеното и след като съобрази наведените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че спорен между страните в настоящото производство остава единствено въпросът относно размера на дължимото обезщетение, както и процента на съпричиняване на вредоносния резултат.

Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. В ППВС №4/68г.

Върховният съд е разяснил, че понятието "справедливост" по смисъла на посочената разпоредба не представлява абстрактна категория, доколкото неговото приложение е свързано с преценката на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства като например характера на увреждането, начина на неговото извършване, обстоятелствата, при които е осъществено, евентуалното допълнително влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осаК.вания, загрозявания и др. В практиката на ВКС по чл.290 от ГПК се приема още, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание и всички други обуславящи ги обстоятелства, като в мотивите към решенията същите следва да бъдат посочени конкретно, както и да бъде отразено и отчетено тяхното значение. Такива факти, наред с изброените погоре, са продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата за възстановяване и трайността на последиците, възрастта на увреденото лице и възможността то да продължи трудовата си 4 кариера и да се социализира, общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др. Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука / Решение по гр. д. № 5005/17 г. на ВКС, III Г.О., Решение по гр. д. № 3273/17 г. на III Г.О. на ВКС и др./, без да е възможно същите да бъдат изцяло репарирани.

В случая от приетите по делото медицински документи и свидетелски показания се установява, че претърпените от ищцата Ю. С. Т. увреждания вследствие процесното пътнотранспортно произшествие се изразяват в мекотъканни увреждания в областта на лицето и главата, които съгласно неоспореното от страните заключение по допуснатата съдебно-медицинска експертиза не са довели до значими функционални нарушения, а единствено са причинили болка и страдание на същата. Доколкото в приложената медицинска документация липсва информация относно назначено лечение, вещото лице посочва, че при подобни увреждания при хора с по-нисък праг на болева чувствителност е възможно да бъдат прилагани локални или общи болкоуспокояващи. С оглед възприетия в заключението характер на уврежданията изразява становище, че последиците от нанесените травми следва да са отшумели напълно до около десетина дни след инцидента.

Изложените от вещото лице обстоятелства относно състоянието на пострадалата се подкрепят и от показанията на нейния син С.М., които съдът при съобразяване на разпоредбата на чл. 172 от ГПК кредитира, въпреки наличието на близка родствена връзка, тъй като намира, че същите са израз на лични и непосредствени негови впечатления. В тях свидетелят заявява, че майка му се е оплаквала от болка в главата и общо неразположение, като същият няма спомен тя да е приемала конкретни лекарства. Твърди, че същата се е възстановила напълно най-много след месец, като посочва, че вследствие на инцидента у нея се е породило притеснение при пресичане на улици.

Анализът на горните обстоятелства мотивира настоящия въззивен състав да приеме, че претърпените от ищцата увреждания покриват критериите на медико-биологичния признак „болки и страдание“, като същите 5 в конкретния случай се характеризират с невисок интезитет и отсъствие на трайни последици за здравето на пострадалата. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде отчетен сравнително краткия срок за пълното възстановяване на пострадалата, липсата на необходимост същата да бъде подпомагана, както и установената нужда от прием единствено на болкоуспокояващи лекарства.

Отделно от това, следва да бъде съобразено и отражението, което процесният инцидент е дал на психическото състояние, доколкото са налице данни за възникнала у нея тревога при необходимост от пресичане, а също и нейната напреднала възраст и трудова ангажираност. Предвид изложеното, съдът намира, че в конкретния случай превес следва да бъде даден на характера и тежестта на самото физическо увреждане, което не се отличава с особено висок интезитет и трайност на последиците, поради което счита, че определеният от районния съд размер на дължимото обезщетение от 2 500 лева покрива критериите за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД.