Решение № 1243 от 18.10.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1243 гр. Пловдив, 18.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно гражданско дело № 20235300502609 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на длъжника ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, ЕИК:000694286, със седалище и адрес на управление: гр.София, пл.“Позитано“ № 5, чрез пълномощника юрисконсулт А., против отказ на ЧСИ И.К. с рег.№ *** от КЧСИ, с район на действие ОС Пловдив, да намали приетите разноски за адвокатско възнаграждение на взискателя, във връзка с които и начислената пропорционална такса по т.26 ТТРЗЧСИ, по изпълнително дело № 20239070400267, обективиран в постановление от 21.07.2023 г. по изпълнителното дело.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалвания отказ на съдебния изпълнител. Поддържат се съображения, че не е налице правна и фактическа сложност на изпълнителното дело, като и че не са извършени от взискателя, чрез процесуалния му представител, действия за удовлетворяване на паричното вземане. Твърди се, че осъщественото от пълномощника на взискателя процесуално представителство се изчерпвало с подаване на молба за образуване на изп.дело и не са били извършени други действия с цел удовлетворяване на паричното вземане.По изложеното се твърди, че адвокатското възнаграждение следва да се определи на осн.чл.10, ал.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения в размер на 200 лева, до който размер се иска намаляване на претендираните от взискателя разноски за адвокатското възнаграждение.

Излагат се доводи, че размерът на дължимите разноски за адвокатско възнаграждение следва да се определи от обема и сложността на извършената дейност, да бъде справедлив и обоснован, както и че не може да се обуславя само от материалния интерес по делото, за което се позовава на решение на СЕС от 23.11.2017 г. по присъединени дела С-427 и С- 428/2016 година.

Поддържа, че с последното е даден отговор на въпросите дали чл.101, 1 параграф 1 ДФЕС във вр.чл.4, параграф 3 ЗЕД, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат -под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредбата, приета от професионална организация на адвокатите като ВАС, от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер.

Излага доводи във връзка с посоченото решение на СЕС, според което националният съд следва да прецени, с оглед на общия контекст, в който наредбата на ВАС е приета или проявява последиците си, дали в светлината на всички относими обстоятелства, с които разполага, правилата, налагащи съответните ограничения, могат да се считат за необходими за осигуряване изпълнението на съответната легитимна цел. Поддържа се, че с посочената правна уредба се налагат ограничения, които не са необходими за постигане на легитимна цел, съответно нарушават полезното действие на правилата на конкуренцията, приложими за предприятията. По изложеното се сочи, че националният съд не следва да приложи тази норма от националното законодателство, която противоречи на разпоредбите на ДФЕС. На следващо място се обосновават съображения за прекомерност на таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ. Поддържа се, че същата следвало да се начисли само за присъденото вземане по изп.лист. Искането съм съда е отмени обжалвания отказ за намаляването на приетите по делото разноски по реда на чл.78, ал.5 ГПК, представляващи адвокатски хонорар в полза на взискателя по изп.дело, във връзка с което и начислената пропорционална такса по т.26 ТТРЗЧИ.

Претендира разноски.

Ответната страна по жалбата – взискателят Т. Г. К., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, действаща чрез пълномощника си адвокат М., взема становище за неоснователност на жалбата. Поддържа, че извършените по изп.дело действия не се изчерпват само с подаване на молба за образуване на изпълнително делото, но и допълнително е входирана молба с искане за налагането на запор по отношение на „***“АД. Моли жалбата да се остави без уважение.

В писмените си мотиви по чл. 436, ал. 3 ГПК съдебният изпълнител изразява становище за неоснователност на жалбата.

Пловдивският окръжен съд, като взе предвид доводите в жалбата и данните по делото, намира следното:

Жалбата е подадена от легитимирано лице /длъжник в изпълнителното производство/, в срока по чл. 436, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител по смисъла на чл. 435 ал. 2, т. 7 от ГПК.Доколкото е налице нарочен акт на ЧСИ – постановление за произнасяне по искане на основание чл. 78, ал. 5 ГПК и именно то е обект на обжалване, жалбата е процесуално допустима.В този смисъл е т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2015г. от 10.07.2017г., съгласно която на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 от ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението.

Изпълнително дело № 20239070400267 по описа на ЧСИ И.К., с рег.№ *** от КЧСИ е образувано по молба от 04.07.2023 г. на взискателя Т. Г. К., чрез пълномощника адв.М. М., против длъжника ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ за събиране на вземане по изпълнителен лист издаден на 26.06.2023 г. по гр.д.№ 20225330109738/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, в размер на 2487, 16 лева - дължим остатък от обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законна лихва върху главницата от 06.06.2022 г. до окончателното плащане и 1250 лева - присъдени разноски. С молбата е поискано извършването на справки за банкови сметки на длъжника и налагането на запор върху същите за събирането на дълга по изп.лист, както и на направените в производството разноски. Представени са пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 29.06.2023 г. между взискателя и адвокат М. М. за договорено и платено адвокатско възнаграждение в размер 2 н а 550 лв. с отбелязването, че договорът служи като разписка за заплащане на сумата.

Въз основа на постъпилата по делото информация от БНБ, с молба от 11.07.2023 г. взискателят, чрез пълномощника си, е поискал налагането на запор върху сметките на длъжника по сметки, открити в „***“АД.

На 15.07.2023 г. е връчена покана за доброволно изпълнение на длъжника, с която е уведомен задължението му по изп.дело от 5 209, 28 лева, включващо главница, законна лихва и присъдени разноски по изп.лист, ведно със сторените от взискателя разноски по изп.дело за адвокатско възнаграждение и таксите по ТТЗЧСИ, дължими към 10.08.2023 г., както и за наложения запор върху банковите сметки в „***“АД.

На 17.07.2023 г. длъжникът е депозирал възражение, с което е оспорил размера на приетите разноски за адвокатско възнаграждение, както и на таксата по т.26 ТТРЗЧИ.

На 21.07.2023 г. по делото е постъпило плащане от „***“ АД в изпълнение на наложения запор върху банковите сметки на длъжника в размер на на 5 209, 28 лева.

Със становище от 19.07.2023 г. взискателят е възразил срещу намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение.

С постановлението от 21.07.2023 г. съдебният изпълнител е отказал да намали разноските за адвокатско възнаграждение.

При така установеното от фактическа страна съдът достига до следните правни изводи:

Приетите от съдебния изпълнител разноски на взискателя за адвокатско възнаграждение са в размер от 550 лева, договарянето и заплащането на които се установява от представения договор за правна защита и съдействие. С последния възнаграждението на процесуалния представител на взискателя е договорено за образуване и водене на делото. Съгласно чл.10, ал.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения , минималният размер на адвокатското възнаграждение за образуване на изпълнителното дело е в размер на 200 лв., а съгласно ал. 2 от Наредбата - за процесуално представителство в производството от 352, 12 лева, определен въз основа вземането по изп.лист.

По делото се установява се, че в молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал извършване на справка за банкови сметки на длъжника и е посочил като способ на изпълнение - запор на бА.ата сметка на длъжника. След постъпване по делото на справка за банкови сметки на длъжника, с последваща молба взискателят е поддържал и конкретизирал искането си за налагането на запор върху банковите сметки на длъжника в „***“АД. Установява се, че дължимите суми по запора са били преведени изцяло. При тези данни неоснователни са доводите на длъжника за определяне на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение само до размера на 200 лв. - за образуване на изп.дело. По делото се установява, че адвокатското възнаграждение е договорено както за образуване на делото, така и за процесуално представителство. Вследствие на активното процесуално поведение на пълномощника на взискателя по делото е наложен запор върху банковите сметки на длъжника, а така и са постъпили суми за удовлетворяване дълга по делото. Следователно неправилно се твърди, че действията на процесуалния представител на взискателя са се изчерпали с подаването на молбата за образуване на изп.дело, доколкото тези твърдения се опровергават от данните по делото. Ето защо, правилен е отказът на ЧСИ да намали приетите разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение в договорения и платен размер на 550 лв. за образуване и водене на делото.

Горният извод не се опровергава от цитираното в жалбата решение на СЕС от 23.11.2017 г. по присъединени дела С-427 и С- 428/2016 година.

Решението на СЕС не изключва дефинитивно прилагането на Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, в частта относно определените с нея минимални размери 3 на адвокатските възнаграждения, поради противоречие с чл. 101, § 1 ДФЕС, а възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, във връзка с чл. 1 от наредбата са приети в изпълнение на и са насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от споменатите норми, са присъщи на преследването на тази цел. В този смисъл е и Определение № 28 от 21.01.2022 г. по ч. т. д. № 2347/2021 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС. В същото определение съставът на Върховния касационен съд е посочил, легитимната цел на посочените норми, забраняващи договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в Наредбата размер, а именно създаване на гаранции (наред със съществуващите в ЗАдв професионални правила за организацията, квалификациите, професионалната етика, надзора и отговорността на адвокатите) за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, вкл. чрез предотвратяване на риска от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието. Предвид връзката между предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, в цитираното определение е направен извод, че ограниченията, въведени от законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната легитимна цел, поради което, при определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери.

По изложените съображения, съдът намира, че възражението на длъжника за прекомерност на приетите разноски за адвокатско възнаграждение на взискателя е неоснователно и с обжалваното постановление правилно е отказано да бъдат намалени.

Неоснователно е и възражението против таксата по т.26 от ТТРЗЧИ, която по делото е начислена в размер на 464, 87 лв. Съгласно чл. 26, ал. 1 ТТРЗЧСИ таксите се начисляват върху събраната сума, като със "Забележка" е пояснено, че при частично събиране на паричното вземане таксата се определя за целия дълг, но се събира част, съответстваща на събраната сума.