Решение № 559 от 28.04.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 559 гр. Бургас, 28.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Т. Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско дело № 20222100501338 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД , ЕИК 130460283, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от Джейсън Кристос Кинг и Марек Слачик, подадена чрез пълномощник адв.Виолета Герова, със съдебен адрес гр.София, бул.“България“ № 81, вх.В, ет.8, ап.22, против решение № 177 от 14.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 316/2021 г. по описа на Р СНесебър, с което е ОТХВЪРЛЕН иска на ,,ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД против Т. И. П. , с адрес гр.С. В., общ.Н., ул.“С. п.“ № 11, за признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцовото дружество сумата от 529.14 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент за услуги от 13.09.2018 г. и прекратяване на договорен абонамент от 18.09.2018 г., както следва: 316.50 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент от 18.09.2018 г. за мобилен номер ***, от които 92.46 лв., представляваща стойността на три месечни абонаментни такси и 224.04 лв., представвяща неустойка за предоставено за ползване устройство ****, с отстъпка от стандартната цена съгласно Раздел ІІ, т.1 от Допълнителното споразумение от 13.09.2018 г.; и 212.64 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент от 23.12.2014 г. за мобилен номер ***, от които 39.96 лв ., представляваща стойността на три месечни абонаментни вноски и 172.68 лв., представляваща неустойка за предоставено за ползване 1 устройство ***, с отстъпка от стандартната цена съгласно Раздел ІІ, т.1 от Допълнително споразумение от 18.09.2018 г., за която сума е издадена Заповед № 260055/21.09.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 796/2020 г. по описа на Р СНесебър, като са отхвърлени и претенциите на дружеството за присъждане на направените разноски в заповедното и в исковото производство.

Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Оспорват се изводите на съда за недължимост на претендираните суми за неустойка по сключени с потребителя договори, като се сочи, че мобилният оператор е изпълнил всички свои задължения и не е нарушил основни права и интереси на потребителя, който всъщност е неизправна страна и следва да заплати неустойка съгласно договорните клаузи. Оспорват се и изводите на съда, че тъй като предсрочното прекратяване на договора за мобилни услуги представлявало разваляне на договора по смисъла на чл.87, ал.1 ЗЗД, изправната страна е следвало да отправи изявление до неизправната, а в случая мобилният оператор не се е съобразил посочената разпоредба, като същата не е била дерогирана от волята на страните, доколкото в договора и в ОУ не бил предвиден друг ред за неговото разваляне. В тази връзка се сочи, че в Общите условия били предвидени различни хипотези за прекратяване на договорните правоотношения и реда за това, като съгласно чл.19в от ОУ – операторът може да прекрати едностранно договора с едномесечно предизвестие, с което развалянето на договора се приравнява на това по чл.87 ЗЗД, докато в клаузата на чл.19, б.“в“ от ОУ такова изискване за предизвестие няма и операторът може да прекрати едностранно договора при неплащане на дължимите суми след изтичане на предвидените срокове. Поради това, въззивникът счита, че при липсата на изрично посочване на задължение да изпрати предизвестие, операторът не е длъжен да го прави в хипотезите на чл.19б от ОУ. Излагат се и аргументи във връзка с правната природа и диспозитивния характер на разпоредбата на чл.87 ЗЗД. В заключение, моли въззивният съд да отмени обжалваното решение и да уважи исковата претенция. Не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Т. И. П. , подаден чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител – адв.Михаил Стоичков, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна, както и наведените в нея доводи. Изразява се съгласие с извода на райнният съд относно приложението на разпоредбата на чл.87, ал.1 ГПК, поддържа се и становището на ответника в отговора на исковата молба относно неоснователност на претенцията за неустойка по отношение на двете устройства, за което са изложени съображения. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Не са направени доказателствени искания.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок чл.259 ГПК и от лице, което има правен интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, след 2 преценка на събраните по делото доказателства и предвид разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „Йеттел България“ ЕАД против Т. И. П., за установяване съществуването на вземанията на ищеца, присъдени със заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 796/2020 г. на РС-Несебър. Твърди се, че между страните са сключени Договор за мобилни услуги от 20.02.2010 г. с предпочетен номер ***, подновен с допълнително споразумение от 13.09.2018 г.; Договор за лизинг от 13.09.2018 г. с предмет мобилно устройство ****; Договор за мобилни услуги от 23.12.2014 г. с предпочетен номер ***, подновен с допълнително споразумение от 18.09.2018 г., по който ответникът е получил мобилно устройство ***. Твърди се, че ответникът не е изпълнил задължението си да заплати стойността на предоставените мобилни услуги в размер на 420.67 лв. по издадени фактури №№ ***30/25.11.2018 г., ***15/25.12.2018 г., ***05/25.01.2019 г. и ***32/25.02.2019 г., поради което мобилният оператор е прекратил едностранно договорите и е издал крайна фактура № ***17/25.03.2019 г., с която е начислена неустойка за предсрочното им прекратяване в размер на 529.14 лв., като е посочен начина, по който е формиран размера на неустойката. За тази сума – 529.14 лв. ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, но длъжникът бил уведомен за нея по реда на чл.47, ал.5 ГПК и в изпълнение указанията на заповедния съд е предявен настоящият иск. С допълнителна молба е заявено от ищеца, че прекратяването на договорите е настъпило по силата на самия договор и в резултат на неплащанията от страна на абоната на дължимите от него месечни суми, а освен това операторът му е изпратил и покана за изпълнение, като му е предоставил срок за плащане и го е предупредил, че при неплащане договорът ще бъде прекратен.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Т. И. П., чрез назначения му от съда особен представител адв.Стоичков, с който исковата претенция е оспорена като неоснователна, като са изложени подробни съображения.

Ищецът е ангажирал писмени доказателства – цитираните в исковата молба договори и приложения към тях, подписани от двете страни, както и фактури, в които са начислени претендираните вземания. Ангажирал е и съдебно-счетоводна експертиза.

С постановеното по делото решение, районният съд е отхвърлил исковата претенция за установяване дължимост на неустойка за предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги по вина на абоната, като е приел, че в случая не е извършено едностраннот им прекратяване по инициатива на доставчика. В тази връзка е прието, че уговорките между страните не изключват приложението на императивната разпоредба на чл.87, ал.1 ЗЗД и тъй като в процесните договори не е предвидено автоматичо разваляне/прекратяване при настъпване на определени обстоятелства, то развалянето има действие само след получаване от длъжника на едностранното изявление на кредитора, а в случая от ищеца не е представено такова уведомление, което следва да бъде писмено с оглед писмената форма на сключените договори и на правилото на чл.293, ал.2 ТЗ. Поради това е прието, че кредиторът не се е възползвал от правото си да развали договорите и в неговата правна сфера не е възникнало вземане за неустойка. По тези мотиви районният съд е отхвърлил 3 иска за неустойка в общ размер от 529.14 лв.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта м у – в обжалваната част, а по останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните, същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и делото е изяснено от фактическа страна. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, ангажирани от страните, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, като БОС я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, поради което не е необходимо събраните по делото доказателства да се въпроизвеждат отново и от въззивния съд.

Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на НРС за неоснователност на предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД за установяване дължимост на неустойка при предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги по вина на абоната. Тези изводи на районния съд са формирани въз основа на установената фактическа обстановка по делото и въззивния съд ги намира за правилни и в съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на обжалваното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин те стават част и от настоящия съдебен акт.

По изложените във въззивната жалба доводи и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Спорът по делото, пренесен и пред въззивната инстанция, е изцяло правен и е относно надлежното упражняване на правото за едностранно прекратяване на договорите за мобилни услуги от страна на ищцовото дружество-доставчик на услугите.

За уважаване на иска по чл.92 ЗЗД е необходимо ищецът да докаже, че в договора съществува валидна уговорка за неустойка при прекратяването му по вина на потребителя преди изтичане на срока и прекратяването е извършено по предвидения в договора и в закона ред.

В представените по делото договори, е предвидена възможност за ищеца едностранно да ги прекрати при неизпълнение от страна на потребителя, който в този случай дължи неустойка. Въззивният съд намира, обаче, че в случая не е извършено едностранно прекратяване на договорите по инициатива на доставчика, както правилно е приел и районния съд. Само по себе си уговарянето на това потестативно право в полза на 4 мобилния оператор не е достатъчно да се счете, че същото е възникнало, а е необходимо да са налице материалните предпоставки, при които страните са се договорили, че т о ще се породи, като освен това правоимащият трябва да уведоми другата страна по сделката, че упражнява това си право. Въззивамият твърди, че е прекратил едностранно договорите, поради виновно неизпълнение от страна на ответника – абонат на мобилни услуги, като видно от съдържанието на представените индивидуални договори, в същите липсват клаузи относно начина за уведомяване на страните при изменение, респ. предсрочно прекратяване/разваляне на договора. Доколкото обаче се касае за писмен договор и при липсата на други уговорки, то изявлението за прекратяването му също следва да бъде извършено в писмена форма и да е достигнало до другата страна – чл.87, ал.1 ЗЗД, респ. чл.293, ал.2 ТЗ, както правилно е приел и районния съд. Действително, нормата на чл.87 ЗЗД не е императивна и в този смисъл оплакванията на въззивника са основателни, но това не променя извода на съда за нейната приложимост. Тази разпоредба има диспозитивен, а не императивен характер, поради което е допустимо страните по един договор да се отклонят о т общата уредба, като уговорят конкретни условия и ред за разваляне на договора, различни от посочените в чл.87 ЗЗД, но са длъжни да съблюдават принципа, че ф ормата на разваляне на договора е в зависимост от формата на сключения договор.