Решение № 397 от 24.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 397 гр. София, 24.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

ДИМИТРИНКА ИВ.

КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ИВ. КОСТАДИНОВАМЛАДЕНОВА Въззивно гражданско дело № 20221100502100 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решене № 20212345 от 16.11.2021г., постановено по гр. д. № 21347/2021г. по описа на СРС, 27 състав, поправено с Решение № 20002708/11.01.2022г. в частта за разноските ответникът „М.п.м.“ ЕАД, с ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. София, (правоприемник на „М.п.м.“ ЕООД) е осъден да заплати на С. Р. С. сумата от 96.58лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 0000000011/14.02.2020г., сключен между С. Р. С. и „М.п.м.“ ЕАД ведно със законната лихва, считано от 15.04.2021г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен искът да разликата до пълния предявен размер от 214.26 лв (неправилно записан в диспозитива като 214.16лв. ). С посоченото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 90.20 лв. разноски по делото, като ида заплати на адв. И. П. Н. от САК сумата от 162.35 лв. , представляващо адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, а ищецът С. С. е осъден да заплати на ответното дружество сумата от 197.65 лв., сторени разноски по делото.

В първоинстанционното производство са депозирани молби по реда на чл. 248 ГПК от ищеца С. Р. С. и от ответника „М.п.м.“ ЕАД с искане за изменение на решението в частта за разноските. С Определение № 20002710/11.01.2022г., постановено по гр. д. № 21347/2021г. по описа на СРС, 27 състав съдът е оставил без разглеждане молбата, депозирана от ответника и без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските, депозирана от ищеца в първоинстанционното производство.

В законоустановеният срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, е подадена въззивна жалба от ищеца С. Р. С., в която са изложени съображения за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт.

1

Твърди се, че първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод относно противоречие с императивна правна норма по см. на чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 10а, ал.

2 от ЗПК на клаузата на чл. 7, ал. 1 от процесния Договор за потребителски кредит № 0000000011/14.02.2020г. за „еднократна такса за оценка на риска“, както и в противоречие с добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и неравноправния характер по см. на чл.

142, ал. 1 т. 10 от ЗЗП на клаузата на чл. 18, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 15 от договора за „неустойка“, като счел, че същите са нищожни, респективно водят до неоснователно обогатяване на дружеството заемодател. В същото време обаче според въззивника съдът неправилно е приел, че поетото задължение за заплащане на „неустойка“ не следва да бъде включено при действителния размер на ГЛП и ГПР по договора, респективно, че не води до пълна нищожност на последния. Излага подробни доводи, че с действията си, с които ответното дружество е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона е нищожна. По изложените съображения твърди, че договорът за паричен заем, сключен между страните бил изцяло недействителен.

А след като договорът за кредит бил изцяло недействителен, то съгласно ЗПК и константната съдебна практика, кредитополучателят дължал връщане само и единствено на чистата стойност на кредита. В случая ответникът бил отпуснал на ищеца заем в размер на 600 лв. От представените по делото писмени доказателства и заключението по съдебносчетоводната експертиза било видно, че ищецът е заплатил била заплатила на ответното дружество сумата от 814.26 лв. лв. Следователно сумата от 214.26 лв. се явявала надплатена, с която ответникът неоснователно се бил обогатил и следвало да върне. Според ЗПК се размествала доказателствената тежест, като в тежест на търговеца било да докаже, че клаузите от договора са действителни. Освен това според заключението по съдебносчетоводната експертиза в ГПР не била включена дължимата неустойка. Макар и размерът на ГПР да не надхвърлял петкратно размера на законната лихва /50 %/, то той бил в много близък размер. Ако в него била включена неустойката, то със сигурност размерът на ГПР щял да надвиши 50 %. Т. е. търговецът не бил изпълнил задължението си да включи всички необходими плащания в ГПР и съответно да посочи точно общата сума на плащанията по договора, като по този начин била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, което обуславяло нищожността на целия договор за кредит. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ищецът в първоинстанционното производство е депозирал въззивна жалба срещу Решение № 20002708/11.01.2022г., постановено по гр. д. № 21347/2021г. по описа на СРС, 27 състав, с което е оставена без уважение молба вх. № 25170049/29.11.2021г. с правно основание чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 2021245/16.11.2021г. В жалбата се твърди, че в мотивите на постановеното по делото решение съдът е приел, че клаузите на процесния договор за потребителски кредит № 0000000011/14.02.20220г., а именно чл. 7, ал. 1 от договора за уговорената „такса оценка на риска“ в размер на 72 лв., както ичл. 18, ал. 2 вр. с чл. 18, ал. 1 вр. с чл. 15 от договора за уговорената“неустойка“ в размер на 25.52 лв. са изцяло нищожни. В същото време в диспозитива на решението ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 96.58 лв. , включваща 72 лв. такса“оценка на риска“ и 24.57 лв. начислена и събрана „неустойка“, вместо действително заплатената от ищеца и заплатена от ищеца „неустойка“ в размер на 65.52 лв. Въззивникът твърди, че в диспозитива на решението е допусната грешка като искът е отхвърлен за разликата до „пълния предявен размер от 21.16 лв.“, вместо до „пълния предявен размер от 214.26 лв.“, каквато е цената на иска и пълния предявен размер на исковата претенция. По изложените съображения счита обжалваното допълнително решение за неправилно и моли за отмяната му и постановяване на ново, в която да бъде уважена молбата за отстраняване на констатирана очевидна фактическа грешка в постановеното решение.

Ищецът в първоинстанционното производство е депозира и частна жалба срещу Определение № 20002710/11.01.2022г. , постановено по гр.д. № 21347/2021г. по описа на 2

СРС, 27 състав. В частната жалба с е твърди, че с оглед изхода наделото първоинстанционният съд неправилно е изчислил присъдените разноски и претендирания адвокатски хонорар от процесуалния представител на ищеца. Сочи, че в производството ищецът е направил разноски в размер на общо 200 лв, от които 50 лв. държавна такса и 150 лв. депозит за вещо лице/. С оглед изхода на делото твърди, че на ищеца е следвало да се присъдят разноски в размер на 128.37 лв., вместо присъдените 90.20 лв. По отношение на адвокатския хонорар се твърди, че на адв. И. Н. е следвало да бъдат присъдени 192.55 лв., а не присъдената сума от 162.35 лв. В жалбатасе излага доводи и относно присъдените в полза на ответното дружество разноски, като се твърди, че те следва да бъдат в размер на 128.94 лв. вместо присъдените в обжалваното съдебно решение 197.65л. По изложените съображения моли за зименение на определенитео, с което е оставено без уважение искането за промяна на решението в частта за разноските.

Ответникът по жалбата „М.п.м.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищцата част. В отговора излага подробни доводи отностно неоснователността и на депозираната частна жалба. Претендира разноски за въззивно производство.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционно производство е обзуван по предявен иск с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Страните не спорят, че на 14.02.2020г. са сключили договор за кредит по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 600 лв. за срок от две години с двадесет и четири месечни погасителни вноски в размер на 39.90лв. В чл. 7.1 б.

„в” е договорена еднократна такса за оценка на риск в размер на 72 лв.,която се заплаща заедно с дължимите месечни вноски. В договора за кредит била договорена и неустойка в размер на 65.52 лв. дължима при непредставяне на документ за доходите на ищеца в уговорения между страните срок. Не се спори по делото, че ищецът предсрочно е погасил сумата по договора и е заплатил обща сума в размер на 814.26 лв.

В исковата молба ищецът твърди, че ответното дружество е получило без основание процесната сума от 214.26 лв. Липсата на основание се явава наличието на нищожност на клаузата за заплащане на „еднократна такса оценка на риска” в размер на 72 лв., както и разходите за заплащане на „неустойка” в общ размер на 65.52 лв. , които по своята същност представлявали печалба на кредитора, надбавка към главницата, която се праща периодично, поради което трябва да се част от ГПР. При условие, че ГПР е законосъобразно описан, действителният такъв възлизал на 60 %, а не както е посочен в договора за кредит 48.40 %. По изложените съборажения твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. От това следва, че ищецът се е позовал на изначална липса на основание, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ответникът оспорва иска. Излага подробни съображения, че условията на договора за кредит сключен между страните изцяло е съобразен с изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, с договорени ГЛП и ГПР, отговарящи на изискванията на чл.11, т.9 и т.1 0 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК. Твърдят, че общата дължима сума по кредита била в размер на 943.24 лв., при предоставена размер на кредита 600лв. Не спорят, че след сключване на договора ищецът заплащал редовно месечните погасителни вноски, като с плащания по банков път на дати 3

27.02.; 04.04.; 30.04; 31.05 и 02.07.2020 г. били заплатени първите пет броя вноски по погасителния план, а на 11.07.2020г. на каса в търговския обект на ответника била заплатена сума от 558.69 лв., което плащане било отразено по кредита като предплащане на следващи 14 бр. вноски, които включвали главница и включена в нея еднократна такса за оценка на риска в размер на 392.68 лв., договорна лихва 127.79 лв. и неустойка 38.22 лв. Със заплащане на сумата от 558.69 лв. ищецът не бил направил изрично изявление до кредитора, че извършва предсрочно погасяване, което било видно от платежното нареждане, поради което се твърди, че с плащането не било упражнено правото по чл.24 от договора и на 11.07.2020г. не бил погасен предсрочно кредита. Такова било сторено на 30.10.2020г., за което се представя заявление за пълно предсрочно погасяване, както и удостоверение от ответника за липса на задължения към 03.11.2020 г. При депозиране на заявлението от 30.10.2020 г. било направено преизчисляване на платената на 11.07.2020 г. сума, като били приспаднати вноските по погасителния план № 6,7 и 8 вкл., като сумата за пълно предсрочно погасяване на кредита към 30.10.2020г. възлизала на 614.26лв. и ищецът доплатил сума от 55.57 лв. Така на 30.10.2020 г. по заявление на ищеца и на основание чл.24 от договора кредитът бил предсрочно погасен, с което били погасени 600 лв. главница, 112.53 лв. договорна лихва, 72 лв. еднократна такса за оценка на риска, 24.57 лв. неустойка и 5.58 лв. такса за предсрочно погасяване. По изложените съображения твърди, че сумата от 214.26 лв. не е недължимо получена от ответното дружество.