Решение № 2165 от 27.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2165 гр. София, 27.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Яна Борисова при участието на секретаря Снежана П. Тодорова като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100502471 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „БНП П.П.Ф.“ С.А., Париж, Франция, действащо чрез „БНП П.П.Ф.“ С. А. – клон България, срещу решение № 20214141/21.11.2021 г., постановено по гражданско дело № 64925/2020 г. на Софийския районен съд, 160 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК от въззивника срещу М. Г. Д. иск за главница с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 4510,04 лева до пълния предявен размер от 9531,48 лева и искове с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, пред. 1 ЗЗД за установяване на задължение за сумата 1439,99 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 20.01.2017 – 20.07.2018 г. и за сумата 1182,91 лева, представляваща лихва за забава за периода 20.02.2017 г. – 11.05.2018 г.

Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на материалния закон първоинстанционният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Лихвеният процент по договора бил фиксиран и посочен в договора. В договора се съдържал погасителен план съобразно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като т. 12 на същия текст от ЗПК не била приложима в случая. Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния като неправилно в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи предявените искове в цялост.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ответник по исковете – М. Г. Д., действаща чрез 1 назначения от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат П. П., оспорва жалбата при твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен в обжалваната част. Моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния в обжалваната част.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

Основанието на иска са твърденията на страните за обстоятелствата, от които извеждат претендираното право. Правната квалификация на претенцията следва да се даде от съда служебно съобразно твърденията на страните. В исковата молба не се твърди договорът за кредит да е сключен с банка, поради което и правната квалификация на иска не следва да се подвежда под разпоредбата и на чл. 430 ТЗ. Първоинстанционният съд се е произнесъл по всички релевантни факти, като е посочил и правилната /освен ненужната/ правна квалификация – чл. 240 ЗЗД. Ето защо и включването на чл. 430 ТЗ в нея не се отразява на допустимостта на обжалвания акт, поради което и въззивният съд намира същия за допустим в обжалваната част.

Решението на СРС е и правилно в обжалваната част като краен резултат, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния в частта им относно установената фактическа обстановка, както и в частта, с която първоинстанционният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което е недействителен. По отношение на правната страна следва да се добави следното:

Въззивният съд не споделя извода на първоинстанционния за недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради това, че не са спазени изискванията на чл. 11, т.11 и т. 12 ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1. т. 11 ЗПК договорът за кредит с;едва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В процесния договор за кредит е инкорпориран погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С решение на Съда на ЕС от 9 ноември 2016 г., по дело С-42/15, е прието, че съгласно член 10, параграф 2, буква з) и и) и параграф 3 от 2

Директива 2008/48 /транспонирани в ЗПК/ в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, като само при наличие на искане от потребителя — което може да бъде направено през целия срок на действие на договора — кредитодателят е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В цитираното решение на СЕС е прието, че Директива 2008/48 не предвижда изискване договорът за кредит да съдържа подобно извлечение под формата на погасителен план, като по отношение на договорите, които попадат в приложното поле на Директива 2008/48, държавите членки не могат да приемат непредвидени в тази директива задължения за страните по договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната област. Предвид даденото от СЕС разрешение на горния въпрос, въззивният съд намира, че процесният договор за кредит не е недействителен не посоченото основание.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК договорът следва да съдържа и информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. Такова изискване се съдържа и в чл. 10, пар 2, б. „и“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

Според чл. 23 от Директивата държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В т. 69-73 от посоченото вече решение на СЕС /по дело С – 42/15// се приема, че за неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на Директива 2008/48, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски. Съществено е изискването за посочване на ГПР, периодичността на вноските, други такси и др. – всички условия, непосочването на които би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Прилагането в съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, например данните за името и адреса на компетентния надзорен орган.

Правото на кредитополучателя да получи безвъзмездно извлечение под 3 формата на погасителен план е уредено в ЗПК, който по презумпция е известен на гражданите. Ето защо, ако в съдържанието на договора за кредит липсва правото на кредитополучателя по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, не биха се засегнали съществено правата на потребителя, доколкото не се създава пречка да прецени обхвата на задължението си. Следователно и пропускът да се впише в процесния договор не влече предвидената в чл. 23 ЗПК санкция /тя се явява непропорционална/.

Въззивният съд напълно споделя мотивите на първоинстанционния във връзка несъответствие на процесния договор за кредит с разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и извода за липсата на съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

В случая ищецът е отпуснал заем в размер на 15000 лева, от които обаче е удържал 375 лева като „такса ангажимент“. Срещу тази такса кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора при съдържащите се в договора условия размери и срокове /т. 2/. Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Според ал. 2 на чл. 10а ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Фиксирането на лихвата не е допълнителна услуга, а част от съществените условия на договора. След като с плащането длъжникът си гарантира фиксиран лихвен процент, то тази такса се явява част от размера на възнаградителната лихва. Според приетото в т. 4 от решение по дело С-377/14 на СЕС член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя.

Следователно реалният размер на отпуснатия кредит е 14625 лева /15000-375/. Дължи се връщане на 14625 лева; 375 лева – такса /имаща характер на възнаградителна лихва/ и 4930,68 лева – възнаградителна лихва.

При изчисление с помощта на лихвен калкулатор се установява, че при тези данни реалният размер на възнаградителна лихва е 22,97 %, а не посоченият /18,96%. Като следва да се има предвид и че доколкото сумата от 375 лева е включена в главницата, то тя се и олихвява – т.е. начислява се възнаградителна лихва върху тази част от възнаградителната лихва. Съдът обаче не следва да излага мотиви пои отношение действителността на тази клауза, тъй като са излишни /предвид извода за недействителност на целия договор на друго основание/. Принципно при фиксиран лихвен процент достатъчно за изпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е да се посочи размерът на лихвата в процент, доколкото в нея няма променливи величини. В случая обаче изискването на посочената разпоредба не е спазено, доколкото лихвеният процент е некоректно посочен.

В договора за кредит е уговорено и плащане на застрахователна премия в размер на 2025 лева. Доколкото няма твърдения и доказателства сключването на договора за застраховка да е било незадължително условие за сключване на договора за кредит, както и предвид че това е предвидено в самия договор за кредит /съобр. разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 19 ЗПК/, то 4 застрахователната премия представлява общ разход по кредита /по смисъла на пар. 1, т. 1 ЗПК/ и следва да се включи в годишния процент на разходите.