Определение № 3608 от 18.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3608 гр. София, 18.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Галина Иванова Частно касационно търговско дело № 20258003900641 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК.

П. К., адвокат, в качеството й на пълномощник на С. Ш. А. и А. М. А. обжалва определение № 17 от 13.01.2025 г. по в.т.д. 325/24 г. по описа на АСПловдив, с което е оставена без уважение молба вх. № на 9790/03.12.2024 г., подадена от адв. К. до въззивния съд, на основание чл. 248 от ГПК, за изменение на постановеното решение от въззивния съд в частта за разноските, като бъде увеличено възнаграждението, дължимо на основание чл. 38 от ЗАДв на адв. К..

В частната жалба са изложени съображения за нарушение на чл. 38 от ЗАДВ и неправилен извод за липса на приложение на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед постановеното решение С-438/22 г. на СЕС. Излага подробни съображения относно приложимостта на посочената наредба. Изтъква, че между адвоката и клиента няма договор, при който уговореното възнаграждение да е под предвидения в Наредбата минимум на адвокатските възнаграждения за защита в исковото производство.

1

Моли да се отмени обжалваното определение и да й се присъдят допълнително разноски от 5 916 лв., ведно с ДДС.

Ответникът по частната жалба ЗАД „Далл:Богг: Живот и здраве“ оспорва същата. Счита, че не са налице предпоставките за изменение на решението на въззивния съд в частта за разноските. Счита, че частната жалба е недопустима, тъй като не били съобразени предпоставките, предвидени в чл.

274, ал. 3 от ГПК. Излага съображения, че претендираното възнаграждение от адв. К. в размер на 12 456 лв. било прекомерно завишено. Излага подробни съображения относно приложимостта на чл. 78, ал. 5 от ГПК относно определянето на адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 от ЗАдв.

Излага съображения, че адв. К. е специалист по дела с предмет като процесното и за нея не са налице много усилия и труд при осъществяване на процесуалното представителство. Защитата на всеки от ищците е осъществена общо, въпреки че е налице субективно съединение на искове. Счита, че има общоизвестна практика по дела с подобен предмет адвокатското възнаграждение да се уговаря като процент от присъденото обезщетение, дължимо от застрахователя, поради това счита, че няма основание за присъждане на възнаграждение в посочения размер. Поддържа, че съдът следва да съобрази действието на решение С-438/22 г и да остави неприложена Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК, срок, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Възражението от ответника по частната жалба за приложимост на реда за обжалване, предвиден в чл. 274, ал. 3 от ГПК, е неоснователно.

Постановено е обжалваното определение от въззивния съд, по реда на чл. 248 от ГПК, за първи път. Предвид обстоятелството, че актът е на въззивния съд, следва да се приеме, че подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК.

За да остави без уважение искането за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските, въззивният съд е приел, че ответниците по въззивната жалба са С. А. и А. А. са били представлявани от 2 адв. К., като между страните и адвоката е бил сключен договор за процесуално представителство и уговорено възнаграждение на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 от ЗАДв. Прието е, че с оглед изхода на спора, след постановеното решение на въззивния съд, на адв. К. е присъдено възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в размер на 6 540 лв. приел е, че с оглед действие на решение С-438/22 г. на СЕС, не може да се ръководи от предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения. Така е приел, че по справедливост следва да определи възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Изложил е мотиви, че всеки от доверителите на адвоката по силата на въззивното съдебно решение има право на вземане в размер на 120 000 лв и с оглед на това е обобщен извод за дължимо възнаграждение пред въззивния съд в размер на 6 540 лв .

Настоящият съдебен състав намира, че изводите на въззивния съд относно неприложимостта на конкретните посочени размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, са в съответствие с решение С-438/22 г. на СЕС. Наредбата следва да остане неприложена, като приета в нарушение на чл. 101 от ДФЕС.

Поради това не съществува конкретен размер на възнаграждението, който да запълни уговореното предоставяне на безплатна правна помощ от адв. К. на ищците А.. Предвид това и на основание чл. 36, ал. 2 от ЗАДв, правилно е приел въззивният съд, че следва да определи възнаграждение по справедливост. Представеният договор за правна защита и съдействие реферира към чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Неоснователен е доводът , че договорът е сключен за не по-нисък размер на възнаграждението на адвоката.

Предоставянето на безплатна правна помощ не е обвързано с определен размер на възнаграждението. Предвид посочената правна уредба съдът определя същото по справедливост, на основание чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. Така определеният размер е и обоснован, съгласно изискването на същата норма.

В случая действително е съобразен видът на производството, правната и фактическа сложност на делото пред въззивния съд, както и конкретните извършени от адвоката правни и фактически действия и възнагражденията, плащани в подобни случаи. Изводите на въззивния съд са съобразени с трайната практика на ВКС по приложение на чл. 38, ал.1 ,т. 2 от ЗАдв, израз на която са определение № 3103 от 05.11.2025 г. по к. ч. т. д. № 1279/2025 г., I ТО 3 на ВКС, определение № 2695 от 19.09.2025 г. по к. ч. т. д. № 1507/2025 г., I ТО на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира, че конкретната специализация на адвоката при разглеждането на определи спорове, не е от значение за определяне на дължимото възнаграждение. От значение, както е посочено и в практиката на ВКС, са правната и фактическа сложност на делото.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че следва да потвърди обжалваното определение.

Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 17 от 13.01.2025 г. по в.т.д. 325/24 г. по описа на АС-Пловдив, с което е оставена без уважение молба вх. № на 9790/03.12.2024 г., подадена от адв. К. до въззивния съд, на основание чл. 248 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4