Определение № 16374 от 31.07.2026, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 7665/2026
- Вид
- Определение № 16374
- Подписан
- 31.07.2026
- В сила
- 31.07.2026
- Състав
- Стела Кацарова, Гергана Великова Недева, Даяна Динчева Парталска
Цитирани разпоредби
- чл.247 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.250 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.413, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414а · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414а, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414а, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414а, ал. 4, изр. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.36 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 16374 гр. София, 31.07.2026 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Стела Кацарова
Членове:
Гергана В. Недева
Даяна Д. Парталска като разгледа докладваното от Гергана В. Недева Въззивно частно гражданско дело № 20261100507665 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, вр. с чл.248 от ГПК.
Съдът е сезиран с частна жалба на заявителя Етажни собственици в СЕС, находяща се в гр. София, ул. ****, представлявани от дружество, избрано за професионален домоуправител „Входове БГ“ ЕООД, чрез пълномощник адв. К.С. от САК срещу Определение № 4792/03.02.2026г. по ч.гр.дело № 71489/2024 г. по описа на СРС, 63-и състав, с което съдът е оставил без разглеждане молбата на заявителя по делото и настоящ жалбоподател за изменение на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в частта на разноските, като длъжникът бъде осъден да му заплати допълнително 300 лв. представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, извън вече присъдените 400 лв.
Жалбоподателят намира обжалваното определение за неправилно и незаконосъобразно. Заповедният съд можел да се произнесе относно намаляване на сторените от заявителя разноски единствено при възражение на другата страна и не можел да го намали служебно. Твърди, че е безспорно доказано плащането на пълния претендиран размер на адвокатското възнаграждение от страна на заявителя към неговия пълномощник, което при липса на възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, заявено от длъжника в производството, било напълно достатъчно съда да го присъди в пълен размер. Като намалил претендираното адвокатско възнаграждение по свой почин, без да е сезиран надлежно от длъжника с възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, решавания заповеден съд е излязъл извън правомощията си и постановил един недопустим съдебен акт. Отделно от горното, жалбоподателят твърди, че преценката за прекомерност, която съдът направил била неправилна, тъй като адвокатските възнаграждения се определяли според вида и броя на 1 предявените искове, като за всеки от тях поотделно се дължало АВ. В случая със заявлението били заявени три иска за главници и три за мораторни лихви, при което претендираното от заявителя адвокатско възнаграждение било определено и заплатено, дори под минималния размер по НМРАВ, относима към момента на сключване на договора за защита и съдействие. В производството било безспорно установено, че длъжникът е предприел плащане на задълженията си след образуване на делото, поради което с поведението си е дал повод за воденето им и следвало да поеме отговорността за сторените от заявителя съдебни разноски в заповедното производство, в т.ч. пълния размер на заплатения от него адвокатски хонорар.
Предвид изложеното, моли съда да отмени като неправилно определението на СРС и постанови друго, с което да допълни ЗИ по чл.410 от ГПК от № 38797/09.12.2024 г. и осъди длъжникът да заплати на заявителя допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. до достигане на пълния претендиран и доказан размер от 700 лв.
В срока за отговор, такъв е постъпил от длъжника А.Т.. Счита жалбата и искането на жалбоподателя за присъждане на допълнителни съдебни разноски за напълно неоснователни. Твърди, че за присъдените в полза на заявителя суми за мораторни лихви от общо 8,56 лв. и присъдените вече разноски на заявителя от 400 лв. за адвокатско възнаграждение, последния е образувал изпълнително дело, в което допълнително генерирал още разноски, които в крайна сметка възложили на длъжника и същите възлезли на сумата от 1038 лв. Намира, че претенцията на заявителя за 700 лв. адвокатско възнаграждение, при липса на фактическа и правна сложност на спора и минимален материален интерес (сбора от всички искове не надвишава 600 лв.) съставлява злоупотреба с права по см. на чл. 3 от ГПК.
Моли съда да отхвърли жалбата.
Софийски градски съд, като взе предвид доводите на частните жалбоподатели и становища по жалбите и представените по делото доказателства, намира следното:
Със заявление по чл. 410 ГПК с вх. № 385965/29.11.2024г., заявителят Етажни собственици в СЕС, находяща се в гр. София, ул. ****, представлявани от дружество, избрано за професионален домоуправител „Входове БГ“ ЕООД е поискал издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника А.В.Т., за сумите: 340 лв., 78 лв. и 147 лв. – главници, представляващи дължими към ЕС суми за такси за управление и поддръжка на общите части; за вноска към ФРО и вноска за спешен ремонт на покрив на СЕС, в т.ч. законните лихви върху трите главници, начиная от образуване на делото до изплащане на сумите, както и присъждане на сторените в производството разноски за държавна такса от 25 лв. и адвокатско възнаграждение от 700 лв.
Със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 38797/09.12.2024 г., съдът е осъдил длъжника Т. да заплати на заявителя сумите за главниците, ведно със законната лихва, както и общо 425 лв. съдебни разноски, от която 25 лв. държавна такса и 400 лв. адвокатско възнаграждение.
С разпореждане № 180659/09.12.2024 г., съдът е постановил намаляване на 2 претендираното от заявителя адвокатско възнаграждение до 700 лв. до присъдения размер от 400 лв., като е отчел ниска фактическа и права сложност на делото, която обосновава прекомерност на хонорара.
Няма данни това разпореждане и ЗИ от 09.12.2024 г. да са връчвани освен на длъжника, и на заявителя. Няма данни Разпореждането да е било обжалвано от заявителя.
Същевременно, след като длъжника е депозирал възражение по реда на чл.414а от ГПК и приложил доказателства за заплатените главници, след становище от заявителя, съдът е разпоредил (разпореждане № 65618/23.04.2025 г.) да се издаде изпълнителен лист за неплатените от длъжника суми, а именно: 5,15 лв.; 1,18 лв.; 2,23 лв.; 400 лв.; 25 лв. и 3,50 лв., представляващи съответно законни лихви върху трите главници до датата на плащането им, присъдения от съда адвокатски хонорар и държавна такса, както и такса за банков превод. Постановил е изричен диспозитив за оставане без уважение на искането на заявителя за издаване на ИЛ и за сумата от 300 лв., представляваща допълнително адвокатско възнаграждение до пълния претендиран размер от 700 лв., като е преценил, че ЗИ е влязла в сила за определения от съда размер от 400 лв.
Това разпореждане е било своевременно обжалвано от заявителя пред СГС, в частта относно отказа да се присъди допълнително адвокатско възнаграждение от 300 лв., като по жалбата било образувано ч.в.гр.д. № 10500/2025 г. Постановено било Определение от 01.10.2025 г., с което е потвърдено Разпореждането на СРС за издаване на ИЛ в обжалваната част. Същото е влязло в сила.
В мотивите на СГС се сочи, че заявителят не е обжалвал ЗИ в частта за разноските, в частност претендираното и присъдено му адвокатско възнаграждение, като същата е влязла в сила, а СРС правилно е издал ИЛ само да посочените в него суми.
С последваща молба вх. № 326269/07.10.2025 г., след произнасянето на СГС с краен съдебен акт, заявителят отново сезирал СРС с искане този път да допълни ЗИ от 09.12.2024 г.
, в частта за разноските, като му присъди пълния претендиран размер на адвокатското възнаграждение от 700 лв., по реда на чл.248 от ГПК.
Заявителят е развил съображения, че след като никога до този момент не му била връчване официално издадената от СРС заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, в която се сочел редуцирания размер на адвокатското възнаграждение, което му се присъжда, то за него не е започнал да тече срока да иска допълването, респ. изменението й.
СРС приел молбата по чл.248 от ГПК за недопустима и постановил обжалваното в настоящото производство разпореждане № 4792/03.02.2026 г.
Софийски градски съд намира постановеното от районния съд определение за правилно.
Както правилно се е позовал СРС на мотивите по т.7 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (за заповедното производство/, относно приложимостта на разпоредбите на чл.247, чл.248 и чл.250 от ГПК, в частност процедурата за изменение на заповедта за изпълнение в частта за разноските, следва да се различават две хипотези:
3
Първата, при която заповедният съд изобщо не се е произнесъл по искането за разноски и Втората, при която произнасянето му е погрешно, т.е. несъобразено с правилата на чл.78 ГПК, включително когато не са присъдени всички направени разноски в полза на страната, която има право на такива. Във втория случай, под която хипотеза попада и конкретния казус, заинтересуваната страна /в случая заявителя/ разполага с изрично уредената в чл.413, ал.1 ГПК възможност да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение, в частта за разноските. Ако обаче съдът е пропуснал да се произнесе по това искане, налице е непълнота, която подлежи на отстраняване по общия ред на чл.248 ГПК.
В настоящия случай не е налице непълнота на ЗИ, която да подлежи на отстраняване по реда на чл.248 от ГПК, поради което правилно и законосъобразно СРС е преценил и оставил молбата без разглеждане като недопустима.
От друга страна, заповедта за изпълнение от 09.12.2024 г. е влязла в сила, а заявителят който следва да се счита, че е узнал за издаването й най-късно при получаване на Разпореждането от 23.04.2025 г., с което е разпоредено издаване на ИЛ в негова полза за неплатени доброволно от длъжника суми, т.е. към 29.04.2025 г., когато е получен същия лист, не е била обжалвана по горепосочения ред по чл.413, ал.1 от ГПК.
Заявителят е избрал друг ред за защита, чрез обжалване на разпореждането на съда за издаване на изпълнителния лист, в която жалба отново са развити същите съображения, подобно на тези в молбата по чл.248 от ГПК и настоящата жалба.
Както и по-горе бе посочено, СГС се е произнесъл с краен съдебен акт, влязъл в сила на 01.10.2025 г. и всички тези възражения на заявителя са оставени без уважение.
Недопустимо е в настоящото производство, за пореден път да се преразглежда въпроса за присъдените разноски на заявителя, в хода по издаване на ЗИ от 09.12.2024 г., още повече, че вече е приключило и производството за принудителното събиране на сумите, за които е издаден ИЛ от 23.04.2025 г.
За пълното на изложеното, следва да се допълни, че жалбоподателя е принципно прав в тезата си, че заповедния съд не може по свой почин, без надлежно сезиране с възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, да намалява по свое усмотрение дължимото се на заявителя адвокатско възнаграждение. Ако длъжникът е направил възражение, че не се дължат изобщо разноски на заявителя, тъй като не е дал повод за образуване и водене на делото, в хипотезата на възражение по мл.414а от ГПК, заповедният съд по реда на чл. 414а, ал. 4, изр. 2 ГПК е длъжен да се произнесе по въпроса, дали длъжникът е изпълнил условията на чл. 414а, ал. 1 и ал. 2 ГПК - дали е платил дълга си в рамките на едномесечния срок и дали е дал повод за предявяване на вземанията, като в зависимост от установеното и ще постанови своя акт. Нормата на чл. 414а, ал. 2 ГПК предвижда, че единственото възражение, което длъжникът може да направи срещу разноските по заповедта за изпълнение по този ред е, че не е дал повод за предявяване на вземането (аналогично на чл. 78, ал. 2 ГПК). Нормата на чл. 414а, ал. 2 ГПК въвежда изключение от общия процесуален ред за оспорване на разноските по заповедта за изпълнение, поради което не може да бъде тълкувана 4 разширително. Възражението по чл. 414а ГПК може да бъде разгледано само ако длъжникът признава вземането по заповедта и го е платил.
По всички останали въпроси, свързани с разноските по заповедта обаче - недължимост, недоказаност, прекомерност и пр., компетентен да се произнесе е окръжният съд по реда на чл. 413, ал. 1 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер, съобразно чл. 36 ЗА. В текста на цитираната разпоредба изрично е предвидено, че присъждане на по-нисък хонорар е възможно само в хипотеза на отправено искане в този смисъл от насрещната страна.
Разпечатката съдържа 37 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bd178d69-c566-45f7-89a5-172e9278ad40